Село Баните – Смоленско е едно малко китно селце, закътано дълбоко в недрата на Родопите, обвито от всички страни от високите непроходими била на планината. Въпреки многото хотели и почивни станции, заради горещата лековита вода, рядко пътуват автобуси до тази отдалечена дестинация.

През туристическия сезон е пресилено да кажем, че има наплив от туристи. Забележителности почти няма и заведенията, които оцеляват са предимно малки механи от семеен тип, които примамват в вкусна домашно приготвена храна от истински продукти и риба уловена в бисерните води на планинските потоци. Въздухът е невероятно чист, може би такъв, какъвто са дишали и динозаврите, сам навлиза в дробовете без усилие от твоя страна, а как зарежда…

Излезеш ли на терасата сутрин виждаш високи планини сливащи се с небето, обвити с непроходими тъмно зелени гори. За да влезеш в селцето минаваш през широко и късо мостче с интересни украса  от дърво, следва „центъра“ – широко място, заградено от заведения, общински сгради – библиотека, читалище, поща и автобусната спирка на селцето и в ляво са стълбите за санаториума и поликлиниката, а в началото на стъпалата е чешмичката с лековита вода, заради която тук целогодишно идват хора с проблеми.

Десет дневният ми престои ме плашеше, смятах, че ще е скучно, но дните отлетяха като миг.много мили, отзивчиви и изобретателни са хората тук, изключително гостоприемни. Много млади дами се събират в читалището веднъж седмично, за да разучават народни танци на професионално ниво, озвучител и организатор е библиотекарката им. Така преди години те сформират ансамбъл. Разучават над 70 народни танца и хора от инструктор. Изявите им са предимно в околните градчета.

„Сивото“ ежедневие се разчупва и с дамските партита, на които се представят продукти на реномирани марки. Край селцето има много екопътеки и човек, който цени тишината и спокойствието , след десет дни не би желал да се раздели с това вълшебно местенце.

Невероятно преживяване е да се отпуснеш във ваната с гореща минерална вода, да отвориш прозореца и погледът ти да се рее към необятното, диво зелено море с облаци мъгла, издигащи се рано сутрин… а водата е толкова силна, че след 10-15 минути усещаш как кръвта ти бушува във вените, а сърцето ускорява ритъм. „Ще дойда непременно – отново, много скоро.“ – обещавам си и с тъжен поглед се сбогувам със селото и милите му жители, махам с ръка и тръгвам бавно към стъпалата на автобуса.

Невена Петкова