КОГАТО СТАРАТА И НОВАТА СЕ СРЕЩНАТ В ПОЛУНОЩ…

Какви ще са идващите дни, зависи от нас

Някога далеч във вековете, когато хората вече били измислили летоброенето, някъде в континиума на времето, точно в полунощ на единствената времева спирка, наречена „Сега“, се срещнали Старата и Новата година.

Срещата им траяла само няколко стотни от секундата. За хората била неусетна част от тиктакането на часовника и от вървежа на живота им, но за тях двете била необикновена среща.

Бастунът на Старицата потропал по плочника на спирката, дочули се и плахите стъпки на Мъничето. Срещнали се двете, спогледали се – едната преживяла много, другата съвсем нищо не знае от живота. Часовникът тиктакал и времето бързало задъхано.

– Хайде, дете, твой ред е! Захващай се за работа! – рекла старата дама.

Малката погледнала неразбиращо. Та тя е още толкова мъничка, сега ще трябва и да работи ли?

И докато Новата се чудела какво означава „работата“, Старата се обърнала и прихванала с двете си кокалести ръце огромен тежък чувал, който тупнала тежко пред смаяния взор на малката. После още един. И още един… Стоварила също няколко десетки сандъка и прокъсани куфари, от които се подавали крайчетата на изписани папируси, пергаменти и хартиени листи. Разхвърчали се наоколо като снежинки предстоящите спешни задачи. На гърба си Старата оставила само една чанта, на която пишело „УСПЕХИ“.

– Подалъци!? – възкликнала с тънко гласче Новата година и плеснала с ръчички.

„Колко е наивна и по детски чиста“, помислила си старицата.

А часовникът продължавал да тиктака и времето на срещата свършвало. Навела се сговорчиво старата дама и заговорила бързо:

– Виж, дребосъче, в този багаж са събрани проблемите, които трябва да бъдат решени и задачите, които трябва да бъдат изпълнени по време на твоя мандат. Знам, че не разбираш нищо от това тук, но и не ти трябва. Остави всичко на хората – те да се оправят както могат!

А ти знай – те са странни и непоследователни. Ще те наричат с различни имена – успешна, неуспешна, щастлива, трагична… То е защото всеки ще те преживява и оценява по своему и ще те вижда разнолика. Ще те измерват с помощта на часовници, на листи с квадратчета и цифри, но няма да си дават сметка, че всеки твой ден е единствен и неповторим.

Те живеят забързано, а после се чудят кога е изминало времето. И докато се опитват да решават проблеми, си създават нови. Правят планове за бъдещето и пазят спомени от миналото, но забравят да изживеят пълноценно своето „сега“. Мислят, че са вечни, без да осъзнават, че са лъх. Малките бързат да пораснат, големите искат пак да са деца. Ламтят да имат всички възможни удоволствия и удобства, затова хабят много време да работят. Бързат да печелят пари. Онези блестящите дрънкулки, които крадците пък бързат да им отнемат. Забравят обаче, че най-ценните, най-стойностните неща на света са безплатни. Здравите не пазят здравето си, обичаните не ценят обичта, която получават, ситите хвърлят храна – не се сещат за бедните. Осъзнават стойността на това, което са имали, едва щом го загубят. Често бъркат егоизма с любов и честта с егоизъм. От любов могат да мразят и от омраза да се самоунищожават. Създават оръжия, за да се убиват и да си причиняват болка. Но са способни с любов да лекуват болката. И макар са преходни, не спират да търсят начини да живеят вечно. Разпореждат се като стопани с планетата, на която живеят, без да осъзнават, че са само гости на нея…

Тик-так, тик-так, тик-так… цъкал часовникът. Старицата продължавала с треперещ глас:

…И още – ще чуеш плач на новородени и погребален марш. Ще видиш войни, но и празници. Ще съзреш хора в предсмъртна агония, но и влюбени на морския бряг. Ще станеш свидетел на грубо насилие, но и на много човечност, милосърдие и доброта. Ще дочуеш жалостив плач, но и звънлив весел смях. … Това са те – хората! Непредсказуеми, но и неповторими…

Тик-так, тик-так… – бързали стрелките. Шептяла със сетни сили старата дама, докато държала малката ръчичка на Новата година:

… Няколко милиарда човешки съдби поверявам на теб! Нека усмивката ти да грейва сутрин с първите лъчи на слънцето. Това е нов шанс за хората да изживеят смислено всеки нов ден – с вяра, надежда и любов. Вечер загасвай залеза, поставяй луната във вечерното небе и светвай звездите, за да мечтаят в нощната тишина, да сънуват сладки сънища и да отпочиват след дневния труд.

Тик-так, звъ-ъ-н… тракнали за последно стрелките.

…Бъди 365 пъти благослов за хората-а-а… – заглъхнали думите на Старата година. Тя избледняла и изчезнала в небитието. Единственото, което отнесла със себе си били успехите на човечеството. И без друго било време да завоюват нови.

Затрещели гърмежи, нощното небе се осветило от фойерверки, по цялото земно кълбо хората вдигали наздравици пред отрупани с храна маси, изричали обещания и шепнели пожелания, звънтели чашите с вино… Развълнуваното човечество посрещало тържествено Новата година!

Малката слязла от перона на времевата спирка „Сега“ и тръгнала към Земята, където я очаквали с радост малки и големи, стари и млади, богати и бедни, здрави и болни, добри и не чак до там добри хора. После се усмихнала, за да им даде нов шанс за живот, за мечти, за усмивки, за любов и за добро.

И от тогава във всяка новогодишна нощ, точно в секундите между 23.59 и 00.00 часа, вече десетки векове се случва такава среща между Старата и Новата година.

Божидара АНГЕЛОВА