Красимира Стоянова: Хората с мисия ни събуждат
за мисията на душите ни
Духовно никога не съм напускала родината си. А сега Родопа
планина и работата за нея ме спасяват
Във време, като днешното на пълно вцепенение, обръгване и униние, има такива хора, които не са загубили волята си за промяна, дори запалват за нея и тези около тях, за да се преборят заедно със стагнацията и застоя. И те стават вдъхновяващи примери за следване, за разпалване на будителския дух за съживление и обновление. Между тях е и Красимира Стоянова, която преди две години, заедно със съпруга й Сергей, се завръщат от Канада на родна земя. Заселват се в малкото родопско селце Пчеларово, близо до Хасково. Бързо събират около себе си съмишленици, решени да възродят някогашния възрожденски дух в селцето със стотина жители, а някога били над 2000. Започват да инициират провеждането на всеобщи исторически и религиозни празници, да организират благотворителни кампании, решаващи някои неотложни нужди на селото, като реновирането сградата на местното читалище, преустановило дейността си от четвърт век. Сформират за кратко време и самодейната театрална група „Арт - кошер" към него и представят класическата българска комедия от Ст.Л. Костов" Женско царство", в която играят главните роли. Събират многобройна публика от близките населени места. А от 7 декември тя тръгва на турне. Първо ще се играе в с.Малево, Хасковско, после в Крумовград, Ивайловград и в други селища. А да стигне дотук ,животът на режисьорката на пиесата - Краси Стоянова, съвсем не е бил лесен:
Родена е през 1967 г. във Враца. Губи баща си на 10-годишна възраст и зпочва да играе важна роля в помощ на майка си и малката й сестра. Средното си образование завършва в родния си град. В гимназията има шанса да се учи на актьорско майсторство от Георги Врабчев, участвайки в спектакъл под негова режисура. Студентстването й в Пловдив я среща със съпруга ѝ, който е кърджалиец. Имат двама сина. Развеждат се, когато децата са на 5 и 10-годишна възраст. Пет години по-късно тя среща втория си съпруг Сергей и след няколко години заминават за Канада, но той се разболява тежко и те решават да се приберат в родината си. Скоро след това губи големия си син. Търси спасението си в работа и в отдаване на обществени каузи. Заедно с още няколко ентусиасти, се впуска в организирането на Коледен благотворителен концерт в с. Пчеларово, в помощ на местното читалище. После следват други обществени акции, изяви за пчеларовци. Всяко събитие мислено посвещава на сина си. Сформира и театралната формация "Арт-кошер”. И така, чрез работа ,намира спасението си от голямата мъка. Затова често казва: Родопа планина и работата за нея ме спасяват.
- Краси, ти и мъжът тиq доказахте, че търсенето на себе си завършва там, откъдето си се пръхнал. Но може ли, понякога, човекът сам да си създаде „почвата”, на която да прояви предназначеното за него?
- Не смятам, че такъв процес може да отключи или заключи някакви способности. По-скоро вярвам, че предназначеното за него си намира своето място, своята „почва“. Без, обаче, да вярвам, че всичко му е съвсем предопределено. Личното ми верую по въпроса е, че душата ни, все пак, избира някаква насока на пречистване и израстване, но пътят за постигането е различен, включва и свободната воля. А това води и до различни постижения на избраната цел. Това си е моя лична теория, която ми харесва.
- В либералния Запад се смята, че всичко е възможно, там децата се надъхват да следват и постигнат всичките си мечти. Докато в източната доктрина се акцентува на това, че Бог напътства всеки към това, което е най-добро за него… Има ли и среден път?
- Разбира се. За да усетиш Божието напътствие, ти трябва да вярваш, че го има, а и да си убеден в своите дарби, които могат да бъдат щедри, но чакащи твоята пробуда за проявлението им. Аз съм Служител на Общността Човешка и всяко разделение ме отблъсква - бял-черен, изток-запад, богат-беден, умен-глупав, християнин-мюсюлманин...Настройките, идващи от хора, вярващи в разделението и двуполюсното противопоставяне, отдалечават, манипулират, гневят. Миротворците и обединителите са тези, които ще поведат човечеството към себепознание, единение с Източника във всеки миг от съществуването на душите ни и от извисяването на духа ни.
- Има мнение, че махалото на религиозната вяра вече започва да се връща на Запад, докато на Изток тя започва да охладнява. Кое я гаси или разпалва повече!
- Смея да мисля, че това са хората с мисия. Те се появяват на Изток или на Запад (географското разделение, няма нищо общо с единния дух) и напомнят на хората за мисията на душите им. Дотогава, докато спрем да забравяме защо сме тук и докато Любовта изгуби физическите си характеристики.
- Има ли, все пак общи, обединяващи неща, между западната и източната народопсихология? Наблюдава се и нещо друго - някои българи стават повече западняци от живеещите там, позабравят и езика ни…
- Аз лично познавам „оканадчени“ българи, които вече се завърнаха в Родината. Но знам и такива, дето твърдят, че за нищо на света няма да се върнат да живеят в България. И позабравят езика ни, права си. Срам дори някакъв откривам, ако се наложи да се самоопределят в обкръжение на местни хора.
Общото, напоследък, в народопсихологията и тук, и там, е стремежът за принадлежност към нещо „по така“. Нещо, което те прави по-достоен и важен от другите. А това разделя, откъсва, изолира и погубва смисъла на единението и общото израстване. Имах една учителка по български език и литература, която казваше, че е важно да не забравяме врачанския уникален диалект и произхода си, където и да сме по света. И да научим изкуството на обединението, съжителството, пребиваването, общуването с всеки човек, кътайки внимателно своята идентичност. Запомних посланието ѝ за цял живот.
- Но пък позабравилите родния си език, не осъзнават, че без неговата аура получават депресии, отчуждение от живота...
- Силната енергия на нашата азбука и българското слово пазят и напътстват владеещите ги. Докато има дори само един човек, притежаващ тази мощ, ще го има и избраният ни български народ . И докато бъде заклет радетел на кирилското писмо, докато го използва, не само за част от психопортрета и визитката му, а и за преценка на морала, културата и достойнствата му. Защото, без своя майчин език и неговата сила, българинът се обрича на обезличаване и липса на принадлежност, а това много гнети подсъзнателно.
- Съдба ли е да опиташ живота и в двете системи, може би имаш нужда да вземеш по нещо от тях? Точно в Канада ли доби смелост да извадиш заложеното в теб, да следваш полетите на душата си, да увличаш хората край теб да вършат добро?
- Аз разбирам пребиваването в чужбина като духовно обогатяване. Като допринасяне с нещо на ползу роду. Нямам предвид материалния аспект. Не бих могла да определя емигрантството като съдбоносна необходимост за всички, но за много хора, сякаш, е търсено на подсъзнателно ниво. Обикаляйки по света, откривам много общо между хората, значими за своята държава, а и за света, ако щете. Те са пътували, видели, открили нещо ново, обогатили и надградили идеите, които вече имат. Но ги осъществяват в родината си.
Канада, по-скоро, потискаше разгръщането на този мой потенциал. Не че и там не съм участвала в инициативи на българската общност. Но не бях аз. Не се чувствах на мястото си. Физически бях там, но духовно никога не съм напускала България. Кървавата карма на американския континент бе непосилна за мен. И от ден първи, знаех, че ще се върна. За да ме има. Не съм планирала да увличам, само да съм полезна.
- Като един саморасъл театрал, още от ученическите си години, почерпил и от източните, и от западните прийоми на това изкуство, изглежда си намерила златната среда между традиционното и съвременното. Както си вкарала някои нюанси, много тънки закачки и изразни средства в „Женско царство”, които придават допълнителна свежест…
- Колкото и актуална да е дадена древна драматургия, все пак има нужда да се поотупа от праха на времето, за да изпъкне посланието. Без тази намеса, подобна пиеса би звучала пресилено архаично и неинтересно в XXI век. Тези прийоми ги учиш с гледане, слушане, четене и размисъл. Освен това, дадох изключителна свобода на актьорите в импровизациите, които биха били допустими в рамките на идеята. Имахме предвид аудиторията и съвремието ни. Но следвахме традиционната драматургична хипербола.
- Какво мислиш за опитите да се осъвременяват някои традиционни наши прочити на пиеси, романи, както направиха с „Под игото” на Иван Вазов?
- Ако ме питаш за адаптираното издание от Руси Чанев, не съм имала възможност да се запозная с него. А иначе, смятам, че в детска възраст е трудно да се усети емоцията на „Под игото“, както и да бъде поднесен сюжетът. Но трябва да се намери начин. Нима теб тее завладяла тази изящна проза, когато беше на 12? Когато аз бях ученичка, на мен ми беше трудна, но я прочетох, разбира се. Преди години, попаднах на добра аудиокнига, записана от актьор, но такава въздействаща емоция, малко книги са оставяли в мен. Убедена съм също, че всяко дете трябва да е запознато с великите български творби, да ги помни и обича, да ги потърси след време и да ги разбере. В този смисъл, подкрепям подходящото поднасяне и запознаване с тази литература, въпреки че всеки българин си има различна дефиниция за „подходящо поднасяне“.
- А доколко имат резон модернистичните решения в изкуството, които се стремят към повече абстрактност, към дигитално смесване на реалности? Така не се ли повече утежняват, усложняват, объркват…
- Аз съм прям човек и харесвам прямотата в отношенията, в изобразителното изкуство, в театъра. балета и операта. Една картина с едно петно и 3 щриха, струваща над $2 милиона, е свеж пример за „вината на този, дето яде баницата“. И за връзката със снобския стремеж към принадлежност към нещо „по така“. Наскоро можах да надникна в репетицията на предстояща оперна постановка в третата най-голяма оперна сграда в Европа - тази в Палермо. Шокирах се от видяното. Оркестърът нестройно скрибуцаше, а оперните певци пълзяха на колене, с окачени картонени табели на вратовете си и, вместо тенор и колоратурен сопран, аз чух крясъци на зомбита. Нищо общо с моята представа за това любимо мое изкуство. Не смятам, че остарявам за съвремието. Смятам, че то заличава класата.
- Но пък и много обикновеното, не се харесва особено. Така определиха и постановката на Джон Малкович „Оръжията и човекът” в Народния театър… Тогава къде е разковничето?
- Чух за броженията, свързани с тази постановка, но не съм я гледала и не мога да имам мнение по въпроса. Четох и едните, и другите мнения, но не бих отсъдила. Все едно да се изкаже човек за книга, която не е чел. За мен може да е гениална, но за теб - да е пълен провал. Разковничето е в приемането на различните вкусове, виждания, разбирания за живота, за изкуството. Също и в свободата всеки да избира на кого да се покаже, кого да види /чете/, да аплодира. Затова и аз се опитах да внеса свежест в пиесата на Ст. Л. Костов, съобразявайки се с аудиторията, за която бе предназначено нашето представяне.
- Как мислиш, Краси, няма ли тъкмо днешното нашествие на материализма, утилитаризма и пълния либерализъм да премине в пришествие на истинските ценности?
- Нормално е да очакваме такова развитие. Защото, когато човек няма какво да сложи между зъбите си, не му е до духовно израстване. Само че днес се наблюдава презадоволяване, а това вече е опасно. Униние, скука, безцелно живуркане, безотговорно егоистично съществуване, с единствена цел да „имам“ каквото и да е материално. Но да имам повече - води до израждане. А пришествието на истинските ценности говори за масовост. За съжаление, не мисля, че е дошло това време. Много осъзнати и отдадени - да, но всички - не, ще почакаме още няколкостотин години, за да пируваме в името на духа.
- А дали един ден на театралната сцена ще се качат призваните да служат с изкуството си на народа, а истинските аматьори - политическите актьори, вече ще слязат от нея…
- Най-трудното е да контролираш себе си, нали знаеш. Когато достигнем тази съвършена осъзнатост и проявим божествената си идентичност, тогава всеки ще носи покоя и мъдростта, а нуждата и от едните, и другите актьори, ще отпадне, защото вече ще са изиграли ролята си в градежа на съвършенството.
- А кое най-вече е нещото, което връща българина в родината му, Краси? После не му ли липсва лустрото, показността, шикозността, или те винаги са му били неприсъщи?
- Привързаността към лустрото и шика (в общоприетия смисъл) са личен избор. И не е масова практика в чужбина. Показността е често криворазбрана и дамгосана, заради модните постове на младите хора, имащи безброй последователи в социалните мрежи, само защото си показват безсмисления живот. Вярвам, че да се покажеш шик, е изкуство. Както и да си облечен, каквато и кола да караш, както и да е обзаведен холът ти.
Работата ми ме свързва всекидневно с българи, живеещи в чужбина. И тези, търсещи път назад, към дома, са безчет. Но на много не им стиска. Страхът е най-страшният затворнически надзирател пред килията на собствения ни мисловен затвор. Той е и най-зловещия кинорежисьор, прожектирайки ни ужаси, свързани с мечтите ни. И все те пита: „Ами, ако се провалиш?“. Ние обаче се запитахме: „Ами, ако успеем и сме щастливи у дома?“
Разговорът води: Лияна Фероли
