В Япония трилогиите най-често завършват с фиаско. Цифрата четири пък носи нещастие. Юлияна Антонова-Мурата обаче не е суеверна. Даже напротив - тъкмо си е купила жилище в Токио на четвъртия етаж и е издала четвъртата книга от своята поредица с истории за Япония. Това, в което вярва истински, е силата на доброто, красотата и любовта. "Не можем да свикнем с грозотата, не можем да свикнем с грозните обноски, с лошите думи. Не се свиква с тях", убедена е Юлияна. "В Япония никога няма да чуете псувня, защото такива думи просто не съществуват", казва тя. И споделя, че когато нещо ги ядоса или обиди, японците просто ще замълчат и ще се отдръпнат. "В Япония преди образованието акцентът е върху възпитанието. Те държат всеки да бъде възпитан", подчертава писателката.

"Хай хай, Япония"

"Кам сан", "госпожо костенурке"... Юлияна разказва как малкият ѝ внук се обърнал към животинката, когато ѝ подал храна. Звучи сладко и по детски наивно, но това никак не е изолирано явление. В Япония "сан" - господин или госпожа - са не само непознатите, но и хората в семейството. Обръщението към майката е "окáа сан" - "госпожо майка", с което се цели да се отдаде уважение към нея и към ролята ѝ. Немислимо е някой да бъде наречен само по име, нито пък на по-възрастен човек да се каже "бабо" или "дядо".

Зародило се веднъж в семейството, уважението се предава нататък по веригата - към приятелите, към учителите, към съседите. Това отношение далеч не е просто формалност. То изгражда характера на японците от ранна възраст и се отразява върху самосъзнанието им като нация. "Японците се припознават като един народ, като едно семейство, голямо семейство - и техният дом е не само вкъщи, техният дом е и на улицата, в града им, в страната им", наблюдава Юлияна. Спомня си как, когато веднъж шеговито подметнала на съпруга си японец да се преместят в България, ако Япония я застигне голямо земетресение, той ѝ отговорил: "Разбира се, но преди това ще останем тук, в Япония - за да помогнем на останалите, ако сме здрави и не сме пострадали".

"Японците много ни харесват"

Вече повече от 20 години Юлияна Антонова-Мурата живее в Япония. За пръв път там я отвежда любовта. В България тя се запознава с японец, за когото се омъжва. По-късно се мести със семейството си в Токио, където работи като културно аташе към българското посолство. Историите, които разказва, Юлияна сама нарича свои уроци. Надява се чрез книгите ѝ те да достигнат до още поне един човек. Тази година излезе "Хай хай, Япония", последната книга от японската ѝ четирилогия."Xай хай" е поздрав, който изказва симпатия и добро чувство. Тази добронамереност се откроява не само в последната, но и във всички книги от поредицата. Те нямат за цел да сравняват България с Япония, нито пък да изтъкват недостатъците в едната държава. Напротив, сърцето на Юлияна е изпълнено с много любов към България и тя обича да разказва за родината си в Япония. А на японците много им допада неподправената българска емоционалност, така контрастна на тяхната норма за поведение. "Те много харесват нас българите. Има такова чудесно отношение към нас, че чак е трогателно. Смятат, че сме един интелигентен, умен народ, че сме красиви, образовани - и ни уважават, ценят ни, обичат ни", разказва Юлияна.

В разговора ни писателката обръща внимание на една важна особеност: "От особено значение за японците е да не навлизат в периметъра на другия. Много често разглеждам тази тема в историите си", отбелязва авторката.

"Не знаем кой какъв кръст носи и колко тежък е той"

За японците навлизането в личното пространство се случва не само с действия, но и вербално. Taм уроците по съобразителност започват още от ранна детска възраст. Те не се ограничават само до това да не се пречи на околните, а изграждат и фина чувствителност, благодарение на която човек да може да усеща чуждата болка.

"Много е хубаво, когато ние не сме само онзи интровертен тип, който слуша единствено своите желания, а погледнем с очите си и към околните. Не знаем кой какъв кръст носи и колко тежък е той", казва Юлияна.

Макар да не е суеверна, писателката вярва в чудеса. Убедена е, че те наистина се случват, когато добротата е отворила човешкото сърце за тях. И най-вече за чудото любов.