Съжителството на мъртви с живи е почти толкова (не)възможно, колкото мисията на Тим Бъртън да върне тийнейджърския дух от 80-те в новия „Бийтълджус“.
Всъщност режисьорът се заема да направи и двете в „Бийтълджус, Бийтълджус“. В продължението на филма му от 1988 г. Майкъл Кийтън възкресява непокорния демон, бродещ из отвъдното и преследващ с изцъклена физиономия Лидия Дийц (Уинона Райдър).
Идеята да се завърне към втората част на филма претърпява няколко неуспешни опита, но сега идва точно, когато Холивуд не спира да мели продължения и да подхранва апетита на зрителя с носталгични истории от миналото.
Оригиналът има особено значение в творчеството на Бъртън.
Той поставя начало на сътрудничеството му с Кийтън. По-късно двамата ще работят по „Батман“ и „Батман се завръща“. Бъртън тепърва ще изгражда своя почерк на създател на мрачни готически истории с ексцентрични персонажи и черен хумор. Ще създава и дългогодишни партньорства с любимите си актьори, сред които е Джони Деп, а филмите им „Едуард Ножиците“, „Слийпи Холоу“, „Ед УУд“, „Суини Тод“, „Чарли и шоколадовата фабрика“, „Алиса в страната на чудесата“ бележат най-категорично въображението на неговия едновременно мрачен и детински свят.
В „Бийтълджус, Бийтълджус“ този негов вкус към ретрото, понякога и бутафорното, си личи и изглежда симпатично.
Историята започва с Лидия Дийтс (Уинона Райдър). Тя обаче не е онази непокорна тийнейджърка от първата част, а вдовица и родител, притежаваща силата да размени някоя и друга дума с мъртвите. Отношенията с дъщеря ѝ Астрид (Джена Ортега) са обтегнати – съвсем в границите на нормалното. Все пак говорим за отношения между майка и дъщеря тийнейджърка.
Другата госпожа Дийц – Делия (Катрин О'Хара), мащеха на Лидия, се подвизава надалеч, като превръща травмите си (явно солидно количество) в концептуални арт инсталации.
Това, което събира отново трите героини в старата им къща в Кънектикът, е смъртта.
Загиналият е бащата на Лидия – Чарлз, дядо на Астрид и съпруг на Делия. Изигран в първата част от Джефри Джоунс, героят умира нелепо от ухапване от акула, след като оцелява преди това при самолетна катастрофа.
Актьорът така и не се появява (все пак е с обвинение в притежание на детска порнография), но Бъртън го превръща в символика на канселираните в Холивуд, блуждаещи като призраци без глава сред себеподобните си.
Режисьорът си играе с хиперболизираните образи и внушения.
Сякаш навлякъл костюм на фокусник, той вади с пълни шепи познати трикове от ръкавите. Стоп моушън анимация, сън в стилистиката на любимите на Бъртън стари италиански ленти от giallo-поредицата от 60-те години с елементи на ужас и мелодраматичен финал с декадентски привкус. За готическата атмосфера допринася и дизайнерът Бо Уелч, с когото Бъртън си партнира в първата част на „Бийтълджус“ и в „Едуард Ножиците“.
Изборът на Ортега също не е случаен. Бъртън работи с нея в сериала на Netflix – Wednesday. А влюбването ѝ в симпатичния младеж Джереми (Артър Конти), когото среща на върха на дърво, напомня за носталгичните свалки през 80-те, когато тийнейджърите обичаха да се усамотяват, слушайки плочи и рецитирайки цитати от любими книги.
В „Бийтълджус, Бийтълджус“ режисьорът ни поднася познат вкус, който към финала леко нагарча от твърде много визуални натрупвания за сметка на логически смисъл.
Но това е стилът на Бъртън и който го харесва, едва ли ще бъде изненадан или ще си тръгне недоволен. Продукцията е визуално пищна, натруфена до излишества, подобно и на присъствието на големите звезди, които идват и понякога бързо си отиват като Дани де Вито с неговата кратка роля. Тук е и Джъстин Теру – вманиачен по терапията претендент за ръката на Лидия.
Талантът на Уилем Дефо е снишен в света на мъртвите, където героят му се подвизава като актьор търсещ реализъм в полицейски акции. Моника Белучи – новото вдъхновение на Бъртън в личния живот, се движи като призрак – вампир, гълтащ душите на жертвите си. Появата ѝ също е рециклирана от епизод на „Кошмари преди Коледа“, а цялостното ѝ присъствие на женски Франкенщайн изглежда като съшито в сюжета, дори и в буквален смисъл.
В „Бийтълджус, Бийтълджус“ Бъртън категорично се забавлява като умело дирижира действието в двата свята – на живи и мъртви. Населяващите ги се движат в общ ритъм, като всеки от тях има своите проблеми за разрешаване.
Впрегнал всички добре познати похвати, режисьорът прави реверанс към оригинала, но и смело се опитва да го надскочи, сякаш за да затвърди правилото, че Холивуд не оставя нищо и никого да почива за вечни времена.
