Поетесата Роса Соколова представя новата си книга „Зоници и зунки“ високо в Родопите, в Орловица
На 24 август от 17 часа на Вриса (Пеещата чешма), високо в Родопите в с. Орловица, поетесата Роса Соколова ще представи шестата си книга " Зоници и зунки" (горски ягоди и дъги след дъжд). Тя ще посрещне гостите си, между които и представители на ИК „Светулка 44 Атеней”, София, с погача и песен. До чучура, прегърнати от духа на планината, заяви тя, заедно с близки, приятели и земляци, ще почетем живителната сила на природата и на словото.
А с общата си творба - баба и внучка, 13-годишната Радослава, художник на книгата, ще нанижем цветно огърлие, което ще предадем нататък, за да има памет, род, семейство и вяра. Посвещавам книгата, която е един вид разговор с моята внучка, на родното, изконното, на ценностите. Роса Соколова е родена в Орловица, но отрано заживява с родителите си в Кърджали, а сега живее и работи в Пловдив. Авторка е на пет книги: "Неизплакана сълза",1994 г.; "Иконите, за които се моля", 2000 г.; "Стръмна изповед", 2002 г.; "Жената от огледалото", 2005 г. ; "Невидимо - неведомо", 2014 г.
Само Любовта ни окъпва с лъчезарието на родопските зоници и зунки. Прави ни живина в Животопис….
Много често Роса ми е разказвала за своята Орловица: Когато стъпя там, казва тя, чувствам прегръдката си толкаво висока и голяма, че мога да прегърна всичко и всеки. Орловица за мен е като огърлие, нанизано с най-точните маниста, най-верните, най-откровените. Тя ни учи да се покланяме на живите икони в лицето на хората. Там всичките жители на селото гледат напред и нагоре, в очакване на нещо голямо, дори и без да го наричат по конкретен начин. Те постоянно са в полет.
Като истинска орловка, познавам и билките, и чуките, мълниите, които слизат от планината, но без да ме притесняват. Знам също, че всичко може да бъде и лек, и отрова, като билките, като думите, мислите, чувствата, действията.
В Орловица усетих и бях закърмена с невероятната пищност на простотата, на селската идилия, скрита в родопските мъхове и чанове. Тук чух нейните потайни гласове, попадах в мистичните й видения, в които се сливат реалност и мечта, въздишка, сълза и светлина. В нея всичко е цветно, като везаните терлици и тъканите китеници.
Тук усетих свещената простота, истинската мъдрост, която изхожда от смирената и укротена сложност. И точно тя води родопчанина в преклонение и възхищение пред най-голямото свещенодсействие и магьосничество на природата. Води го и до измолването на пречистващата прошка от нея, чрез която успяваме да я заслужим. Също и до осъзнаването, че единствено с тази любов се навлиза във видимото-невидимо, в онази неведомост, в която трудно се попада, но пък повече не ти се излиза от нейния истински духовен уют.
Но най-голямата родопска мистерия, казва Роса, е да откриеш Любовта - голямата, която не можеш да раздробиш на съставните й части, да я конкретизираш. И когато дойде мигът, в който се появи моята внучка Радослава, веднага я познах. Защото през нея видях себе си. Същата като мен - неуморна, неукротима лудетина.
До този момент все не вярвах, че има нещо по-силно от любовта към твоите деца, но Ради ми го доказва всеки ден, докато стои срещу мен и ме гледа с големите си, ласкави и разбиращи сини очи. Докато пеем еднакво фалшиво и свирим на акордеон и китара, дори и да не се получава някаква конкретна мелодия. Имаме си и авторски песни. И докато ми казва:”Обичам те, бабо, ти си ми светлината и музиката”.
Ето това е любовта, в нея няма никакво плагиатство, на нея никой не те учи, както никой не те учи да дишаш и прегръщаш...
Защото, по силата на духовния закон, когато обичаме и ни обичат, се пречистваме, отпушваме затлачените в нас енергийни канали.
Защото сме родени от жива вода, в жива пръст. От сълза сме отгледани. Дошли сме да се умием с лунна вода. Но само Любовта - тук и сега - ни окъпва с лъчезарието на родопските зоници и зунки. Прави ни живина в Животопис….
Лияна Фероли
Роса Соколова
***
Мойта Орловица не е гнездо на орли.
Не е крепост. Връх. Или река.
Орловица е въздишка.
Помня зелени очи, вежди - гайтани, облаци
от ковано сребро.
На мама чапразите.
Днес е шепа пръст, рехава от очакване.
Помня младо момиче, седи на шкарпата.
Тропне с кондури по камъка и не продумва.
Скръцнал прозорец и пак момата на прага.
Бяла невеста с хляб за “Добре дошли,
каматни гости!”
Синя чука и бяла бърчина.
Тук не избързва времето.
И росата не става набързо на скреж.
Тук времето мести с мамини пръсти
деня и нощта
като черни и бели зърна от фасул
по квадратната детска игра.
Нарисувана паяжина.
Тя люлее големия свят.
И в гърдите ми нещо полита.
И се чупи крило на ударен клавиш.
Стъпките чупят съчки. Кой ли ще мине?
Който и да е. Ще нагазя в оная гора. Ще приседна
пак до оная река.
Преди да се палнат стъклата
на къщите под Орловица.
Време е.
Мамо.
