Вярата е константата на живота, нашият духовен отпечатък
Мая Вапцарова е племенница на Никола Вапцаров, единственият българин - носител на Световната награда за мир. Човекът, който влезе в открит двубой с грохналия, озлобен, абсурден и антихуманен свят, който осветли с цената на живота си, със значимостта на идеите, за които живя. Човекът, който в тази своя епична борба остана съизмерим само с делото и поезията на Ботев.
През декември 2009 г., когато се навършиха 100 години от неговото рождение, Мая Вапцарова гостува на гордо носещата името на забележителния ни поет-антифашист - Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” в Кърджали.Тогава тя представи книгата си „Дневник за дневника” - своеобразен задочен диалог между нея и нейния чичо, базиран на ученическите размисли и откровения, оставени от тогавашния курсант във Морското училище във Варна. Получи се един интересен мост и диалог на времевите ценности, белязани от вечността, каза тя.
Тогава направих това кратко интервю с нашата известна поетеса, писателка и кинорежисьорка.
- Какъв щрих добавя към биографията на Вапцаров книгата ви “Дневник за дневника”, г-жо Вапцарова?
- Книгата е вид диалог с ученическия дневник на Вапцаров, но и поглеждане в една друга плоскост - към обвързване на чисто земното, социалното му битие с това на националните му възгледи. Опитах се да го представя такъв, какъвто е, но от гледна точка на нашето съвремие и на всичко преживяно по време на прехода. Затова смятам, че книгата се превърна в един своеобразен мост между времето, в което той живя и твори, и днешната действителност.
- Може би и като един вид продължение на неговата вяра в бъдещето…
- Наистина най-важното, което е искал да ни каже се съдържа в смисъла на думата "вяра", макар че основният код от едноименното му стихотворение още не е разгадан от нашето съвремие.За някои вярата е религия, за други - и морал, за трети - проста житейска мъдрост. Изобщо, константата на живота, нашият духовен отпечатък. Макар че никой не знае какво е точно: чувство ли е, състояние ли е. Не знам дали някога ще разберем какво означава това чувство, което изстрелва чак в Космоса. Заради което "човекът би влязъл във взривна ракета,/ самичък би търсил в простора далечна планета”.
- В излязлата наскоро Балканска поетична антология Вапцаров е записан като македонски поет. В сайта на Британската библиотека - също.Това поправимо ли е?
- Въпросната антология излезе през месец март 2009 г. с благословията на Външното ни министерство и по-специално с подписа на Соломон Паси. Това, което успяхме да направим на среща в Европейският съюз в Брюксел, е поне да извадим името на Вапцаров от интернет сайта на The British Library. Ето защо моето любимо стихотворение е “Епоха”. Но сега все още е епоха на дива жестокост...
- „Разстрелите” на поета също продължават, гробът му бе поруган…
- Това не е случайно. Случва се, сякаш за да ни напомни, че не е важно как си умрял, къде си погребан, дали си убит с един изстрел, или с два, дали си паднал на лявата, или на дясната страна. Важно е, вместо гроб, да имаш паметник, да си погребан в душите на хората. Неслучайно, това се отнася и за Исус, и за Левски.
- Какво стана с осемте неизвестни и непубликувани стихотворения на Вапцаров?
- Те бяха намерени миналата година. Беше ги съхранил в дома си от години бивш възпитаник на Вонноморското училище, който е бил в затвора заедно с чичо ми. Сигурна съм, че са писани от Вапцаров в затвора преди разстрела през юли 1942 г., но искам да се погледнат от изследователи на творчеството му и тогава да се мисли каква ще бъде съдбата им. Вероятно, ще бъдат отпечатани, след като почеркът бъде разчетен напълно. Сред тях има много сериозни стихотворения за България.
- Вероятно, все така, верни на неговия национален идеал и на неговото кредо: ”Честно ще умра като работник в боя ни за хляб и свобода.”
- Да, уникална е била неговата вяра, незнайната сила на този духовен двигател, тласкал поета да върви към куршума в челото. Още на 19 години е знаел как ще умре:„Аз ще завърша млад, с куршум в челото. Върху това акцентува и филмът ми за Вапцаров “Ти помниш ли?” Макар и да се базира на едни по-нови трактовки на всичко онова, което е написал, той се занимава с един основен въпрос - този за “хляба” на свободата, на духа, който се захранва с вярата в доброто и без който човекът не би преживял.
Интервю на Лияна Фероли
