„Без Родопа, няма бъдеще и за България. Има ли я Родопа, ще я има и България”

Затова и милостта на родопчаните е най-силна към Отечеството им.

 За тях само слънцето стои по-високо от него

На 17 април, в СОУ „Отец Паисий” гостува  талантливия родопски разказвач от Смолян Светозар Казанджиев. Преди няколко години Регионалната библиотека „Н.Й.Вапцаров” представи сборникът му с разкази “Милост”. В нея авторът търси отговорите на най-важните и актуални въпроси на нашето съвремие. Наднича в най-светлите и в най-тъмните кътчета на човешката душа, но без да осъжда, а като проявява разбиране, милост към нейните все още неотработени несъвършенства. Доказва не само любовта си към своите персонажи, но и силата на своя литературен талант, който е даден да служи на доброто, да го защитава, да проявява милост към грешките, недостатъците, породени от недостатъчна зрялост. За да допринесе за осъзнаването, че милостта и прошката са висша духовна мяра, която може да надвие най-злите помисли и дела. Едни от най-важните милости, според Казанджиев, са тези към Отечеството и към самия теб, защото тогава по-лесно прощаваш и на другите. Милостта и прошката са  висша мяра за любовта, казва той, защото води и към мъдростта, и към истината, свободата.

Светозар Казанджиев е автор на 20-ина книги, на албуми за Смолян и общини в областта, сценарии за филми и спектакли. „Земя, погалена от Бог” му донесе годишната награда на СБП  (2004 г.), а „Последната изповед на Апостола” - литературната награда на името на Николай Хайтов (2010 г.). В книгата си „Незабравимите забравени” пише за нашия свещеник отец Боян Саръев, нарича го възрожденец, категорично решен да насочи родопската река към океана на българщината.Човек и пастир, отдаден на Бога, на хората. Но често гласътму е бил заглушаван от завистта и омразата, затова оставал като глас в пустиня. Но сред такава армия от гарвани отцеругатели, христолюбецът- родолюбец, като него, винаги е бил  като бяла лястовица.

Епичният  роман „Съдба“ на Казанджиев, станал „Роман на 2022 г.” прозорливо описва нелеката орис на цял един род и на цялата планина Родопа, като и живота в България от Втората световна война до наши дни. „Съдба” показва грозната картина на отнемането на частната собственост на хората и откъсването им от земята, оскърбителния срам на Възродителния процес, нашите крушения и общите разочарования, последиците от войната, глада, духовния разврат с част от българския народ, горчилото на изстраданата надежда, наречена „демокрация”, с чиито отражения и днес сме заобиколени.

А това доказва, че „който стреля по миналото с пистолет, бъдещето ще го разстреля с топ”. Но времето ще нагласи добре частите на нашата риза, с която ни облича, дано само не е осмирителна, казва писателят. Но, въпреки това, „Съдба” не е книга-страдание, а книга за любовта към майката, жената, към децата, към идеите, към земята, към Отечеството... Книга за вярата, страданието, надеждата, за народните добродетели .Тя демонстрира как напълно и честно отдаденият на словото писател може да вложи най-доброто от себе си в него.

Когато писателят представи сборника си с разкази „Милост” в РБ „Н.Й. Вапцаров”, Кърджали, направих това интрвю с него.

- Светозаре, в книгата си „Милост” говориш с такава голяма любов за Родопа планина, за земята, погалена от Бога, но тя все повече опустява, има села с по 1-2 човека…

-  Това не означава, че родопчани не я обичат, а че управляващите не я обичат, но без Родопа, макар и загърбвана от властниците, няма бъдеще и за България. Има ли я Родопа, ще я има и България, както казваше мъдрецът Николай Хайтов. Тази велика земя е била и за гърци, и за траки. Била е нашият Олимп - опората и крепостта, която пази българщината. Затова казвам, че в нея най-силно тупка сърцето на България. И пак ще тупка, защото това е земята на Орфей.

- Явно, много безсъници си преживял, за да намериш и обрисуваш така проникновено своите пречудни персонажи. Повече рожба на твоята фантазия ли са, или по-скоро са родени от много по-фантазния от нея живот?

- Трудът в изкуството, и в частност в литературата, е самотен труд. Той ме изпълва с щастие, дава ми много и ми взима много. Всички истории в сборника „Милост” са почерпани от живота, след това са минали през „центрофугата” на душата ми, за да добият облика, който вижда и възприема читателят. Пък и не е нужно да притежаваш особена фантазия, за да покажеш невероятният свят на родопчаните - хората, за които само слънцето стои по-високо от отечеството. В моя край най-силно тупка сърцето на България. Това определя патриотичната нишка, пронизваща всяка история. Освен добротата и великодушието, тези уж „малки” хора, носят в себе си големите проблеми на съвремието. От Петър Розин от разказа „Белият лебед”, дядката от „Любимец на влъхвите”, Иван от „Македончето”, Михаил Киряков от „Милост”, от тези мои земляци, съм научил, че всичко написано със задъхване се чете на един дъх.

- Какво ни казваш с персонажа си от разказа „Страх”?

- Казвам, че животът е по-голям от всички нас. В него има всичко. Малчо Скилидов в него е олицетворение на дребния тарикат, на „мазника” мошеник, на огромното количество дребни душици, от които е съставен днешния ни народ. Ние умираме от кеф да „прецакаме” другия до себе си, да му „натрием носа”, както се казва, нищо че той може да е трижди по-интелигентен от нас, по-умен, по-успял. Затова наоколо има толкова намръщени, недоволни от съдбата си хора. А ако някои се усмихват, то в усмивката им има преди всичко зъби.

- И изолацията, асоциалността на хората, днес е толкова масова, че някои “умници” решиха да я “съживят” чрез измислени и провокирани полове и социални роли… Това не е ли много тъжно?

- Ние сме майстори да предизвикваме „буря” в чаша вода. А тъжното идва от това, че се изживяваме като глупави „канарчета”, които в стремежа си да бъдат „орли”, са забравили да пеят. Това за половете е от лукаваго. След две-три-пет години ще се присмиваме над националния си наивитет. Но млъкни, сърце!

- Много проникновено в разказа си “Страх” отбелязваш, че останалата без Бога разблудна душа довежда и до блудната физика… Къде съзираш спасението?

- В здравите български традиции. В корена ни, който е вбит дълбоко в родния чернозем. Ние имаме една вяра и един език, които са ни превели през най-страшните вълноломи на историята и пак ще ни преведат. Стига да осъзнаваме, че те не са даденост, която може да „ползваме”, когато ни скимне, а трябва да ги поливаме с любов. Да ги пазим, най-първо от себе си, а подир това и от другите. А днес мнозина наши сънародници се срамуват да се нарекат българи. Разбирам ги, нека ненавиждат държавата, но родината е съвсем друго…

- Разпарчетосваният днес от либералност човек, търсещ себе си в стотиците си провокирани фрагментарности и свободи, дали един ден ще има своя шанс да се върне в най-важната си идентичност, в Подобието му със своя Творец?

- Няма друг начин. Човекът е венец на природата и дори не искам да мисля, че може да бъде нещо друго, още по-малко античовек. По време на своя растеж той иска да изпита повече неща, да провокира себе си, любопитството си. Нека, то е в интерес на развитието.

- Книгата ти е много силен вик-вопъл, изтръгнат с голяма сила от душата ти. Вик за какво най-много?

- Тя е вик за човечност, за доброта, за сърдечност. Аз моля милост за нашите родители, изоставени от своите деца, за децата ни, прогонени в далечни земи, милост за природата, милост за земята, която ни храни и която сме захвърлили (в това отношение, ние сме народ за „народен” съд!), милост за отечеството…

- И все пак, както се случва в разказа “Парче ябълка”, сигурно е възможно с узряването в сърдечния пламък на този плод на болката на познанието, той да се превърне и в символ на надеждата, на утехата…

- Болката не може да бъде надежда. Или ако това се случва, то е при изключителни обстоятелства. Едно е да страдаш, съвсем друго е да се мъчиш. Ние обикновено се мъчим. Страданието е по-висша категория, присъща на духовно извисените хора. И все пак, болката е катарзис, пречистване, осъзнат стремеж за съвършенство. Ако така я разбираме, то тя би могла да бъде утеха. Натам ни препращат разказите ми: „Не преставам да мисля за теб”, „Булка за един ден и… завинаги”, „Изповед”, „Злодей”…

Интервюто взе: Лияна Фероли