В жилището всичко може да трепти от чистота, но стените на стълбището са надраскани - така е в България. Тръгва от малкия човек и стига до „онези горе“. Затова и все още чуваме в таксито „Съсипаха я тази държава“.
Нека да съпоставим две реплики, които често ще чуете, в един или друг вариант:
„Има ли надежда България да се оправи?" - редовно питат българи, отдавна живеещи на Запад. Пък и българи, живеещи в България.
„Искам да си пия и да си карам колата, пък като ме спрат полицайчетата, да си им платя“ - автентично съобщение на българин в страната, който уточнява, че тъкмо поради това продължава да гласува за една партия с четири главни букви.
„Малката правда“ в България
На това по времето на НРБму се казваше „малка правда“: „социалистическият човек“ смяташе, че му се полага малката правда да заобикаля законите, процедурите и правилата, за да си подреди живота в своя угода. Но феноменът не е нито социалистически, нито чисто български: така е навсякъде, където няма истинско общество със споделени ценности, а всеки се грижи единствено за своя интерес.
Ако се върнем в днешна България: това обяснява защо в жилището всичко може да трепти от чистота и ред, но стените на стълбището да са надраскани, а бутоните в асансьора - прогорени от цигари. Това обяснява фасовете и опаковките по улицата или на плажа, това обяснява всекидневната грубост, на която ще се натъкнете по българските улици. Разбира се, и най-главното, за което стана дума: всекидневната малка корупция, която почти всички приемат като най-естествения начин за постигане на личната изгода, на личната „правда“.
Всеки опит да се наруши това корупционно статукво - взаимноизгодното мирно съвместно съществуване между голямата и малката корупция - отприщва у много хора в България вълнá от тревожни чувства, които политически се самоизразяват с още няколко добре познати рефрена: „Всеки гледа него си“, „Всички са маскари“ и „Тия може да са крадци, но поне си ги знаем - другите сигурно ще крадат още повече“. А електорално тези чувства приемат една добре позната, тъжна форма: отказ да се гласува или мнозинствено гласуване в полза на статуквото, против опитите за промяна.
Многозначителен е фактът - и тук отново разширяваме тясно българската политическа география - че хората, които обикновено подкрепят статуквото, са консервативно настроени спрямо целия списък от конфликтни теми в съвременните общества. Много от тях не вярват в климатичните промени, а дори и да вярват, пак смятат да си доживеят живота като волни производители на въглероден двуокис. Те имат отрицателно отношение към ЛГБТИ и се кълнат в така наречените „традиционни семейни ценности“. Те много често харесват политици мъжкари като Путин, Тръмп или Орбан, именно защото си представят, че такива политици ги предпазват от настъпващите промени.
Да, в някакъв смисъл е разбираемо да се страхуваш от промени, когато живееш в днешния объркан и тревожен свят. Да, някои от тези промени може би са недомислени или прекалено амбициозни. Но историята учи, че човечеството напредва не благодарение на статуквото, а именно благодарение на промените.
Това не може да стане от днес за утре
Ако се върнем към началото: въпросът „Ще се оправи ли България?" и неговият таксиметров вариант „Съсипаха я тази държава“ всъщност означава, че трябва да се събори статуквото. Че трябват промени. То се вижда с невъоръжено око. Нужна е само критична маса избиратели, които да го осъзнаят. И, да, нужно е общество със споделени положителни ценности, каквото обаче не може да се конструира от днес за утре.
Сигурно поради това прогнозите сочат, че статуквото ще победи и на следващите предсрочни избори.
