Преди около две седмици се появи съобщение за ускорения строеж в Румъния на магистрала от границата й с Украйна до пристанище Констанца в обход на Полша, Унгария и Словакия. Работи се 24 часа в денонощие седем дни в седмицата. Т. нар. Молдавска автомагистрала трябва да влезе в експлоатация през четвъртото тримесечие на тази година.
Посочва се, че Румъния, България и Гърция трябва да построят за пет години автомагистрала, свързваща Черно със Средиземно море. Трасето започва от Констанца, преминава успоредно на морския бряг през Харманли и Свиленград в България и завършва в гръцкото пристанище Александруполис.
Освен за превоз на селскостопанска продукция от Украйна до пристанищата в Румъния и Гърция тя ще може да се използва в бъдеще и за подобряване на връзката между базите на САЩ на Балканите.
Ключова роля в случая ще играе пристанището в Александруполис, разположението на което ще отстрани редица проблемни места в логистиката. То е дълбоководно и важен негов плюс е, че разтоварването на корабите може да се извършва директно към ж.п. линии, които преминават през България и Румъния. Развитата околна инфраструктура позволява прехвърлянето на военни сили и техника на НАТО до границите на Украйна и Молдова.
Както Кърджали BGVESTINETвече писа на 17 януари т.г., трасето Констанца – Александруполис се очертава като реална алтернатива на „нашата“ магистрала през ГКПП „Маказа-Нимфея“. Това поставя под въпрос и построяването на околовръстния път край Кърджали.
Поради военно-логистичната значимост на очерталата се за Кърджали транспортна алтернатива новите обстоятелства налагат извода, че непосредствена причина за тях са военните действия в Украйна.
В случая обаче е необходимо нещата да се разгледат в по-широк план, за да изпъкнат всички взаимообвързаности отместно през национално до континентално и глобално , т.е. геополитическо, ниво. Само така ще станат ясни напъните за партийно-политически метаморфози през последните месеци, водовъртежите в международната политика и перспективи за бъднините на българската държава в средносрочен план.
Образно казано, днес България пише заключителната глава от своята сага за позиционирането си в Европа. Началото на фабулата й бе заложено с една хитроумно, но недалновидно, замислена и впоследствие калпаво реализирана схема чрез тезата за прокарване на европейския й път през Босфора. Повече от четвърт век по-късно трябва да се сблъскаме с историческия факт, че все пак геополитически трасето за магистралния ни път към Европа трябва да мине през Гърция. Не случайно след Освобождението за България великите силиобмислят варианти за получаване на излаз на страната ни през Солун, т.е Средиземно море. Изхождалосе евинаги от геополитически съображения. А в историята те се налагат само в определени, понякога съдбоносни за малките държави, моменти. Какъвто преживяваме и сега.
Развитието на световната политика през започналото трето десетилетие на XXI век показват, че решенията и действията на великите сили отново се определят от геополитически съображения. Сама по себе си геополитиката не е научна теория, а по-скоро обяснително тълкуване на международната политика и история. Но това не пречи тя да бъде използвана идейно при осъществяването на външната политика.
Това се вижда особено ясно при реализиращия се външнополитически курс на САЩ. Останали самотна суперсила след разпада на Съветския съюз преди тридесетина години, те се опитваха да запазят глобалното си позициониране особено по отношение на евразийския масив чрез политиката и идеологията на либерален глобализъм и политически индивидуализъм. Всичко това доведе десетина години по-късно до израждане на западните демократични модели в постдемокрации и до световната икономическа криза от 2008 г..
Още през 2009 г. Робърт Каплан публикува в авторитетното списание Форин полисистатията си „Отмъщението на географията“. В нея той стъпва на тезата на бащата на геополитическата концепция за Хартланда, т.е „вътрешната земя“ на Евразийския масив, Халфорд Макиндър за това, че, перифразирано, в историята и международните отношения човек предполага, но географията контролира и разполага. Изводът му с оглед на разразилата се от 2007 – 2008 г. световна икономическа криза е, че либералният глобализъм и индивидуализъм от края на 20ти век са се натъкнали на ограниченията на географските реалности и тъкмо те определят тяхната реализация. „Мислихме си, че глобализацията ни е избавила от антикварния свят на плесенясалите географски карти, но сега той се завръща отмъщавайки си.“
В САЩ разбираха, че т.нар. униполарен момент няма да трае дълго. Например още в средата на 1990те години Збигнев Бжежински посочи в книгата си „Голямата шахматна дъска“, че Америка ще може да запази доминиращото си положение в Евразия до 2015 г.. След това тя трябва да се оттегли от този масив така, че да не допусне там да се обособи сила или сили, която да оспорва(т) върховенството на САЩ в света. И Бжежински и Кисинджър смятаха, че главният механизъм за тази стратегия е поддържането на правилни баланси на противопоставяне между Русия и Китай. Оказа се обаче, че управляващите елити на Съединените щати не можаха да реализират този мек вариант на преход на световните сили.
Робърт Каплан е журналист и автор на повече от 22 книги, редица от тях бестселъри по международна и геополитика. Понастоящем оглавява катедра в американския Изследователски институт за външна политика. Бил е гостуващ професор във Военноморската академия на САЩ, главен геополитически анализатор на световноизвестната консултантска агенция Стратфор.Като дългогодишен журналист Каплан е посещавал почти всички страни, за които пише – в т.ч. и България. Поради това писанията му трябва да бъдат възприемани с цялата сериозност на възможната им реализация.
Идеите си от 2009 г. той доразвива в излязлата три години по-късно книга „Отмъщението на географията. Какво ни казва географската карта за идващите конфликти и битката срещу съдбата.“
Два момента в нея представляват интерес и за настоящите разсъждения.
Анализирайки геополитическата карта на Европа, той изтъква, че индикатор за успеха на проекта Европейски съюз ще бъде Гърция. Тъй като тя е единствената балканска страна, която има излаз към Средиземно море от няколко страни, обединявайки двете Европи на Евразия – тази на Москва от Хартланда и тази на Брюксел от полуострова на евразийския масив - Европа. Посочвайки, че според Макиндър Гърция лежи извън пределите на Хартланда и че ако една сухопътна сила я контролира, то тя би имала решаващ контрол и над Световния остров , т.е. Евразия. Поради това, според Каплан, Пелопонес остава в НАТО след договаряне между Чърчил и Сталин и поради това би било интересно да се анализира, какви биха били позициите на Русия, т.е. Съветския съюз, ако Гърция би станала член на социалистическия блок. При всички положения обаче развитието на страната е показателно за незавършеността на Европейския проект, т.е ЕС. Ключов фактор за преодоляване на това състояние е развитието на транспортната инфраструктура – пътища и тръбопроводи, и комуникациите.
В заключителната част на книгата си Каплан анализира ролята на Мексико за геополитическото позициониране на САЩ. В съвременния свят, когато чрез модерните технологии глобализацията скъсява географските разстояния, близостта между Изтока - Световния остров, и Запада – главно двете Америки, е много по-голяма. За да се поддържа геополитическият баланс между Източното и Западното полукълбо, САЩ трябва да стабилизират отношенията си с Мексико. Само така напр. Иран няма да може да влияе въпреки геополитиката върху събитията във Венецуела.
САЩ, въпреки че губят влияние в Евразия, ще запазят водещите си позиции в света, смята Каплан,като реализират геополитическите схващания на Халфорд Макиндър. Преди повече от един век последният предлага за създаването на геополитическо равновесие между Европа и Хартланда да се създадат независими буферни държави.
Каплан от своя страна посочва, че днес това означава, че такава буферна зона трябва да бъде Мексико, което редом със съответния пояс от централноевропейски страни ще допринесат за един световен баланс и мир.
Събитията около щата Тексас през последните седмици – особено с разпореждането на губернатора му за отмяна действието на федералните решения относно защитата на южната му граница, инициативата „Три морета“ и нейната конкретна логистична реализация с Молдавската магистрала и тази от Констанца до Александруполис показват, че САЩ реализират тъкмо развитите в книгата на Робърт Каплан концепции.
Факт е също така, че от Освобождението до края на Втората световна война при всички решения за статуса на България са били отчитани и геополитическите съображения.
Очевидно същите ще трябва да бъдат и ще бъдат отчитани и сега. Образно казано връзката между околовръстния път за Кърджали, макар и в проект, и трайното решаване на проблемите на САЩ с границата им към Мексико – също в проект, не е случайно. Видно е също така, че партийно-политическата ни система се нуждае от ново структуриране, а не метаморфоза. Една от главните й задачи между другото е да се определи, ще обезпечава ли тя за Кърджали и областтавъзможности за модерни високотехнологични икономически производства и благоустроено социално развитие или ще продължи с изграждането и укрепването на средновековни архитектурни и политически бастиони. Във втория случай географията може и да ни отмъсти с историческото си завръщане.
А за по-любознателните читатели е добре да напомним, че книгата на Халфорд Макиндър „Демократични идеали и реалност“ е публикуване веднага след края на Първата световна война през 1919 г..Тя излезе в мой превод и научна редакция в края на миналата 2023 г. под заглавие „Географската ос на историята“. Изданието съдържа и три основополагащи статии, първата от които „За обхвата и методите на географията“ е публикувана две години след Съединението на България през 1885 г. и една след отстъпването на Кърджалийския санджак на Турция като компенсация за този международен акт. Втората – от 1909 г., с която той става прочут, е под заглавието, което бе избрано и за българското издание.
04.02.2024
Виена
