Днес се навършват 170 години от рождението на българския революционер, поет, държавник Стефан Стамболов. Той е роден на 31 януари (стар стил) 1854 г. в Търново.

Именно по времето, когато Стамболов е министър-председател на България в периода 1887–1894 г., управлението му очертава пътя на нашето модерно европейско развитие. За него френският вестник „Фигаро“ тогава пише: „Стамболов е олицетворение на българската енергия“. Стамболов е убит на 41 години - през 1895 г.

Днес - 170 години след рождението на Стамболов, припомняме Стамболовия план за съпротива срещу руската агресия, развила се след Съединението на България.

Текстът е с автор доц. Стефан Дечев и е публикван в „Свободна Европа“ на 3 юни 2022 г.:

След като подкрепя Съединението българският княз Александър I разочарова Александър III в желанието му страната да няма своя собствена външна политика, несъгласувана с Петербург, русофилската опозиция в страната осъществява безпрецедентен натиск за отстраняването на княза от престола.

Той се засилва особено през летните месеци на 1886 г. На 9 август 1886 г. преврат извършен от офицери русофили го отстранява от страната, но успешен контрапреврат оглавен от председателя на парламента Стефан Стамболов го връща обратно. Продължилият натиск на руския император обаче довежда в края на август до абдикацията на първия български княз. Престолът остава овакантен. Начело на страната застава регентство в състав Стефан Стамболов, полк. Сава Муткуров и Петко Каравелов. Нужно е съгласно Търновската конституция да се избере нов български монарх.

Плановете на Петербург от последните няколко години и особено месеци са свързани с поставянето на послушна „пионка“, която да изпълнява всичко идващо от Азиатския департамент в Петербург и руското дипломатическо агентство в София. Ето защо от руската столица настояват за отлагане на предстоящите избори за III Велико народно събрание (ВНС) от края на септември 1886 г., а след тяхното провеждане обявяват, че няма да признаят резултатите им.

Тревожната есен на 1886 г.

Въпреки непреклонната руска позиция, правителството в София начело с д-р Васил Радославов публикува указ за свикването на избраното ВНС. В желанието си да демонстрира сила, Петербург изпраща по внушение на руския императорски пратеник в Княжество България ген. Николай В. Каулбарс два военни клипера (бързо многомачтов ветроходен кораб) във Варна с официално обяснение да се защити руското консулство в града.

Целта на тази руска инициатива всъщност е да провокира действия на русофилските политически сили в страната и на войската, с което да осуети работата на ВНС.

Затова през втората половина на октомври 1886 г. към дискредитиране на регентството начело със Стефан Стамболов, както и самото правителство са насочени и усилията на официалните руски представители в страната и на руските поданици. Особено се открояват със своята провокативност исканията на руският консул във Варна Похитонов към окръжния управител В. Петев. Той настоява моряците от клиперите да се допуснат да слязат в града, да се вдигнат жандармите разположени пред руското консулство и на пристанището, да се позволи на гражданите да посещават консулството и т. н.

Предстои ли руска окупация на страната?

Всичко това води до покачване на напрежението и засилване на слуховете за предстоящо чуждо вмешателство в страната и дори за руска окупация. Нерядко се твърди, че Петербург нямал през есента на 1886 г. реални намерения да пристъпи към окупация на България. И наистина, лично императорът Александър III отхвърля плана на ген. Н. Каулбарс за навлизане с войскови части, както преди това е правил с тези на руските дипломати в България Александър Йонин и Александър Кояндер.

Царят и особено външният министър Николай Гирс съзнават положението на Русия на международната сцена и затова действат спрямо регентството и правителството в София единствено чрез заплахи, внушения и натиск.

Поради това руската заплаха за насилствено решаване на българския въпрос в крайна сметка се оказва мнима. Но от друга страна, обилният материал и призиви за такава руска окупация заливащ страниците на реакционната и панславистка преса в Русия дава храна за подобни подозрения както в България, така и в Европа.

Нещо повече, тези призиви и закани не се опровергават от официалната руска дипломация. Заедно с това през есента на 1886 г. руските управляващи кръгове все пак съвсем не изключват възможността за война с Австро-Унгария. И самите западни велики сили, особено в края на 1886 и началото на 1887 г., гледат сериозно на една евентуална руска военна намеса в България, като във Виена и Лондон дори са готови и решително да й се противопоставят. Освен това, дълго време лично руският външен министър Н. Гирс сдържа реално съществуващите крайни настроения в Петербург за окупация на България.

Едва в края на 1887 г. руският посланик във Виена княз Алексей Лобанов-Ростовски заявява официално на външния министър граф Густав Калноки, че Русия няма намерение да обяви война и нападне Австро-Унгария. Ала до тогава е логично във Виена и Лондон, както и в София, да нямат време за да разграничат реалните руски намерения от тактическата заплаха.

Какво мислят в София?

Ето защо и самите български управляващи среди, особено през октомври 1886 г., разглеждат със страх и униние евентуална руска окупация на страната, като предстояща вероятност. Това ги кара да обсъждат планове за реални ответни действия и съпротива.

През октомври 1886 г. първият регент Стамболов пише в дневника си:

„Ние и биле би съгласни да видиме руска окупация, отколкото сами да напишиме и подпишиме своята смъртна присъда.“

И все пак, някои насърчения получени от чужди, най-вече английски дипломати, дават само временен кураж на властите в София, а и твърде често имат доста символичен смисъл. Затова те не премахват ужасяващите им страхове. Крехките надежди често се сменят с униние и дори със страх „московеца“ да не „пороби и поруси“ България. Налице са дори и опасения, че при руска окупация управляващите могат да бъдат избесени или изпратени в Сибир.

На 17 октомври 1886 г. и Министерският съвет провежда заседание с участието на регентите Стамболов и Муткуров, на което се обсъжда създалата се след пристигането на руските клиперите на варненския бряг обстановка и специално вероятността за руска окупация. Наистина чрез българския дипломатически представител в Цариград Димитър Греков достигат някои сведения, че Русия няма намерение да окупира България, но също и как ако възникне въоръжен конфликт, нито една от великите сили не би подкрепила открито Княжеството. Затова и споменатите страхове за бъдещите намерения на Русия съвсем реално обхващат управляващите кръгове и дълго време не изчезват.

През декември 1886 г. и бившият княз в писмо до З. Стоянов пише:

„Русия продължава, Бог знае защо да ме мрази и в деня, когато бих поискал теглен от сърцето си, да се върна в България, тя ще наложи своята ръка върху страната, а Европа ще бъде подпалена...".

Планът на Стамболов за съпротива срещу руската агресия

Още пристигналият във Варна на 13 октомври първи руски клипер „Забяг“ предизвиква смущение сред населението в цялата страна като се ширят и слухове за предстояща катастрофа. Първият регент Ст. Стамболов бързо разработва свой план за българска съпротива при евентуална руска агресия. Този план той излага в дневника си около датите 11,12,13,14 октомври 1886 г. Споделя го с другия регент Муткуров, както и с премиера Радославов.

Планът предвижда ако руснаците направят десант във Варна, войската да се оттегли на запад и да се открие веднага ВНС. Със специален акт то трябва да протестира срещу „вандализма и грабителството на казаците“ и да избере незабавно Валдемар Датски за княз на България.

Стамболов има и чисто военен план, който също ясно излага в дневника си, пишейки следното:

„Във военно отношение аз си имам начертан план, който може да тури русите в безизходно положение и да спаси честта, а може би и свободата на България. Планът е следующия: да оттеглим всичката си действующа войска във Видинската крепост, гдето да са укрепиме и да не са сдаваме на русите без бой. Това наше поведение ще ги тури в много трудно положение, защото ще им бъде твърде трудно да ни нападнат и бомбардират и за да вземат крепостта ще им трябват най-малко 50-60 хиляди войска. Видин има доста топове, към които може да се добавят още 3-4 батареи. Храна може да внесеме 4-5 милиона оки жито. Държавното казничейство може там да са принесе муниции и припаси за оръдията да внесат във Видин из Руссчук, Шумен и София. Така щото да са приготвиме да издържим една обсада от 10 месяца без да Осетиме нужда от нещо. Ще са осъществи ли тоя мой план ако русите дебаркират в България или, това аз още не мога да кажа, но мисля че вече друго средство не ни остава, защото твърдоглавия московец от други резони не иска да разбере. Ако ние избереме и укрепиме един як и непристъпен пункт, ние можиме да спечелиме доста време, а дотогава може и да се образува някоя европейска коалиция, която да пребие ръцете на московеца, за да му мине ищаха да посяга на чуждо нещо. Но дано дадеше Бог да не дебаркират русите, че нека моя план остане без последствия.“

Споделените от Стамболов в дневника му редове демонстрират ясно няколко неща. Те са свидетелство, че руското нападение над страната и нейната военна окупация се разглежда от първия регент като съвсем вероятно. Той определено смята на руското нахлуване да се окаже, макар и специфична, съпротива.

Заедно с това Стамболов разчита на превръщането на един непревзет от руската войска град, неслучайно в най-северозападната точка от страната, в символ на българския държавен суверенитет. Ето защо в него се събират, съгласно плана, цялото регентство, цялото правителство и цялата войска.

Заедно с това, българският държавник залага много на дългата и продължителна обсада и на невъзможността руската войска да превземе българската крепост. Това спечелено близо година време му е необходимо с оглед нарастването на симпатиите на общественото мнение в Европа в полза на българската кауза и организиране на европейска коалиция, която да е в състояние в крайна сметка да сломи руската армия. Има и една, струва ми се, друга цел, която не е изложена в дневника, но е също част от плана.

Отстъпването на цялата територия на страната на руската войска, без капитулацията на регентството, правителство и българската армия, определено цели в хода на времето да нараства негативното настроение сред българското население към газещата земята му чужда армия. Неслучайно сам Стамболов написва изрично как този негов план „може да тури русите в безизходно положение и да спаси честта, а може би и свободата на България.“

В крайна сметка кризата в страната от 1886-87 г. се разреши по друг начин. Нямаше руска окупация, а българо-руските дипломатически отношения бяха прекъснати за период от близо десет години. Но когато през 1896 г. руският външен министър княз Лобанов-Ростовски изпращаше новия руски дипломатически агент в София той изрично го инструктираше да не се намесва във вътрешните работи на България. Точно това правеха съвсем директно руските дипломати в София от 1879 до 1886 г. И все пак, дори и вече мъртъв, Стамболов беше победил.