Малцина са се замисляли каква еволюция претърпя скромната компютърна мишка от първата си поява на бял свят до днес. Сега тя изглежда ненужна в много случаи, освен за специфични приложения като инженерното проектиране и гейминга. Но изчезването ѝ свидетелства за начина, по който взаимодействаме с компютъра и с информацията. В ерата, когато гледаме света през малките екрани на смартфоните и правим всичко с едно почукване с пръст, изглежда и контролът и задълбочеността са стихнали подобно на използването на мишката.
Беше време, много преди смартфоните и лаптопите, когато компютърната мишка беше вълнуваща. Macintosh от 1984 г. не е първата машина, която идваше с такава – но е първата, която популяризира джаджата сред хората. Правилното използване на мишката не беше интуитивно. На много хора им беше трудно да се движат и кликат едновременно, а „двойното кликване“ беше умение, което човек трябваше да отработи. Все пак всеки можеше да сложи ръка върху нещото, да го премести на масата и да види резултатите на екрана: малък курсор се движеше заедно с ръката.
„Посочването е метафора, която всички познаваме“, каза Стив Джобс пред Playboy през 1985 г. Мишката беше ключова за бъдещето на компютъра, което по онова време все още не беше сигурно. Но ерата на мишките, която последва, не продължи много дълго.
Към 2010 г. популярността на устройството започна да спада. Мишката не изчезна, разбира се; гигантът в компютърната периферия Logitech все още печели около 750 милиона долара годишно от продажби на „посочващи устройства“. Но мишката се е оттеглила в сенките. Там се е адаптирала към по-малка ниша, предлагайки странни нови функции.
Простата и емблематична структура на мишката от 90-те години на миналия век – тази, която виждаме в иконите на мишката – сега е почти невъзможна за откриване. По-модерните видове се предлагат с пулсиращи светлини или изрязани вентилационни отвори или куп допълнителни колела и бутони.
Това е еволюция чрез колапс: основните функции на мишката са на изчезване. Работим със смартфона с пръст. Всеки лаптоп има тракпад. Хората все още използват мишки, но само в определени ситуации.
В ранните години на интернет мишката изглеждаше като неотменима за сърфиране в дебрите на глобалната мрежа. Тя бе ключова за кликване на все по-многобройните линкове към чудни източници и ресурси. Все повече хора купуваха и използваха компютри и ги използваха за повече неща – работа, игри, пазаруване, резервиране на пътувания, плащане на сметки. Малкият двигател на тази революция беше мишката.
После се появи трудност. Уебстраниците станаха големи, трябваше да превъртаме надолу, за да достигнем до информацията. Страничната лента за скролване беше важна, а мишката трябваше да се мести ту нагоре, ту надолу. Последвалата поява на мишката с колелце за превъртане помогна да се преодолее тази трудност.
Около 2006 г. лаптопите с тракпад или с гумени топчета посред клавиатурата изпреварваха по продажби настолните компютри. По това време се появи iPhone, въвеждайки на мода сензорния екран – и лудото скролване само с пръсти. Настана време на нов вид изчисления. Малкото екранче се превърна в малък портал към един още по-голям дигитален свят. Голям, но…. Мишката беше неуместна.
Нейното значение се преобрази. Работното пространство с компютър и мишка скоро се оказа символ, който сигнализира за задачи с по-специфичен статус, които все още са привързани към дадено място. Интериорният дизайнер може да използва мишка, за да създава прецизни графични модели и триизмерни пространства; рецепционистът клика, за да намери правилната резервация в дълбините на специализиран софтуер.
Може би най-същественото приложение на мишката стана страстният компютърен гейминг. Той породи ново поколение мишки, с усукани форми, множество бутони и екзотично изглеждащи функции. Двата бутона отдавна не са само два – има бутони отстрани и даже по средата на извития гръб на устройството. Нещо повече, те могат да бъдат програмирани.
Феновете и критиците на тези устройства говорят за тях така, както се говори за спортни коли или изискани вина: това вече е въпрос на страст и познаваческо проникновение. Но може би има друга, по-дълбока причина за носталгията по класическата мишка: премахването ѝ от компютрите откъсна потребителите от чувството за контрол и задълбочеността в данните.
Някои ще си спомнят класическата комбинация от влачене и пускане: поставяме курсора на мишката върху файл или папка, кликваме, за да „хванем“ обекта, плъзваме иконата към друга, след което пускаме, за да я преместим вътре. В ерата на скролването с пръсти този компютърен жест изглежда странно. Някогашната рутинна дейност по преместване на неща по екрана – файлове към или от диск, снимки в или извън албуми, части от текст в текстови процесори – е просто по-трудна.
Двойното кликване също. Някога това беше начинът да отворим файл или програма. Сега то е жаргон на работното място: „Нека кликнем двойно върху тази идея“ – тоест, да се задълбочим.
Колкото и ужасно да звучи това, фразите свидетелстват какво могат да въплъщават действията на мишката. Кликване, преместване, плъзгане – това бяха взаимодействия с машините, а също и начини за тяхното разбиране. С мишката можехме да се заровим надълбоко в папки и текстове. Можем да пълзим из данните и техния смисъл.
Но този начин за общуване с компютрите вече почти не съществува. Сега екранът е прост прозорец и ние само почукваме по стъклото.
