Съдът в Люксембург е отменил ограничението граждани от ЕС да придобиват земеделска земя у нас. За решениото на съда съобщава правният сат Lex.bg.

Припомняме, че въпросните пречки е трябвало да отпаднат още през 2014 година, н тогава с промени в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) и в разрез с Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС) държавата поставя нова бариера, изразяваще се в приетия тогава нов член:

„Право на собственост върху земеделски земи могат да придобиват физически или юридически лица, които са пребивавали или са установени в Република България повече от 5 години“, като правилото не се прилага само при наследяване по закон.

Днес обаче Съдът на ЕС е постановил: „Член 63 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която придобиването на право на собственост върху земеделски земи, намиращи се на нейна територия, е обусловено от изискването приобретателят да е пребивавал повече от пет години в тази държава членка“

Lex подробно описва решението на съда в Люксембург:

Преди да стигне до извода, че чл. 3в ЗСПЗЗ е несъвместим с правото на ЕС, съдът в Люксембург изследва целите, с които е приета разпоредбата. Те са изложени така пред него от РС-Бургас: „…въвеждайки ограничения за инвестициите в български земеделски земи, тази национална разпоредба има за цел да гарантира, че тези земеделски земи ще продължават да се използват съобразно тяхното предназначение. Тази юрисдикция уточнява, че спекулативните сделки със земеделска земя, както и продажбата на такава на чуждестранни инвеститори, чиято цел е използването на земята за други цели, биха довели до значително намаляване на обработваемата земя, както и до свързаното с него изчезване както на малките, така и на големите български земеделски производители“.

СЕС посочва, че макар сами по себе си такива цели да са от общ интерес и да могат да обосноват ограничения на свободното движение на капитали, все пак тези ограничения трябва да бъдат подходящи и реално да водят до постигането им.

В решението се констатира, че чл. 3в ЗСПЗЗ предвижда само задължение за пребиваване, а не и задължение имотът да се експлоатира лично. „Следователно се оказва, че такава мярка сама по себе си не е от естество да гарантира постигането на посочената цел земеделските земи, намиращи се на българска територия, да продължават да се използват съобразно тяхното предназначение“, заключава СЕС.

А за другата цел на чл.3в ЗСПЗЗ – да предотврати придобиването на земеделски земи с чисто спекулативна цел, съдът в Люксембург заявява: „…вярно е, че разглежданата по главното производство правна уредба може да доведе до намаляване на броя на потенциалните приобретатели на земеделски земи, така че тя би могла да доведе до намаляване на натиска върху пазара на земеделски земи. Предвиденото в тази правна уредба изискване за пребиваване обаче само по себе си не гарантира, че земеделските земи ще се придобиват, за да бъдат използвани за земеделие, или поне с неспекулативна цел“.

След като констатира, че мярката на практика не постига предвидените цели, СЕС се заема да провери пропорционалността ѝ.

„За целта на тази преценка трябва да се държи сметка за обстоятелството, че посоченото задължение ограничава не само свободното движение на капитали, но и правото на приобретателя да избира свободно своето местожителство, което при все това му се гарантира от член 2, параграф 1 от Протокол № 4 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.“, посочва съдът.

И заключава, че задължението за пребиваване в чл. 3в ЗСПЗЗ е особено ограничително.

В решението се коментират и възможните други мерки, с които България би могла да ограничи придобиването на земеделска земя със спекулативна цел и да гарантира, че ще се използва по предназначение. Примери за такива е дала Европейската комисия – „мерки, с които се въвежда например облагане с по-високи данъци на сделките за препродажба на земеделски земи скоро след като са придобити, или още изискването за значителен минимален срок на договорите за наем на земеделски земи“. „Може също да представлява мярка, засягаща в по–малка степен свободното движение на капитали, въвеждането на право на предпочтително изкупуване в полза на арендаторите, при което да е възможно — ако последните не придобият съответния имот — физически или юридически лица, чиято дейност не е свързана със селскостопанския сектор, да придобият въпросния имот, при условие обаче да запазят предназначението му“, допълва СЕС.