Сега е есен и тиквите вече са в менюто ни, те се жълтеят в магазините и пазарите, а някои имат намерение да издълбаят тикви за Хелоуин. Не всички са фенове на тиквите, но ако научите повече за тяхната еволюционна история, ще бъдете очаровани от това как тези необичайни и необещаващи плодове са се разпространилиа по целия свят.
Съществува огромно разнообразие от тикви, а тяхната гама от форми, размери и цветове им придава много естетическа привлекателност. Но всички те принадлежат към един род – Cucurbita – и като цяло попадат само в шест основни вида или подвида.
Предците на тези растения произхождат от Северна и Централна Америка и много от култивираните растения, които ядем днес, принадлежат към един вид, Cucurbita pepo. Едно от изненадващите неща за тиквите е, че такъв разнообразен набор от плодове може да бъде произведен от толкова тясно свързани растения – тиквата и тиквичките например са един и същи подвид на C. pepo.
Способността на тиквата да показва такова разнообразие от форми и сложната им история затруднява определянето на техните диви предци. Но можем да направим някои обобщени изводи за това какви са били от 12-те диви тиквички, които днес живеят в Северна и Централна Америка.
Най-голямото разнообразие от диви тикви сега се намира в Мексико, но се смята, че Cucurbita вероятно произхожда от Централна или Южна Америка. Тези диви видове често имат кръгли плодове, до 8 сантиметра в диаметър, които са неприятно горчиви на вкус, с твърда и негодна за консумация кора. Целта на плода е да разпръсне семената си, а семената в тиквата и тиквичките са много хранителни, което поставя въпроса: преди да се появят хората, кой би могъл да ги яде?
Няколко доказателства сочат към мегафауната – големите животни с тегло над 1000 килограма, които някога са оформяли нашите екосистеми, но до голяма степен са изчезнали в края на епохата на плейстоцена, преди около 11 000 години. Семената от тиква са открити в древните торове на мастодонти – бозайник, подобен на слон – и е лесно да си представим, че такива животни нямат проблеми да разчупят жилавата кора на древните тикви.
Дивите тикви са горчиви. Кредит: turkeychik / flickr (CC BY-NC-ND 2.0)
Но дивите тикви имат горчив вкус, защо някой ще ги яде?
Предполага се, че големите животни се притесняват по-малко от горчивия вкус, тъй като е по-малко вероятно да изядат достатъчно количество, за да изпитат токсичните им ефекти. По-малките бозайници, от друга страна, са по-чувствителни към горчиви вкусове и имат повече гени, за да ги открият.
Така че е възможно Cucurbita да са развили горчивите си вкусове, за да си гарантират, че е специално изядена и разпръсната от особено големи животни, за които също се смята, че са създали местообитанията, в които дивите тикви биха могли да процъфтяват. Много от днешните диви тикви растат като плевели, изискващи наскоро нарушена почва, за да се закрепят. Преди да се появят земеделците, за да създадат тази среда, разравянето на почвата от големите животни може да е вършило работа вместо хората.
Но след това големите бозайници изчезват – вероятно поради изменението на климата и човешката дейност – и семената на Cucurbita се оказват донякъде в капан в своите твърди, неприятни плодове. Днес дивите видове тиква се срещат на по-малко места, отколкото някога.
И все пак през 2020 г. около 28 милиона тона тикви, тиквички и кратуни са произведени в световен мащаб.
Култивирането дава на тиквите втора възможност, позволявайки им да се разпространят по света и да се възползват от хората за разпръскване и засаждане на техните семена. Първоначално може да сме използвали тиквите само заради хранителните им семена и може би сме намерили и други приложения за тях – едно от предположенията е, че малките кратуни може да са били използвани като плувки за риболовни мрежи. След като хората са започнали селективно размножаване на тиквичките, те губят горчивите си токсини и придобиват по-големи плодове.
Този акт на опитомяване е един от най-старите в света. Археологически доказателства сочат, че C. pepo е култивиран в Мексико преди 10 000 години, приблизително по същото време, когато редица растения, които често се описват като първи култури – като пшеница и ечемик – са опитомени в Плодородния полумесец на Азия. След това C. pepo е независимо култивиран за втори път в източната част на Северна Америка преди около 5000 години. Тази линия е дала началото на днешните тикви.
Все още има много пропуски в тази история за тиквите, но ценността им като храна е без съмнение. В количество от 100 грама сурова тиква осигурява 26 килокалории хранителна енергия и е отличен източник (20% или повече от дневната стойност) на провитамин А бета-каротин и витамин А (53 % от дневната стойност). Витамин C присъства в умерено съдържание (11%). Тиквата се състои от 92% вода, 6.5% въглехидрати, 0.1% мазнини и 1% протеин.
The surprising evolutionary history of pumpkins and squashes, New Scientist
