Посещението на Володимир Зеленски в България преди седмица даде възможност на България да заяви пред света позицията си против агресора Русия.
Крайно време беше.
Но идването на украинския президент в София е събитие с по-особен ранг и следствия. Без той, по обясними причини, да съзнава това, посещението му поражда просветление по съществени въпроси и отключва разбиране, което в текущата ситуация е замръзнало. Светлана Събева описва този тип събитие с термина „генеративно време“ в „Надживявания“ (2023). И тук става дума за надживяване, дори то да е частично и ограничено.
Генеративно време има при хиперинфлацията 1996 година. В кризата тогава се отварят очите на българския гражданин, надживяват се години безсмислено говорене, влиза се в ново време. Самата война в Украйна провокира надживяване на замръзналите нагласи в Европа към Русия и пробужда нов поглед-разбиране за вродения имперски апетит на Русия.
Зеленски в България не е събитие с драматичните измерения на хиперинфлациятра, слава Богу. Но и то има качеството да поражда разбиране за факти от публичния живот, които безплодно се обсъждат години без да се проумяват с нужната яснота.
Преди всичко друго, рядко се случва факт от външнополитическия живот на страната да има значение на дефиниращо събитие във вътрешен план. България следва външнополитическа ориентация, очертана 1997-1999 година. Но приемането в НАТО и в ЕС са повече стратегически решения на други държави. И нито едно от двете членства нямаше характер на отключващо-просветляващо за разбирането за света и политическите процеси събитие.
Войната в Украйна като огледало за България
Войната срещу Украйна има по-силно значение за схващане на мястото на България в хаотичния свят след 1990-та година. Визитата на Зеленски усили този ефект. Подменянето на основни въпроси като „къде се намираш?“, „накъде вървиш?“ „с кого си?“ от кухото говорене за мир, може да действа като хапче за сън. Но тези въпроси тежат над теб, нищо че ги заобикаляш.
Украйна, която в момента е център на света, стъпи за миг в България, с което и България получи шанс да се види в едно универсално огледало.
Украински президент разкрива политици в България
На второ място бих поставил факта, че суверенна държава с две различни външни политики е конституционен абсурд. На заседание на МС българската и украинската страна са в пълно съгласие по принципния въпрос за войната. Подписват се два документа, обсъждат се протоколни неща, най-съществена обаче е безусловната подкрепа на българското правителство.
От другата страна на улицата българският президент заявява пред Зеленски друга външна политика на България. Неутралистката позиция на българския президент е концептуално невъзможна, тя няма как да се формулира без противоречие, както стана ясно и от разговора между двамата президенти. Но това не пречи да бъде съобщавана и да предизвиква недоумение в международна среда.
На трето място, украинският президент преминава набързо през високите нива в политическата сфера и разчертава вътрешните й граници. Разделенията са познати, остри, стигат до скандали и сбивания в парламента. Но тъкмо тази ескалация до битови изстъпления е преграда към яснота за значенията им. Тази яснота от няколко дни е много по-силна.
За еврото, против еврото, накрая референдум, конституционно неприемлив. Против агресията, но неутрални, за мир, а по същество в тихо съгласие с Русия. И така по много въпроси като износа на оръжие, функции и място на прокуратурата, съдбата на корупционния кладенец Белене, руските газови коридори през България и други наглед по странични неща.
В центъра на политическата публичност застава за кратко президент на друга държава и плетеницата от колебания, празнословие и надлъгване се разчиства. Вижда се как от едната страна стоят президент, БСП, Възраждане. Те взаимно не се търпят. Но по фундаментален въпрос за бъдещето на страната са заседнали в провинциално пресмятане на електоралния си капитал. И целият останал свят им се губи. Но кой кой е в България днес е малко по-ясно.
Открит смисъл за съществуването на правителството
По-нататък, четвърто, предизборната клетва „няма да се коалирам, по никакъв начин с еди-кого-си“ загуби валидност с излъчване на правителство. Но остава съмнение дали това не е компромис, трик и маневра за власт. Събитието Зеленски в България показа, че не е, напротив. Това днес е единствената смислена възможност.
Тя беше очевидна преди изборите, но след тях стана практически императив. Как точно си представяме украинския президент в България, ако двете несъвместими коалиции не се бяха оказали всъщност съвместими. Къде щеше да е България, ако – без това правителство – посещение на Зеленски не беше възможно? ПП/ДБ и техните избиратели могат да бъдат по-спокойни, че е преодолян предразсъдък и сега се разбира, че има защо.
Накрая, пето, главно ГЕРБ отдавна настоява за коалиция на „проевропейските сили“. Този апел звучи като поредното клише, подобно на борбата с корупцията изобщо и други реторически шеги, на които и авторите им не вярват. Фразата „проевропейска коалиция“ (или споразумение, ако държим на ненужна свенливост) си набави смислова плътност и тя е момент от ефекта Зеленски.
С поканата към украинския президент България постави себе си на точното място в един широк международен контекст. Това е акт на самоопределение, който не протича в тясното пространство между сградите на Дондуков. Кой си ти и какво искаш са въпроси на открито заявени позиции и на съответно на отсрещно признаване. Неутралисткото празнословие изолира България от тези многостранни взаимодействия, които са бъдещето на един добре подреден свят.
В тази посока има тепърва какво да се прави, но украинският президент помогна, без да подозира.
Ника
Народът не е тъп и има позиция за самозащита.