На тържествената сесия в Деня на Кърджали на 21 октомври Иванко Маринов ще бъде удостоен със званието  Почетен гражданин на Кърджали посмъртно.Кандидатурата му получи единодушното одобрение на комисия към Общинския съвет.

Присъждането на званието „Почетен гражданин на Кърджали” на Иванко Маринов инициира  Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” – Кърджали, нейния Клуб „Неиздадените ръкописи”, с подкрепата на сайта „Кърджали и неговите творци”,  деятели на културата и образованието, медиите, общественици и интелектуалци:

Аргументи в подкрепа на предложението Иванко Маринов да бъде удостоен посмъртно със звание „Почетен гражданин на Кърджали”  за неговия значим творчески принос за културната и историческата памет на град Кърджали:

- Поет, писател, публицист, общественик,  краевед, редактор, чието творчество и житейски път бяха тясно свързани с  гр.Кърджали;

- Член на Съюза на българските писатели;

- Дългогодишен директор на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” – Кърджали;

- Секретар, а впоследствие и Председател на Общинския Комитет „Васил Левски” в Кърджали;

- Редактор на множество книги на  десетки автори от Кърджалийска област;

- Публицист със стотици публикации в местния и националния печат;

Иванко Маринов /Иван Маринов Димитров/. Роден е на 23 април 1946 г. в Хасково. Завършва основно и средно об­разование в Кърджали, а през 1973 г. - театрална режисура в Санкт Петербург /Ленинград/. До 1990 г. е директор на Проф­съюзния дом на културата в Кърджали. През 1994 г. завършва Великотърновския университет, специалност „Библиография и библиотекознание”. Дълги години беше директор на Регионал­на библиотека „Н. Й. Вапцаров” – Кърджали.

Започва да печата стихове още като ученик във вестник „Нов живот”, сътрудничи и на в-к „Средношколско знаме”. По-късно - във в. „Пулс”, „Литературен фронт”, „Словото” и в алманасите „Юг” и „Море”. През 1989 г. печели национален конкурс за сценарий за игрален филм на Дебютна ки­ностудия. Носител е на многобройни награди, сред които тази на Съюза на писателите през 2006 г. Същата година Съюзът на краеведите в България го отличи със званието „Заслужил краевед”. През 2016 г. Министерството на културата го награди със „Златен век” – печат на Симеон Велики и гра­мота. Член е на Съюза на българските писатели.

Иванко Маринов е автор на над 25 книги с голямо жанрово разнообра­зие – поезия, разкази, есета, сценарии, краеведски изследвания, литератур­на и театрална критика и т. н. Издал е следните книги:

Стихове: „Ден за прошка” /1999 г./, „Дневни сънища” /2002 г./, „Бо­лестта на куклите” /2003 г./, „Дни и нощи” /2006 г./, „Откраднат сезон” /2008 г./, „Нощен полет –тъмен джаз” /2013 г./, „Птици лебеди” /2014 г./.

Проза: „Небесни листа”- четиво за историята на книгата /2004 г.- кни­га първа, 2010 г. – книга втора, 2013 г. – книга трета/, „Момин Камен” - родопски легенди, пре­дания и митове /2009 г./. Написал е и три есеистични книги за Кърджали: „Градът - кръстопът” /кн.1 - 2006 г., кн. 2 – 2008 г. и кн. 3 – 2009 г. /. Следват „Играта: малкият пораснал „хомо луденс” /2010 г./, ,,Гледай сега какво...” /2011 г./, „Аналози” /2011 г./, „В околностите на Балканската война” /2012 г./, „Улица Републиканска - краеведски спомени” /2013 г./,  „Зад девет, девет планини: приказки за пораснали деца”/2012 г/,  книга за театъра – „За по-различните хора” /2014 г./, „Били-небили:Гяволи от наше село” /2015 г./.

Творчеството на Иванко Маринов е многопластово, дълбоко емоцио­нално, с ясно изразена привързаност към бит, народ, култура, минало и настояще, към знаковите личности в литературата, философията, история­та - наша и чужда. Дори книгите му, които поставяме в краеведския жанр, бих определила като краезнание в художествена форма, с характерния му почерк - да разполага събитията в една неизказано красива панорама.

Много от книгите му са насочени не просто към умния, но и към знае­щия читател. Авторът често използва мъдростта на философите от древ­ността до днес, а чрез тях изследва съвременни житейски факти - бит, език, култура.

Първата му издадена книга „Източните Родопи в художествената литература 1960 - 1990 г.” е библиографски сборник, изготвен от него въз основа на задълбочени проучвания във фонда на библиотеката в Кърджа­ли. Във въве­дението ни запознава с много от значимите имена в нашата литература, чи­ито пътища и художествена мисъл са се пресекли с Кърджали и Източните Родопи: Стефан Цанев, Ламар, Александър Геров, Йордан Милев, Пeтър Василев, Антон Дончев, Наджи Ферхадов, Ивайло Балабанов, творците, обединени в клуба на културните дейци в Кърджали и др.

Предговорът на сборника е начало на разговора за Източните Родопи: „Великата свещена планина! Миналото - тъмно и славно. Настоящето – свързано с панацеята за обновление!”. Авторът повдига редица творчески и общественозначими въпроси за писането и неписането по поръчка, за оловото в ставите и силикозата в дробовете на хората в оловното произ­водство, за Втората световна война, за това, че няма нито една българска пиеса, написана за този край. Подчертано внимание отделя на местните творци.

Първата му стихосбирка е „Ден за прошка” /1999 г./. Стиховете в нея поетът нарича „късно наследство” /вероятно авторът, който е вече ут­върдено име в литературния свят, така изчерпва парадокса, че първата си стихосбирка издава едва на 53 години/. Преминава през детските си спо­мени, когато е тичал „задъхано... босичък, с пръчка тръстикова с връзка риба”. И отива напред в годините – „Високо и надалече”, „Нощен Полет”, „Ретро”, „Бал” и др. са преживяванията на лиричния герой в различните етапи на живота. Поместени са и стихове, посветени на известни лично­сти: „Манеж” – на „фокусника” Фредерико Фелини, „Паметник”- на Пол Верлен, „Дамата в черно” – на Мара Белчева, „Елабуга”- на Марина Цве­таева , „Трюм”- на Сергей Есенин, „Хиподрум”- на Владимир Висоцки, „Любов”- на Гьоте. Чрез тях поетът ни открива стремежите и поривите на своята младост, своите разочарования и надежди. Укорява се, че не винаги е близо до най-скъпите си хора, чувства вина пред тях и пред света, който го заобикаля и в който той все не може да намери място за отмора на „не­спокойния си търсещ дух”. Стиховете му ни завладяват с импресивната си риторичност и ни потапят във философската вглъбеност, характерна за поета.

Не съжалявайте поета, спестете му го

тоя дар жесток. Оставете луна да свети

и да е сам като Единорог.

Не наскърбявайте поета,

Данайци, с дарове дошли.

Това ще го убие, клетия –

и няма кой да ви прости.

Логично завършва стихосбирката си с „Любов” - за осемнадесет-годиш­ната Кетрин Вестфален, „която между розите вие талия”, а старият поет - Гьоте, въздиша. Красивата история, случила се преди два века, е повод и за самоирония. Авторът, изкушен от любовта, се надява тя да го потърси, не ко­гато достигне възрастта на Гьоте, а докато е млад:

„...ти, любов, ме потърси все пак по-ранко.

Твой: Иванко”.

„Дневни сънища” /2002 г./. Ерудираността на автора му позволява да се спира на теми, свързани със събития, случки, с имена на личности и с въпроси от историята, литературата, философията, религиите. Той търси допир с древ­ността и гради мостове към съвременността. С лекота преминава границите между минало, настояще, бъдеще и оставя у читателя усещането за дигитален прочит на живота. Бягство от безразличието, търсене на здравите корени и една, може би, първична и неовладяна езотеричност, която парадоксално ни връща към реалното, в което сме. „Дали не е валяло дъжд? Речи го сън… И направи от кал едно човече. Един Адам отчаян.” Не бива да си играем с „биб­лейски тайни, защото на асфалта, своята земна сянка” ще видиш, а „глава повдигнал и до бяло заслепен”, „ще видиш силуета си в небето” /„Небесен корен”/.

В цикъла „Артистични портрети” поетът се отдава на спомени, ми­сълта му лети в пространството и рисува картина след картина – дневни­те му сънища. Тук има стихове, посветени на Мигел де Сервантес, Ингмар Бергман, Димчо Дeбелянов, Жерар Филип, Иван Пейчев. Както и в „Ден за прошка”, „участието” на тези големи творци е всъщност поглед на автора в себе си, в по-дълбокото и детайлно разкриване на неговата душа. Душа, мечтаеща за нови светове, още невидени, но които трябва да види, осъзнае, обясни.

„Болестта на куклите” /2003 г./. Стиховете си, поместени в нея, Иванко Маринов определя като пантолирика. Той отразява живота в неговото специ­фично движение в пространството. За автора пластиката е безсловесният израз на чувствата на човека, на усещането му за плътност и безплътност, за мираж и действителност, за любов и нелюбов, за реалност и иреалност. Някаква игра на дадения ни живот, в който хората сме куклите и се въртим в неспираща вър­тележка. Връща ни към пророчески слова на Омар Хаям, Шекспир, Сервантес, Хемингуей и други класици, които днес са все така актуални. Стари теми, раж­дащи и днес същите емоции и мисли.

Но където и да се рее поетовата мисъл, тя отново се връща към любовта:

...поне разбра ли, що е да обичаш

на клада от страх и вина…

Любовта да е черната броеница,

с нажежени до бяло зърна.

И крайно време беше да научим,

че птицата на любовта е като шпага:

Вземи я нежно, да не я удушиш…

Но и така, че да не ти избяга!

Не отсъстват и стиховете, рисуващи съвременна житейска картина:

Няма бели слънца над пустинята, сине!

Хвостохранилище.

Оловно-цинков мраз.

Тук екип от Площада на капуцините

снима клипа „кукла на конци съм аз”.

„Дни и нощи” /2006 г./ - бохемски и други млади шемети, обяснява авто­рът. Книга, която той започва да пише преди много години, когато е бил млад поет и са го съветвали да чете стиховете на Христо Ясенов, Христо Смир­ненски, Никола Фурнаджиев „за овладяване на ритъма”. В стихове и в малки разказчета той пресъздава живота на кърджалийската бохема. Текстовете не са обемисти, но са истински, преживени, изпълнени с обич и другарска загри­женост. Мащабен поглед, в който се отразяват фигурите на всички пишещи тогава. Млади, влюбени в живота, родени писатели и поети. Книгата е и кра­езнание, и художествен разказ. Авторът разтваря сърцето си и ниже словата като броеница на времето. Спомени за годините, които са неговото творческо начало, с обич и респект рисува големия кръг от поети, писатели, журнали­сти и други творчески личности тогава в град Кърджали. В този живот той е участвал активно и иска на всички да предаде духа на онези времена. В книга­та намират място имена като Цветан Михайлов, Стефан Султанов, Нешо Пав­лов, Тодор Мухтаров, Ивайло Балабанов, Петър Василев, Иван Гондев, Аврам Шукерски, Михаил Иванов, Янко Димов, Иван Николов, Георги Райчевски, Кольо Петров, Георги Талев, Иван Бунков, Филип Хорозов. Интересно е и написаното за студентските години на автора в Пeтербург, за Катя Василева, за Борис Аврамов. Не са пропуснати Петър Анастасов, Роса Соколова и... Ро­допите. И една сатирична приказка, с биографичен привкус, която прилича по-скоро на анекдот - „Магаренцето се връща”: „Магаренцето се завръща днес. И води Белчо и Сивушка. Магаренцето си е Марко… Тотев! Достойни­ят войник на България на поста си”.

В книгата има и цитати от чужди автори, писали за българите:

Арнолд Тойнбив в 12-томния си труд за историята на народите пише: „В света е имало 21 цивилизации и една от тях е българската”.

Жак Турбон - министър на културата на Франция: „Първата държава, основана в Европа, е България”.

Книгата „Откраднат сезон” /2008 г./ е написана във вече познатия ни авторов стил с търсенето на сравними и съвсем несравними теми от живота днес, но вече някога описани в книгите на старите майстори на словото. Ав­торът нарича този си начин на писане „лирични артистични волности”, под­несени на читателя „с артистична небрежност”. Лирическият герой разкрива собствените си нелеки премеждия, чувства и емоции от ежедневието. Скрита зад маската на думите на големите творци ни гледа нагарчащата ни съвремен­ност. Доста сложна, може би хиперболизирана, но и завладяваща метафорич­ност.

Едно прекрасно стихотворение от тази книга:

„Молитва за поета”

Пътеката излиза от младата гора,

Поетът с бяла риза и той поостаря.

И бяга от инфаркта. Ръцете го болят.

Бои се от инфаркта, да не умре на път.

Да, знам, че е човешко. Ясно е за мен,

Как се задъхваш тежко, от болестта свален…

Но имай малко милост,

Животе, млад и строг,

без милост дай да мине останалия срок.

„Нощен полет, тъмен джаз” /2013 г./- стари и нови стихове, познати теми, стихове-спомени. А колко много неща няма да видим в бъдещето, което няма да бъде наше? Животът, който си отива... Такива са стиховете му в цик­лите „Нощен полет”, „Краткостишия”, „Елада”, „Тъмен джаз”.

В стихотворението „Опасни ангели”, посветено на любимия му поет и певец Владимир Висоцки, той пише :

Моторите хриптят като Висоцки.

Опасни ангели в нощта кръжат...

...Къде горях, как приземих се снощи?!

Уморените коне мълчат.

...За тази нощ ще си припомня.

До мене тихо ще приседне тя.

Любов, аз паднах в нощен полет!

Затуй и досега насън летя...

Поетът Иванко Маринов е неуморен изследовател и разказвач. „Небес­ните листа” /2004 г./ е четиво за историята на книгата. Авторът е имал не­обходимостта да напише този труд, за да ни покаже и чрез своя житейски опит огромното значение на Книгата. „Страниците на книгата са небесните листа… Книгата на света и книгата на живота. Това са страниците на Не­бесното дърво, ако вярваме на символите. Страниците на Всемира, на целия Космос.” И цитира древния мъдрец Ибн Араби: „Вселената е една огромна книга”.

Писателят споделя тревогата си от все по-голямото неуважение към кни­гата днес, непознаването на историята на езика и писмеността. „Да напомня­ме ли, че „език” на старобългарски означава „народ”.

За историята на книгата: „В началото бе „мъжката дума”. Няма писме­ност, но има памет - танците, песните, стиховете, които реди жрецът, са книгата на народната памет”. С изследователска прецизност Иванко Мари­нов разказва за възловото писмо на индианците в Южна Америка, за писмо­то на знаците – пиктографията, за египетските йероглифи, за древногръцката азбука, от която тръгват над 800 азбуки в света днес. Полезно е да научим за времената на асирийските царе и намерените в долината на река Тигър двай­сет хиляди глинени книги от VІІ век пр. Хр., за съхраняваните в Александрий­ската библиотека над двеста хиляди папируса. Кой и защо ги е изгорил? Инте­ресен въпрос, на който все още няма точен отговор. Следват пергаментовите книги, а след тях и модерната книга. Авторът прави паралел: „Преди двеста години Волтер не на шега е обезпокоен от това, че в света по негово време се издават ежедневно по 40 книги. Сега ежедневно в света се издават 40 пъти по 40 книги - 1600 заглавия. Според ЮНЕСКО в света годишно се издават 550 000 заглавия. В живота ни навлиза широко и компютърът, както и нови видове издания - и като жанр, и като вид: пейпърбек, дайджест. Човешката памет използва само 4% от мозъка си за четене, а останалите 96% остават на резервната скамейка”. И още нещо, досущ като в днешния ден - преди две-три хиляди години на една глинена плочка, намерена във Вавилон е написано: „Странни времена настанаха, всички пишат, а никой не чете”.

Мъдра мисъл от книгата на Иванко Маринов: „Пази ме, както пазиш очи­те си, защото без книги би живял в мрак като без деца”.

„Небесните листа”, книга втора – четиво за четивото /2010 г./. Отново писателят завърта колелото на историята. Небесните листа, които се раждат на дървото на Вселената, записват всичко, което боговдъхновените творци създават, за да приближат Твореца до хората. В есеистичен стил авторът дава на читателя възможност да навлезе в голямото сътворение на Изкуството. Към края на книгата той заключава: „Изградили сме си ясен читателски облик. Не да сме идеалните /читатели/, но все пак къде-къде с една глава сме над… Над тия над нас… Е, та какво по-нататък? …Ние сме сянка на велико име. За такава висока кота - само най-висока нота! Достойно ест за библиотекаря, „зван още братовчед на фараона”, „Началник на Дома на писмеността”.

„Улица „Републиканска”. Краеведски спомени” Иванко Маринов из­даде през 2013 г. Не ми е попадала друга книга, която да е посветена на глав­ната улица в един малък град. Без да се отклонявам, но не може да не сте чували прекрасната песен на Гриша Трифонов „Главната улица” /по стихо­творението на Валери Станков/. Тя ми прозвуча, докато четях „Краеведски спомени”. И видях ул. „Републиканска” в Кърджали, която едва ли е по дълга от 400-500 метра, препълнена с народ, със събития, случки, съдби. Разкази - картини, нарисувани с думи, както художникът рисува с бои. Разкази - лични наблюдения, лично участие, лично преживени от писателя. Една Иванкова палитра, която се разгръща пред нас, които уж познаваме добре своя град. Авторът признава още в предговора, че е възможно да не е съвсем обективен, но е искрен. През неговите очи поновому виждаме читалището, библиотеката и киното, чешмата Айше молла, трите книжарници, турската баня, българо-американците, старата гимназия.

„Можем да си представим нещата така: човек крачи в една дълга коло­на, отпред крачат много други хора, отзад също и идват още. И човек върви и забелязва, че наближава началото на колоната, а после пред него няма ни­кого. Няма ги онези, които са били по-стари с двайсет години, с десет, с пет, връстниците му също оредяват. И вече, където и да иде, той е най-старият. Поглежда назад, там има много хора, по-млади, расли, когато той вече е бил пенсионер, не е общувал с тях и не ги познава. И се получава така, че стари­ят човек е самотен. Около него кипи чужд живот. Чужди нрави, страсти, интереси. Дори езикът е станал различен и някои неща не са му ясни. И ста­рият човек добива усещането, че е попаднал в чужбина, макар и да е там, където е живял цял живот”.

„Момин Камен” /2009 г./ - родопски легенди, предания и митове. В ре­цензията си „Глътки от извора” професор Марин Ковачев, председател на Съ­юза на краеведите в България, казва, че заслужилият краевед Иванко Маринов ни „въвежда в специален свят. Не само до кръстовищата, но и по-нататък в те­риторията на мъдростта и човещината. За него Родопа е обичана, но тя сякаш е друга държава. Навлязла в съзнанието ни, вплела се в нашата духовност”.

В интервю за тази книга авторът обобщава: „Планината Родопа носи името на мома Родопа. Но планината Родопа, въпреки че се дели на Източна и Запад­на, не е гранична разделеност, а една неповторимост като география, история, култура”.

Момин Kамен е легенда, подобна на много други в Родопите. Иде реч за мома Родопа – един от мотивите, с който се свързва името на планината.

Всички митове и легенди се реят във въздуха, но родопските са заземени, защото имат топонимия, носеща много следи – и битови, и лингвистични. В книгата естествено намират място хасковските и родопските говори, както и турско арго /авторът е консултиран по този въпрос от истински познавач – по­етът Филип Хорозов/. Тук в езика и в бита на хората „има изумителни неща. Например като това, че в две съседни села - Черничино и Попско, представят различно произхода на човека - маймуна и мечка”.

Философски, ту тревожно, ту иронично, Иванко Маринов дълбае рудата, за да я излъска, за да заблести с цялата си красота планината. Той пише за света, който го е имало, има го и същевременно го няма. Всичко е пречупено през мъд­ростта на вековете, желанието му е да блесне народната мъдрост.

„Играта: малкият пораснал „хомо луденс” /2010 г./. С разказите в тази книга, посветена на внука му Благовест, богатото въображение и голямата еру­дираност на Иванко Маринов ни въвеждат в света на децата, но всъщност ста­ваме свидетели на два паралелни свята – този на собственото му детство и на децата днес. Мисълта на Норберт Винер, че „разделянето на атома е детска игра в сравнение с „детската игра”, е основата, върху която авторът разгръща повест­вованието си - внукът днес не е дядото вчера. И най-великите, и най-обикнове­ните хора от всяка епоха имат своето приблизително еднакво детство. Днешните деца – също. Те вече не си играят с кончета от слънчоглед, много рядко виждат на живо животни /освен в зоологическата градина/, нямат никаква представа колко струва хлябът. Но тяхното въображение е много по-богато, те са много по-взискателни. Днес детският свят е друг. „Играта е степен на развитие” – казва Лесинг. Допълваме: степен на развитие на детето, но и на обществото. Днеш­ното развитие води до компютърната игра. Малкият хомо сапиенс е пораснал.

Това е книга, в която авторът се стреми отново да преброди огромна част от художествената литература и да създаде творба, богата на сравнения, метафори и отрицания, да „издълбае” нови епиграфи, над които да се замисли и възраст­ният читател.

„Гледай сега какво...”и „Аналози” /2011 г./ са две на пръв поглед обикновени по своето съдържание книги. Всъщност в тях авторът от­ново демонстрира умението си да придава особена важност на сякаш дребните неща в живота ни. Използва свободно различни художествени средства, чрез които ту ни въвлича в света на големите чужди и наши творци, ту ни отпраща към въображаемия митологизиран свят на прозата и поезията. Увлекателно, но и пестеливо, представя необикновения свят на миналите столетия, преминава и през по-близкото минало, и през настоящето, за да отвори път към бъдещето. За книгата „Гледай сега какво...” издателят Петър Анастасов пише: „За какво става дума? Прочетете и ще видите” /от медиите/.

„За по-различните хора” /2014 г./ - книга за театъра в Кърджали и за хо­рата в него. Или, както казва Иванко Маринов - за „по-различните хора” през погледа и монолозите на дългогодишния помощник-режисьор и звукооператор на театъра Теньо Календеров.

Радвам се, че Иванко Маринов написа тази книга, тръгвайки от спомените на един прекрасен човек. Теньо Календеров беше влюбен в театъра. Работих с него 21 години. Самият той е много артистичен, с чувство за хумор и с широко сърце. Всеки нов артист или артистка той посрещаше като близък човек. Оби­чаше да ги ориентира в новата за тях обстановка, да им помага в устройването. Окуражаваше ги още при първите им стъпки при нас. Добрият разказвач Иванко Маринов, макар и през своя поглед, е предал интересни и важни моменти от ра­ботата в театъра и за хората, които наистина са по-различни. Друго е светоусеща­нето на театралите - боготворят театъра и колкото и да са ревниви помежду си, винаги се радват на успехите на другия. Привидно шумни, понякога капризни като деца, но със своите нормални човешки тревоги. Чувствителни, точни, без­крайно работливи, в постоянно творческо съревнование един с друг. И с големи сърца. Винаги с ограничени парични средства, но никога не се оплакваха. Аз говоря за истинските театрални творци в едни вече отминали времена.

Отново ще завърша с думи на Петър Анастасов: „Обичате ли изкуствата? Познавате ли душата на артиста? Или го възприемате само показно? Защо хо­рата на изкуствата са по-различни? Отговорът е само в прочита на тази книга” /от медиите/.

Иванко Маринов е нетипичен краевед. Книгите му за Кърджали не са прос­то описание, нито само история, или само култура, или само за конкретни хора, а всичко това, събрано заедно. И предадено в увлекателна художествена форма. И най-важното – за всичко и всички в своя град Иванко Маринов пише с любов.

„Птици Лебеди” /2014 г./ - артистични портрети и посвещения. Включени са вече издавани и нови стихотворения. В две части поетът е включил посвеще­ния на личности, които най-силно го вълнуват – от Античността до днес. Това е стихосбирка преклонение пред Мъдростта и Таланта.

В едно интервю Иванко Маринов казва: „Дразня се от думата „вдъхнове­ние”. Когато някой говори, че то му липсва, той само си търси оправдание, че пие „боза”, а не друго нещо... Когато пиша, имам своя страничен поглед!” /libkli.com, 2014 г./.

Струва ми се, че точно в тази „отстраненост” е неговата сила - поглед отвън за нещата, в които сме, времето, в което живеем и дишаме, или тлеем и съзер­цаваме...

За завършек на представянето на Иванко Маринов оставих стихотворение­то, което той посвети на Васил Левски по повод на 117 години от рождението му.

„Денят на Апостола”

Ти винаги идваш - пристигаш,

щом ни трябват присъда и химн.

Ние републики триста да вдигнем-

пак към твоята ще вървим.

Вървим към тебе, Апостоле.

Като през минно поле вървим.

Много думи високо и строго са казани,

та може малко и да... помълчим.

Кърджали бг вести