Очакваният ден дойде.

Сутринта улиците и алеите на Бурса бяха пълни със сняг; но беше слънчево.

Докато метрото, в което бях, бавно се плъзгаше към Alibey Çırftliği, слънчевите лъчи сякаш целуваха и заслепяваха очите ми. Това много ме развесели и с положителни мисли се отправихме към конгресен и културен център на Ататюрк.

Обикновено ходим на имиграционни конгреси като семейство. Когато се приближихме до залата, когато видях полицейска охрана и полицейски коли отвън, моят партньор в живота ми каза: „Днес ще има събития тук, аз се прибирам!“ не трябва ли да кажеш? За щастие успях да го убедя с мъка...

Да, Мерино Парк днес гъмжеше от ченгета. Честно казано, не сме свикнали да виждаме представители на силите за сигурност на имиграционни събития; защото в нашата среда няма да възникнат неприятни инциденти...

Но днес предразсъдъците ми ме подведоха ужасно.

Представителите на изселническата общност преди да пристигна бяха станали доста раздразнителни и се разделиха на три отделни лагера.

Привържениците на кандидатите във всяка група почти виждаха своя кандидат като избран президент; но това трябваше да се определи едва след гласуване в конгреса.

Всички бяха навили панталоните си, преди да влязат във водата.

За съжаление, въпреки че продължи 5 часа, конгресът беше прекъснат и отложен.

Така близо 2000 души, които изпълниха залата, бяха много разочаровани и почти отровени в неделя.

Залата е доста объркана. Въпреки дългогодишния ми опит в журналистиката, това беше първият път, когато видях подобно събитие, пълно със смут и раздори.

Може да попитате дали поведението на полицията е било грубо. Не, всъщност никога не е имало полицейска намеса, никой дори не е имал кървене от носа; охранителите обаче се опитаха учтиво да предупредят и да разделят делегатите, които многократно си крещяха силно и се настървяваха  един на друг.

От тук бих искал да благодаря и на началника на полицията в Бурса от името на нашата общност...

Накрая организирахме конгрес, придружен от полиция; но дори не можахме да го направим.

Основната причина за битката беше непрестанният въпрос за 640 нови членове.

Тези лица, които са законно станали членове на сдружението след съдебен процес; те бяха платили вноските си, имената им бяха записани в тетрадки, те бяха официално поканени на конгреса; но тази ситуация очевидно притесни твърде много някои хора и сега те се опитваха с всички сили да подкопаят протичането на конгреса.

Днес успяха да прекъснат конгреса, утре със сигурност ще излязат с друг номер...

Твърде много е писано за подготовката на конгреса; днешната свадлива среда още дълго време ще бъде в медиите; но досега никой не се е фокусирал върху някои от нещата, които смятам за важни.

Никой дори не си направи труда да разбере основната причина, поради която Вели Йозтюрк, ръководител на Балгьоч,защо иска синдик от съда.

Въпреки това мнозинството в Управителния съвет бойкотира резолюцията на конгреса и има тенденция да го отложи.

Пред лицето на тази изкривена ситуация беше отправено официално заявление до съдебната власт поради възможността сдружението да бъде осъдено и закрито.

Ако Вели Йозтюрк не беше подал това заявление, изселническата организацията можеше да бъде затворена днес.

Председателят няма да бъде запомнен като изкупителна жертва, а като уважаван асоциатор, чиято ръка ще бъде целувана в бъдеще.

Как се формира новото мнозинство сред членовете на управителния съвет и как групата, която 3-4 години вършеше основните дела на сдружението, остана в малцинство и безпомощна?  

Дълго време няколко членове на администрацията отсъстваха от заседанията; но те не пропуснаха да направят отчет за преразглеждането на задачите в конгреса.

Интересна и тежка е ситуацията, ще стоиш настрана, сякаш бойкотираш основните си задължения в сдружението за 3-4 години, а когато наближи краят, изведнъж ще се активизираш и дори ще имаш думата...

Сега какво се случи между членовете на управителния съвет?  Днес никой не е успял да заблуди обикновените членове на сдружението и да ги превърне в гадове.

Всички се изправиха, стегнаха се и извикаха "Ууу!" ,чу се "Оставка!" това  извикаха...

По време на конгреса не ми остана радост.Когато скочих в метрото пак валеше сняг и навън беше студено.

Нахит Догу и Георги Кулов от Кърджали караха телефона ми да звъни нон-стоп, за да ме свържат с предаване на живо. Веднага си изключих устройството, какво да им кажа...

Мюмин Топчу,главен редактор на в.Мисион,Бурса