Намирането на правилния баланс между професионалния и личния живот в никакъв случай не е нов проблем в нашето общество. Но напрежението между двете се засили от пандемията като работниците все повече се замислят над естеството на своята работа, нейното значение и цел и как те влияят на качеството им на живот.

Проучванията показват, че рекорден брой хора напускат или планират да напуснат работодателите си в през 2021 г., което изглежда е било стимулирано от тези разсъждения. Но ако всички преосмисляме къде и как въздейства работата в живота ни, към какво трябва да се стремим?

Лесно е да се повярва, че ако нямахме нужда да работим или можехме да работим много по-малко, щяхме да бъдем по-щастливи, живеейки живот на хедонистични преживявания във всичките им здравословни и нездравословни форми. Но това не обяснява защо някои пенсионери избират работа на свободна практика, а някои спечелили от лотария например се връщат отново на работа.

Постигането на перфектния баланс между професионалния и личния живот, ако има такова нещо, не е непременно да се занимаваме с това кога, къде и как работим – това е въпросът защо работим. А това означава да разберем кое ни прази щастливи, което може да не е толкова очевидно за нас, но върху което може да сме се замислили сега.

Опитите за намиране на по-добър баланс между работата и личния живот са напълно оправдани. Работата е последователно и положително свързана с нашето благополучие и представлява голяма част от нашата идентичност. Запитайте се кой сте и много скоро ще прибегнете до описанието какво работите.

Нашата работа може да ни осигури чувство за компетентност, което допринася за доброто ни самочувствие. Изследователите са показали не само, че трудът води до себеутвърждаване, но и че когато тези чувства са застрашени, ние сме особено привлечени от дейности, които изискват усилия – често някаква форма на работа – защото те демонстрират способността ни да оформяме нашата среда, потвърждавайки нашата идентичност като компетентни лица.

Работата изглежда дори ни прави по-щастливи при обстоятелства, когато предпочитаме да изберем свободното време. Това е демонстрирано от поредица от психологични експерименти, в които участниците имат възможност да бездействат (да чакат в стая 15 минути, за да започне експеримента) или да бъдат заети (да ходят в продълженине на 15 минути до друго място, за да участват в експеримента) .

Много малко участници са избрали да бъдат заети, освен ако не са били принудени да излязат на тази разходка или им е дадена причина (като им е казано, че на другото място дават шоколад).

И все пак изследователите установяват, че тези, които са прекарали 15 минути в ходене, са в крайна сметка значително по-щастливи от тези, които са прекарали 15 минути в чакане – без значение дали са имали някаква награда (шоколад). С други думи, заетостта допринася за щастието, дори когато смятате, че предпочитате да бездействате. Животните изглежда разбират това инстинктивно - в експериментите повечето предпочитат да работят за храна, отколкото да я получат безплатно.

Евдемонично щастие

Идеята, че работата или полагането на усилия в задачите допринасят за общото ни щастие е тясно свързана с психологическата концепция за евдемонично щастие. Това е вид щастие, което извличаме от оптималното функциониране и реализиране на нашия потенциал. Изследванията показват, че работата и усилията са централни за евдемоничното щастие, обяснявайки удовлетворението и гордостта, които изпитвате, когато завършите изтощителна задача.

От другата страна на баланса между работа и личен живот стои хедоничното щастие, което се определя като наличието на положителни чувства като жизнерадост и относителната липса на отрицателни чувства като тъга или гняв. Знаем, че хедоничното щастие предлага емпирични ползи за психическото и физическото здраве и че свободното време е чудесен начин за преследване на хедоничното щастие.

Но дори в сферата на свободното време нашата несъзнателна ориентация към заетостта остава на заден план. Едно скорошно проучване предполага, че наистина има такова нещо като твърде много свободно време – и че нашето субективно щастие всъщност започва да спада, ако имаме повече от пет часа от него на ден. Прекарването на безгрижни дни на плажа изглежда не е ключът към дългосрочното щастие.

Това може да обясни защо някои хора предпочитат да полагат значителни усилия през свободното си време. Изследователите оприличават това на съставяне на емоционална автобиография, изпитване на уникални, но потенциално неприятни или дори болезнени преживявания – в крайните случаи това може да е прекарване на нощ в леден хотел или участие в състезание за издръжливост в пустинята.

Хората, които участват в тези форми на „свободно време“, обикновено говорят за изпълнение на лични цели, напредък и натрупване на постижения – всички характеристики на евдемоничното щастие, а не за хедонизма, който свързваме със свободното време.

Истинският баланс

Тази ориентация се вписва добре с нова концепция в областта на изследванията на щастието: че богатото и разнообразно преживяно щастие е третият компонент на "добрия живот" като допълнение към хедоничното и евдемоничното щастие.

В девет държави и десетки хиляди участници изследователи наскоро откриват, че повечето хора (над 50 процента във всяка страна) все още биха предпочели щастлив живот, типичен за хедонично щастие.

Но около една четвърт предпочитат смислен живот, описан като евдемонично щастие, и малка, но все пак значителна част от хора (около 10-15 процента във всяка страна) избират да преследват богат и разнообразен живот с преживявания.

Като се имат предвид тези различни подходи към живота, може би ключът към дълготрайното щастие е да прецените кой начин на живот ви подхожда най-добре: хедоничен, евдемоничен или живот на преживяванията. Вместо да противопоставяме работата срещу живота, истинският баланс  е между тези три източника на щастие.

Лис Кю (Lis Ku), старши преподавател по психология в Университета Де Монфор.

Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons. Прочетете оригиналната статия.