Интервю с г-жа Кадрие Джесур , главен редактор на двуезичното списание ”Небет тепе”.
1. Г-жо Джесур, как възникна идеята за издаването на двуезичното списание „Небет тепе”?
- Списание “Небет тепе“ неслучайно се издава в космополитната столица на златна Тракия – градът с най-много имена в България, Пловдив (Филипополис-Филибе-Тримонциум-Пулпудева). То е профилирано за литература, култура и изкуство на двата езика. Идеята възникна почти едновременно със създаването на Българско-турския литературен клуб в Пловдив. Както знаете, Клубът инициира срещи с изтъкнати творци, представяния на книги, организира културни дейности, част от които успешно се включват и в културния календар на община Пловдив. Вярваме в необходимостта от такова издание предвид многообразието на творчеството, което се създава днес в България, и целим „Небет тепе“ да е един от мостовете, по които изкуството да достига до повече четящи и пишещи хора. И съвсем не е старомоден жест днес човек да се абонира, за да има със сигурност, точно и навреме, във всеки годишен сезон в ръцете си едно двуезично издание, с прекрасна типография – цветни корици (а тенденцията е вече изцяло да сме цветни), с великолепна хартия и шрифт, с избрани творби за четене – за образоване и наслада.
2. Вие събрахте кръг от интелектуалци с български и турски произход. Сработиха ли се те?
През изминалия период, а това са вече 8 книжки, читателите ни се запознаха с нови имена, но също така възобновиха досега си и с творчеството на утвърдени творци. Художниците Петър Мичев, Камбер Камбер, Айнур Каплан, Мария Димитрова Кълъчлъоглу-Бараз, Зиятин Нуриев и др., чиито творби поместихме на кориците, говорят също за това сработване. Всички те са известни имена в изобразителното изкуство – смело мога да кажа, че са колкото български, толкова и турски, а и толкова световни творци. Същият синхрон важи и за работата ни с писателите и поетите. Много български автори като Георги Господинов, Емил Андреев, Алек Попов, Ангел Игов, Палми Ранчев, Кристин Димитрова и др. ни подкрепиха със свои нови творби. Извън сферата на художествената литература сме благодарни на автори и текстове, които стоят компромисно между научния и популярния стил и успяват да сведат до езика и сетивата на масовия, непрофесионален читател текстове от сферата на историята и публицистиката, културната география, литературознанието и тематологията в изкуството.
На турски език успяхме да припомним имена от литературата, писана на турски език още през периода на социализма. На нашите страници дебютираха нови автори, пишещи на турски като Семиха Бекир, Бедрие Хализ, Ива Попова, Хюлия Митхат, Селвер Алиева, Невин Садъкова и др.. Допълнителен цвят към това многообразие са произведенията на Ибрахим Карахасан- Чинар, Айше Рубева, Хасан Ефраимов, Емине Садкъ, Гюнер Шефкед, написани на български език.
3. Какви са допирните точки между българската и турската култура?
- Авторите, които представяме с произведения на турски език, са израснали в пряк досег с българската литература и „почерпили“ доволно от нея, защото са родени и образовани в България. Много от тях пишат и публикуват и на български език. Това двуезичие, възможността за творческо изразяване на два езика предоставя възможност да се видят именно общите похвати, изразни средства, начини на мислене, ако щете манталитет и стереотип на заедност, които са се изграждали с годините, които впрочем не са ограничени само с турската или българската култура. Съвместният живот, споделянето на общо пространство на хора с различна етническа и конфесионална принадлежност изисква взаимно познаване, разбиране и творческа съпричастност. Народът е казал: „Ако нямаш огледало, погледни съседа си.“ Ако имаш – погледни в собственото си – оттам те гледат очите на другия. В това огледало се отразяват и допирните ни точки, и кавгите, и недоразуменията, и премълчаванията, и всеобщите ни радости. Животът е пъстър и хубав – трябва да го живеем заедно.
4.Какви са посланията на „Небет тепе”?
- Нека си припомним, думите на мъдреца Иво Андрич: „Мостовете принадлежат на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги там, където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат на нищо, което е потайно и зло.“ . „Небет тепе“ е такъв мост от думи и визии, не се сещам за по-кратко и толкова точно послание. Колкото до съвсем актуалните послания на списанието ни – ами вижте последния летен брой. В него има едни много силни думи, посветени на страха, чийто автор е Азис Назми Шакир-Таш. Онзи страх от пандемия и смърт, онази студенина на нарочно наложената алиенация на задължителното социално дистанциране, които владеят целия свят вече половин година. Може ли един вирус да ни спре да творим, да създаваме, да комуникираме, да се срещаме (макар и виртуално), да се обичаме? Мисля, че именно в литературата и изкуствата е ключът към спасението. Искам да отбележа, че „Небет тепе“ издаде съвсем навреме и пролетния, и летния си брой, а физическата парализа на света и комуникациите съвсем не го спря.
5. Как се вписват в творческия процес авторите от Кърджали и областта?
- Редакционната колегия се стреми към някакво равновесие в подбора на имена във всеки отделен брой. В този смисъл не може да се говори за тематични броеве (въпреки, че тематиката на сезонността се налага от само себе си – зимни картини, пролетни, летни, ето, сега, в ноемврийския есенен брой ще сме по-носталгични и есенни), или пък за такива, фокусирани върху определени географски топоси и автори – например кърджалийски автори, софийски автори, шуменски автори, истанбулски. Ами вижте ме мен, вижте Азиз Таш – ние непрекъснато прелитаме между Турция и България. Авторът не е единица от регистъра на даден регион, въпреки че има такова нещо като местен културен патриотизъм и е важно, напълно сериозна съм, да се насърчават местните таланти. Казвам го с ясното съзнание за това, че „Небет тепе“ си е поставило много високи естетически летви, но пък си спомням и какво е казал Чехов: „Няма нищо по-печално от местното величие.“ Защото в картината, скулптурата или поетическите редове на кърджалийския или който и да бил друг творец трябва да диша България, Турция, светът. На пловдивчани много им отива космополитизмът, защото те са родени на такава твърдина. Неслучайно любимо място за срещи в този град е Джумая Джамия, кафенето пред Античния театър, Капана, Герджика... Хората подсъзнателно търсят симбиозата, смесицата от култури. И аз, въпреки, че съм родена в Родопите, не мога да кажа дали се чувствам повече родопчанка, пловдивчанка, добруджанка (съпругът ми е оттам и съм пребивавала и там) или истанбулчанка, не знам. Четат ни, пращат ни текстове и ни пишат и от Италия, и от Холандия, отвъд океана, и от Анатолия, и от Испания, Франция. За нас е важно езиците ни и културите ни, споени, но и толкова различни, да бъдат познати и представени по достойнство пред света.
Въпросите зададе:Георги Кулов
