Коментар на Евгений Дайнов:

В България се надигна колективна истерия срещу Националната стратегия за детето. Истерия, граничеща с лудост ("...Ще ни отвлекат децата в Норвегия, където педофилията е задължителна по закон"). На хората, които умеят да разбират това, което четат, явно вече им стана ясно кой и с какви цели организира това обезумяване. В дъното на този театър на абсурда са крайнодесни фундаменталистки групи. Надлежно организирани и финансирани, те искат преследване на всички, които не живеят в рамките на "традиционното християнско семейство", смятат инвитро оплождането за дело на Сатаната, а образованието - за нещо крайно опасно.

Всъщност, този театър на абсурда ни е познат и от истерията покрай Истанбулската конвенция. Целта и в двата случая е все същата: да се внуши, че България има зъл външен враг и това е Европа. И че е време да се огледаме за "истинските" си приятели. Кои ли ще са те? Е, как кои?! Това са братята-славяни, великодушните освободители, православните християни, които отдавна са обявили Европа за шайка дегенерати...

Изобличаването на тези групи и техните цели не решава обаче големия проблем. А той е: как така маргинални организации, разпространяващи откровено налудничави лъжи, получиха толкова чувствителна подкрепа от българското общество?

Що е то дете и какво правим с него?

Ами ето как: масовият българин (някаква частица от него живее във всеки от нас) освен, че е крайно несигурен в своята полова идентичност, което стана ясно покрай истерията с "джендъра", не е и сигурен какво да прави с децата си. Това е видно отдавна и с просто око.

Вместо търпеливо да учи децата си на самостоятелност, българинът ги глези. Вместо още по-търпеливо да ги учи на дисциплина, българинът включва "шамарената фабрика". Получава се така, че в един момент някакви "добри" майки нашамаросват някакви "лоши" деца.

Както в истерията около "джендър идеологията", така и в паниката покрай Стратегията за детето виждаме нагледно как на повърхността избива незавършеността на българската модернизация. Вече няколко поколения наред българското общество е разкрачено между традицията и модерността. В случая: между патриархалния ред, чиято цел е оцеляване на групата, и правовия ред, чиято цел е щастието на отделния индивид.

В патриархалния ред правилата са онова, което съобщава патриархът. Отклоненията се наказват с легитимно насилие, упражнявано от патриарха или от негово име. На децата се гледа като на "дефектни възрастни" - като на дивачета, чието предназначение е да бъдат вкарани "в правия път", за да станат след време точно като своите родители. Бидейки "дефектни" и "диви", тези същества, ако не бъдат дисциплинирани с всички налични средства, просто никога няма да станат почтени възрастни. Ако не бъдат изградени с шамари и вербално насилие (достатъчно е да бъдат наречени "глупак", "идиот" или "кретен"), те ще станат пияници, разбойници или нехранимайковци.

В правовия ред децата не са възприемани като дефектни, нито като дивачета, подлежащи на опитомяване. Тук те са индивиди, притежаващи пълния комплект от права и свободи от момента на своето раждане. Достъпът им до тези права и свободи е временно ограничен, докато с помощта на образованието и възпитанието те не станат способни да се ползват от тези блага по отговорен начин. Целта на възпитанието не е рендосване на "дефектите" или опитомяване на "дивотията", а - развитието на способностите, заложени в детето.

Какво се случи в България?

Социализмът отмени патриархалния ред, без да го смени - както се прави при един процес на модернизация - с правов ред. На мястото на патриархата БКП постави един кентавър: феодален по същината си матриархат. Партията е Майка, комуто дължиш всичко. Тя обаче е представлявана от героически мъже с желязна воля и челичена решителност, на които трябва да се подражава.

Не е за учудване, че от този тюрлю-гювеч масовият българин излиза с изострена неубеденост в половата си принадлежност, с объркано джендър-поведение (мрази ромите и гейовете, а издига Азис в кумир) и с базисно невежество по отношение на въпроса: що е то дете и какво правим с него?

В днешната ситуация действат, разбира се, и допълнителни фактори, изострящи наклонността на масовия българин да се отдава на социални паники. Вече 30 години училищното образование е в будна кома. Никой в него няма никаква представа какви хора трябва да има "на изхода" от образователния процес. Преди 100 години е било ясно: да излизат хора, пригодни за администратори, военни и управляващи. Преди 50 години пак е било ясно: да излизат хора, способни на подчинение и на безрезервна преданост на всяко партийно начинание, независимо от неговата глупост. Какви младежи искаме днес, та да построим съответната образователна система? Тъй като никой политик нямаше смелостта да съобщи, че на изхода искаме отговорни и самостоятелни граждани, способни да организират самостоятелно своя живот, докато участват в подобряването на условията на живот за всички - то и училищната система, оставена на самотек, роди същества, които не са чували за трите власти и тяхното разделение, които знаят за "България на три морета", но не знаят кои са моретата...

Децата имат права!

На свой ред рухването на доверието в управляващите, причинено от лакомията, глупостта и високомерието на самите управляващи, даде като резултат нежеланието да се вярва на каквото и да е съобщение от властта, дори то да е най-очевидно вярното и полезно нещо. Затова масовият българин по-лесно вярва, че принц Чарлз е рептил, че в Холандия християнството е забранено и че в Норвегия содомията се преподава в първи клас, отколкото - че Истанбулската конвенция наистина има за цел да пази жените и децата от насилие.

Днес масовият българин явно не е способен да разбере Националната стратегия за детето, с нейното въвеждане на правовия ред, т.е. на концепцията, че децата не са дивачета, а човечета с права, които държавата трябва да гарантира срещу посегателства.

Нито изобличението на фанатизираните групи, стоящи зад сегашната истерия, нито дори въвеждането на задължително прочитане на Националната стратегия ще пречупи бягството на българското общество от отговорностите на живота в модерността. Това общество се страхува от самото себе си; и иска да избяга от самото себе си. Това е душевно болно общество, както би констатирал (с лекота) Ерих Фром. Иска се лечение - дълъг, устойчив, неотстъпчив процес на елементарно образование на българите и на българските политици.

Иначе не децата на българите, а самите българи ще продължат да се държат като диви животни.