През 2018 г. на книжния пазар се появи книгата „Никола Иванов. По дирите на патриарх Евтимий”. Габрово, 2018, издателство ЕКС-ПРЕС, 215 с. Изданието включва публикации на изследвача на историята на Източнородопския край Никола Иванов. Съставител и автор на встъпителните думи, както и на пояснителните бележки, е кърджалийският археолог, успешно изявяващ се и като журналист, Георги Кулов. Похвално е начинанието на съставителя да събере на едно място публикациите на Никола Иванов от 30-те и началото на 40-те години на ХХ век, появили се на страниците на вестниците „Арденска дума” и „Бяло море”, излизали по това време в Кърджали. Изданието е илюстровано със снимков материал, запечатал родолюбивата дейност на краеведа. За изследвачите на историята на Източните Родопи то е изключително ценно. Важно е да се отбележи, че периодичните издания като „Мастанлийски окръжен вестник”, Арденска дума” и др., излизали в Кърджалийско през 20-те, 30-те и през първата половина на 40-те години на ХХ в., не се съхраняват в кърджалийската регионална библиотека. Запазени са във фондовете на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София. Но от доста време, поради дигитализация, те и там не могат подръчно да бъдат използвани. Затова трябва да сме благодарни на съставителя и издателя за улеснението, което прави с това издание. Никола Иванов е известен с това, че е оставил много точни описания не само на археологически обекти и рудни находища, но и много точни наблюдения върху народопсихологията на местното население в Източните Родопи, върху бита му. Събраните от него предания и легенди са актуални и се цитират и днес.
Кой е все пак Никола Иванов? Както обяснява в уводните думи съставителят Георги Кулов, краеведът е роден в Дупница през 1870 г. Завършва училище за железопътни специалисти. През 1905 г. вече е чиновник в ж.п. гара Червен бряг. Като машинист, през злощастната за българите 1913 г., заедно с войводата Димитър Маджаров, евакуират хиляди бежанци от Източна и Западна Тракия. Впоследствие се установява в гр. Дедеагач (дн. грц. Александруполис), като началник на ж.п. гарата там, до 1920 г. В Кърджали отсяда през 1927 г. и се заема с издирване на рудни находища. Покрай тази си дейност се увлича по издирване на археологически обекти. При обиколките си из Източните Родопи записва предания, легенди, свързани с местната история. Има възможност да прави наблюдения върху народопсихологията на местното население, както и върху материалната и духовната му култура. Инициатор е за създаването в Кърджали на историко-археологическо дружество с цел проучването на старините в региона. Общува с известни български археолози и с чужди изследователи и ги съпровожда при обиколките им из Източните Родопи. Активно сътрудничи на местния вестник „Арденска дума” с краеведчески материали. През целия този период работи и като кметски наместник, издател на вестник и др. Опитва се да съчетава творческите си търсения с изкарване на препитание за семейството. Умира през 1950 г. в гр. Кърджали, като оставя богато и разнообразно наследство. Но от многобройните папки със записки, от куфарите, пълни с грижовно опаковани археологически находки, минерали и други артефакти, след време не остава почти нищо, както е пояснено от съставителя на сборника, „поради немара”! Запазени са единствено неговите публикации, които, обаче, са една солидна основа за бъдещи проучвания. Благодарение и на тези материали изследователят Борис Дерибеев написа своето голямо изследване „Ахрида непозната земя” (София, 1982), преиздадено под заглавие „Ахрида” през 1986 г.
Някои сравняват Никола Иванов с големите родоповеди Стою Шишков и Васил (Вочо) Дечов, което едва ли е съвсем удачно. Среднородопските родоповеди са носители на местната народна култура. Те са родени там. Приносите им се базират на богат фактически материал, част от житието им. За разлика от Среднородопието, в Източните Родопи, където преобладава мюсюлманско население, в голямата си част с турско самосъзнание, няма голямо ядро български християнски села, които да създадат през Възраждането своя интелигенция, из чиито среди да се появят местни книжовници и краеведи. Тук приносите са на хора „от вън” като Никола Иванов, Мара Михайлова, в по-ново време д-р Гани Ганев, Борис Дерибеев и др. Но тези изследвачи дават своя голям принос за проучване историята на краището. А в основата на проучванията са данните, събрани и публикувани от Никола Иванов.
Сборникът с материали на краеведа е добре структуриран. Съставителят е обособил няколко раздела със статии: Статии за патриарх Евтимий (с. 22-35); Статии за археологическите старини в Източните Родопи (с. 36-147); Статии за етнодемографските процеси и религиозни и етнически общности (с. 148-184); Статии за Никола Иванов като първооткривател и радетел на българщината в Източните Родопи (с. 185-193); Приложения (194-215). Не случайно статиите, посветени на преданията за гроба на патриарх Евтимий са поставени най-отпред. А и самото заглавие на книгата е свързано с темата. Засега няма сигурни факти патриарх Евтимий да е бил погребан в района на днешното с. Бенковски, Кърджалийско. Но не са неоспорими и данните за местонахождението на гроба му в местността Имарет дере (Хайдушки поляни), над с. Славейно, Смолянско; в района на с. Широка лъка, Смолянско, та дори чак в района на някогашното българско християнско с. Манастир, Гюмюрджинско. Историята доста наподобява друга една история, свързана с убийството на предводителя на кръстоносците Бонифаций Монфератски от местни българи. Има предания, а и предположения, че това се е случило в района на с. Чорбаджийско, Кърджалийско; в района на гр. Златоград; в района на с. Черничево, Крумовградско и т.н. Но все пак преданията за гроба на патриарх Евтимий в Източните Родопи са факт и не бива да се отхвърлят с лека ръка. Още повече, че в района са налице множество останки от християнски храмове, на които се е натъкнал Никола Иванов, а неговите наблюдения са потвърдени от последващи теренни проучвания.
Както може да се очаква, разделът в книгата, посветен на археоложките открития на краеведа, е най-обширен. Не само защото съставителят и издателят е археолог, а и заради важните открития, които прави Никола Иванов. На практика публикациите му дават основата на своеобразна археологическа карта на Източните Родопи. Още през 30-те и 40-те години на ХХ в. водещи български археолози, подпомагани от Никола Иванов, правят своите теренни проучвания. Още тогава, благодарение на неговата помощ, са локализирани някои крепости, споменати в средновековни писмени източници, като Моняк, Кривус; открива се средновековният манастирски комплекс в кв. Веселчане на гр. Кърджали „Св. Йоан Предтеча” и др. Никола Иванов пръв прави разкопки в района на с. Татул, Момчилградско и на много други места в Източните Родопи. Безспорна негова заслуга е откриването на множество следи в местната топонимия, свързани с християнското минало на Източните Родопи. Още тогава в своите публикации краеведът обръща внимание на опасността от иманярските набези, с които се разрушават и унищожават ценни археологически обекти и отправя апел да бъдат спрени те от властите. Пише за „ужасните поражения от ръката на звяра-иманяр” (с. 137) – тема, която е актуална и днес.
Изключителен интерес представляват публикациите на Никола Иванов, включени в раздела статии за етнодемографските процеси и религиозните етнически общности. Основната група от тях са свързани с наблюдения върху бита и историята на населението в община Бял извор, Ардинско. Има публикации, посветени на почти всички българоезични селища в общината, разположени от двете страни на р. Арда. Особено важни са записаните предания за помюсюлманчването на местното българско население и за съпротивата, оказана от него. Краеведът пръв публикува преданието за легендарната мома Жълтуша и за нейните сподвижници в съпротивата срещу османските завоеватели. Не случайно Борис Дерибеев отделя важно място в своите изследвания на тези публикации защото те показват механизмите, чрез които е бил налаган ислямът. А с. Бял извор (тур. Ак пънар, Ак бунар) е било почти изцяло българско християнско селище в средата на 16-ти век. Важни са данните за налагането на исляма и за скритото християнство в района на днешното с. Пресека, Момчилградско; за поробените българки християнки, доведени в района на с. Песнопой, Русалска община, Ардинско, по спелеонима Гяур харем. Никола Иванов прави своите косвени изводи за присъствието на тези българки християнки по елементи в носията на местните мюсюлманки, която се оказва „типична двупола врачанска женска носия със запазен напълно цветен шар и тъкан” и се различава от традиционната за околните райони „помашка носия” и „турски шалвари” (с. 67). Предполага, че врачанките са пленени и доведени там от местния кърджалийски главатар Ъшика при негови набези чак из Врачанско.
Разкривайки настроенията сред местното мюсюлманско население в отделните източнородопски селища, краеведът показва и късните процеси на турцизация, които текат там. Показателен е примерът с населението на с. Диамандово в община Бял извор, което от българоезично мюсюлманско се превръща в турско. Мюсюлманският фанатизъм на диамандовци е толкова силен, че те демонстрират своето „превъзходство” над българите мюсюлмани от околните села в общината, обявявайки се за турци! Подобни настроения са факт и в най-ново време.
Интерес представляват публикуваните в сборника материали, посветени на дейността на краеведа Никола Иванов. В раздела е включен и текст на неговата съвременничка, изследователката и журналистката Мара Михайлова. Макар и малко като количество, материалите добавят щрихи към личността на първия изследвач на историята и етнографията на Източните Родопи.
С настоящия сборник Георги Кулов изпълни един общ дълг към неуморния изследвач, пионер в проучването на Източните Родопи, комуто всички негови последователи дължат много. Така след книгите, посветени на живота и дейността на легендарната тракийка и изследователка Мара Михайлова, новият сборник, посветен на Никола Иванов, запълва още една празнина в източнородопското краезнание.
доц.д-р Георги Митринов
