Писателят Христо Красин е роден и израсъл в Родопите. Живее в Ардино, родителите му са от Смолян. Завършил е славянска филология в Софийския университет. Бил е кореспондент и сътрудник на множество периодични издания.

Притежава много ценни старинни ръкописи. Бил е първоизвор за сюжетите на много разкази на Николай Хайтов. През бурния си живот е сменил много професии - иманяр, читалищен секретар, учител, строител. Автор е на книгите „Аленото дуло“, „Среднощен косач“, „Люта вода“, „8,8 по Рихтер“, „Съкровищата на Вълчан войвода“ и „Вълчан войвода и златото на Рим“. 

- Кое е по-вълнуващо - да търсиш или да описваш съкровища? 

- Да мечтаеш за съкровища е най-вълнуващо! Да търсиш също е интересно, но щом намериш, нещата приключват… А само да описваш съкровища е много мъчително - виждаш ги в представите си, описваш ги, а като се пресегнеш да ги вземеш, в ръцете ти няма нищо… Или както казваме родопчани: очи пълни - ръце празни! То е като да харесваш една жена - да я желаеш, а като се опиташ да я прегърнеш, да я придърпаш към себе си, в прегръдката ти да няма нищо… А мечтата е за цял живот. Една красива илюзия… 

- Дневникът на поп Мартин ли е най-скъпата ви находка? 

- Дневникът на поп Мартин няма цена! Той дава представа за живота на народа ни за половин хилядолетие. А с конкретните случаи и описания разкрива потресаващи подробности от живота на дедите ни под турско робство. 

Що се отнася до детайлните описания, много са красиви. Стигнех ли до реално съкровище, предпочитах да го подмина по две причини: първо - приказката ще приключи, а аз не желаех това, и второ: ако го извадех, можех да си навлека неприятности. Винаги съм предпочитал всяко открито съкровище да си го оставям на мястото и когато ми потрябват финансови средства, да си вземам по малко! 

- Колко истина има в легендите за хайдушки съкровища по нашите 
земи? 

- В дъното на всяка легенда се крие зрънце истина. В легендите за хайдушките съкровища - също… Аз поне, проучвайки съкровищата на Вълчан войвода, се убедих в това! Що се отнася до картите от кожа с тайнствени символи, срещат се и те си имат пазар. И на мен ми попаднаха няколко, тъй че ако някой търси, може да ми се обади чрез вас, ще се спазарим! Ще ви дадем и на вас някаква комисиона. Че ми омръзна от тези злата. Нека и други да намерят! 

- Вероятно често ви търсят за помощ и съвет. Ходите ли още на експедиции? 

- Обаждат се непознати, познати и приятели. Често излизам на проучвателни археологически експедиции. Картографирам новооткритите съкровища. Някой ден, когато държавата се поеме от съвестни управленци, ще предам „археологическите“ си дневници където е нужно, за да може от моите „открития“ да се възползва целият ни народ! 

- Реални събития ли описвате в третата книга за Вълчан войвода, над която работите? Как така султанските диаманти са останали в нашите земи? 

- Да, реални събития са от дневника на поп Мартин! Но те категорично се потвърждават и от османските историци, професорите Узунчаршълъ и Гьокбилгин, родени, живели и развили се като историци в Истанбул. Тоест става дума за турски османисти, което е особено важно! 

Историята на тези диаманти е твърде сложна, за да мога да я опиша накратко! Но е факт. Вълчан и четата му са единствените, които реално са допринесли те да останат в нашите земи. 

- "Коланджа" ли е най-трудната ви книга? Защо "сага за свършека на времето" и какво следва след този "свършек"? 

- Вярно е, че "Коланджа" не беше лесна книга. Убеден съм, че тя не е и моята "най-трудна" книга! Защо е "сага за свършеното време"? В текста на определено място е уточнено, че става дума за "края на старото време"! Тъй като знаем, че времето съществува в непрекъснато спираловидно движение, което в крайна сметка е затворен кръг, то логично след неговия "свършек" идва "новото време", т.е. спиралата на времето е направила една обиколка! 

Като своеобразно продължение на "Коланджа", но със самостоятелен "вътрешен живот", е книгата, по която отдавна работя паралелно. Тя носи работното заглавие "Небесна къща". И определено не е по-лесна от "Коланджа"! Надявам се и тя да види бял свят не след дълго. 

- Вярва ли в романтични приказки днешният българин? Не е ли прекалено меркантилен? 

- Бедният няма как да е романтичен… Бедният просто вярва в илюзиите си, тъй като друго не му е останало, и си троши краката да търси съкровища. А това все още не е романтика. В момента 90 процента от народа ни е беден! Меркантилни са една шепа богаташи, за които не е ясно как са придобили богатствата си… Тази шепа хора дори не могат и да мечтаят - те просто ламтят за все повече и повече… Животът им е просто сив и безкрайно скучен, обмисляйки единствено как да увеличат придобитото си с далавери и кражби имущество! А за бедния остават илюзиите… 

- Запален златотърсач ми е казвал, че с тази работа не се става милионер, въпросът бил в тръпката. И със съкровищата ли е така? Помагат ли металните детектори?

- Бедният българин едва ли търси тръпка в това занимание! Българинът търси излизане от немотията. И тъй като управляващата шайка не му дава други възможности, той хуква да дири съкровища… Допреди десетина години в специалните служби смятаха, че с иманярство в България се занимават към 50 000 души. Към днешна дата се смята, че те са над двеста и петдесет хиляди… Метал-детекторите са само помощно средство. Друго си е да подхванеш една легенда „за опашката“ и полека-лека, чрез проучвания, чрез анализ и синтез, да стигнеш до сърцевината - а там няма как да няма зрънце злато! 

- Какво ви дава животът в малкия град? 

- Живял съм на различни места - години наред по Черноморието, а в столицата - десетилетия… Битови причини наложиха да се завъртя в родните ми Родопи… Но никой не ме е вързал с въже за малкия град!... Така както дните са различни, така и ветровете, които духат, са разнопосочни… Може би е добре, че на човек не му е дадено да знае бъдещето си… Така всичко е по-загадъчно… 

- Не ви ли изкушава политиката? Не са ли твърде дребни днешните управници за мисията, която сме им поверели? 

- В по-младите си години доста активно се занимавах с политика. Дори преди настъпването на промените имах известни неприятности с тогавашните власти. След 1995 г. реших, че е по-добре да се запазя чист, вместо да се оцапвам в мръсотията на зараждащата се престъпна политическа класа… 

- Вярвате ли, че ще променим нещата с избори? 

- Вярвам, разбира се! Ако през последните десет години изборите се провеждаха безпощадно честно, то днешните управляващи варвари никога нямаше да помиришат власт!... 

- Познавали сте известни широко скроени български политици като д-р Петър Дертлиев. Как ви се струват политиците днес? Къде изчезнаха големите фигури? 

- Познанството ми с д-р Дертлиев е единствената ми светлина в моето политическо битие… На 11 август (рождената му дата) през 1990 година го поканихме на митинг в Ардино, беше ми и личен гост. Той ми подписваше пълномощните за участие в местни и национални избори. А в София сме беседвали многократно. 

А днес политици няма, има политикани! Извън политико-престъпния елит по върховете обаче има немалко способни, честни и най-вече патриотично изградени българи… Ала политическата мътилка горе им пречи да се изявят. Или по-скоро те не желаят да се цапат, тъй като са скромни и честни мъже и жени. 

- Защо истинските дисиденти и демократи у нас бяха избутани в периферията? Впрочем още великият Ботев е казал: „Свестните у нас считат за луди...”. Май и днес констатацията за почтените хора е същата.

- Алчният, лъжепатриотарът са винаги нагли, безпардонни и с по-ръбати лакти… 

- Защо зациклихме в прехода? 

- Нищо на този свят не е в застой! Както е казвал великият философ, мислител и Бог за индусите - Шива, ако след вечерта идва нощ, то след утрото настъпва денят… Промените скоро предстоят!... Съвсем скоро… 

- Какво трябва днес на България? 

- Свестни управници, загрижени за България, какъвто бе д-р Дертлиев, светла му памет! 

- Какво пишете в момента? 

- Довършвам „Вълчан войвода и диамантите на султана“. Паралелно работя върху още две теми, ще продължа с тях… 

- Тръпката Пловдив за вас? 

- Слабо познавам града. Но преди много години, докато все още бях студент, пътувах главно с влак за София и обратно… Една зима, беше привечер, поредно пътувах за столицата. На гарата в Пловдив се качи една млада дама и влезе в моето купе… Бях сам, валеше сняг, а в купето беше топло и сумрачно… Жената седна до мен и след кратко мълчание сподели, че и на жените им се искало по същия начин, както и на мъжете… Пристигайки в столицата, вече бях получил още един житейски урок!

www.marica.bg