Красимир Иванов е продуцент и кастинг директор на български и италиански филми. В областта на киното той е най-известният наш съгражданин, който никога не е забравял да каже, че е роден в Кърджали. Завършва кино режисура във Флоренция, а през 2018 година се дипломира и в Художествената академия в София. Човек с много таланти и огромно любопитство към света. Откакто се помни, се изявява и като журналист, пише за вестници и списания. Първата му месторабота в това поприще е в кърджалийския вестник „Репортер Юг“. Киното го среща с големи фигури от европейски и световен калибър. Красимир познава и обича и България, и Италия, живее и в Рим, и в София и се чувства „разпънат“ между двете държави.
Красимир Иванов: Лудият ми късмет ме срещна с моя маестро, Ермано Олми, който наскоро си отиде от този свят. Заедно снимахме една продукция, половината от нея – в България. Така успях да вляза в италианското кино през парадния вход, да стана забележим и търсен между колегите. Работих дълги години като кастинг асистент на най-големия кастинг директор в Рим – американка на име Шейла Рубин. За жалост и тя си отиде през 2006 година. С нея работих в много американски продукции, в които участваха Мел Гибсън, Мартин Скорсезе, Моника Белучи, Кейт Бланшет и кой ли не. Тогава много американски филми се снимаха в Рим, защото беше по-евтино.
В България има тотален нихилизъм и непукизъм към киното от страна на правителствата през последните години. Сериозно кино у нас няма. Има няколко български филма, които пробиха във фестивали по света, но това по-скоро се дължи на личните качества на екипите на тези продукции, а не на политиката за кино в България.
По темата за емиграцията, споделям един текст на писателя Иво Андрич, Нобелов лауреат за литература, дълги години изгнаник в Париж, който е казва: „Никой не може да си представи какво означава да се родиш и живееш на границата между два свята. Да ги разбираш и познаваш и двата и да си безсилен да ги сближиш. Да ги обичаш и двата и през целия си живот да се промъкваш ту в единия, ту в другия. Да имаш две родини и да се чувстваш без родина, да се чувстваш вкъщи навсякъде и да си останеш чужд за всички. С две думи да си разпънат на кръст и в едно и също време да си и палачът, и жертвата.“
http://bnr.bg
