Ако главен приоритет на политиката си останат чуждестранните инвестиции само в производството, високите темпове на икономически растеж ще ни се усмихват загадъчно даже и от  Китай

Едва ли има у нас човек с качествени знания от завършено средно образование, който да не знае какво означава „усмивката на Мона Лиза“. Но със сигурност на всеки български гражданин му е известен изобразяващият закачливата усмивка на човече символ, състоящ се от две точки и обърната нагоре кръгла скоба на фона на жълт кръг. Да става въпрос за емоционалния символ (емотикон) „смайли“ - в превод от английски „усмивка“.

Между двете усмивки лежат пет века история. Тази на Мона Лиза е на жена от портрета, нарисуван от гениалния Леонардо Да Винчи между 1503 и 1505 г. . Усмивката й е загадъчна и неразгадана до ден днешен. Тази от емотикона „смайли“ е един от многото символи на най-могъщата революция в сферата на информационните технологии в историята на човечеството и като че ли е проста и понятна на всички.

Но не всичко в епохата на общуването с емоционални символи е толкова елементарно и лесно разгадаемо. Вероятно до такъв извод е стигнал Стан Ших - основателят на една от най-големите фирми за преносими компютри Ейсър със седалище в Тайван, когато в началото на 1990те години се сеща, че емотиконът на усмивката може да онагледява и нещо много по-важно и значимо. Той установява, че в глобалната система на производствени вериги, където частите за един продукт се произвеждат в различни страни,  добавената стойност не нараства равномерна в процеса на неговата (1) проектиране, (2) производство и (3) пласмент и сервизиране. Изводът му е, че най-много стойност се добавя през първата и третата фази, а най-слабо през втората – в самото производство. Тази зависимост Ших онагледява с обърнатата нагоре кръгла скоба в емотикона и така въвежда образно понятието за смайли-кривата. (графики 1 и 2)

Теорията му, е потвърдена емпирично в значителна степен през изтеклите повече от двадесет години. Това обстоятелство даде наскоро основание на икономистите от Виенския институт за сравнителни икономически анализи (WIIW) да стигнат до извода, че изнасянето на технологични производства в бившите социалистически страни от Източна Европа не е гаранция за постигане на технологичен пробив и обезпечаване на трайно висок икономически растеж. Причината е, че „ние“ (източноевропейците) нямаме развити адекватни институционални системи за технологична политика, т.е. при „нас“ все още не са създадени организационните предпоставки и не е налице мениджърският опит за извличане на висока принадена стойност от фазата на проектно-конструкторската и опитно-развойната дейност. Що се отнася до фазата на пласмента и маркетинга, то нито една икономика от бившия социалистически блок все още не разполага с глобални пазарни пласментни мрежи, каквито имат гигантските корпорации днес.

С други думи, ако не развием собствена база за  развойна дейност и пласмент, ние ще си останем в капана на технологичното изоставане, защото ще можем да разчитаме само на чужди инвестиции за производство. На практика това означава статус на технологична полупериферия за целия източноевропейски регион, тъй като специализацията ни по линия на производството (тя се нарича функционална) ще измества трайно структурната специализация - и по точно ще компенсира нейната липса – по отношение на включването в глобалните мрежи на висока добавена стойност. Вследствие на което ще се забавя темпът на догонване на развитите икономики от западната част на ЕС.

Тук ще посочим и един своеобразен ефект на „икономическия паралакс“ – това, което на политиците им се струва, че виждат, се разминава с реално протичащите процеси. Да, в Източна Европа се акумулираха много чуждестранни инвестиции и  регионът можа да постигне икономически растеж. Но реално това стана поради обстоятелството, че „ние“ развихме икономики от фабричен тип, т.е. производство без  собствени развой и пласмент. И по този показател сме изпреварили даже и Китай, за който до скоро се считаше, че е „работилницата на света“.

Виенските икономисти считат, че на на практика има опасност, Източна Европа да се превърне в „работилницата на ЕС“. Но тя нараства значително, когато в икономика от фабричен тип се  правят  чуждестранни инвестиции в производства на технологично остаряващи продукти. Защото „технологичните“, но не и с висока степен на иновационност, привнесени производства не могат да „дръпнат“ бързо икономиката. А при липсата на собствена научно-изследователска и развойна база, т.е. без структурна технологична специализация,  оттеглянето на чуждестранния инвеститор ще доведе, както вече бе посочено в предишни публикации, до социално-икономически вакуум с всички произтичащи от това последствия. В случая с индустриалната зона на Кърджали това има и своите геополитически измерения.

Китай подава ръка на България,

Добре разработената научна теория може да помагне много, когато стъпва на емпирични дадености. И в случая събитията с международна значимост у нас и в съседните страни от последните десетина дни потвърждават правилността на това твърдение.

Посещението на високо равнище у нас на китайска делегация на равнище министър-председател с впечатляващо участие на представители на деловите среди, би трябвало да ни накара да преосмислим оценката за позицията си в света и да определим наново дългосрочните си цели. Защото подписаните с Китай двустранни документи съвсем ясно показват намерението на източния гигант да ни подпомогне икономически, за да не останем слабо звено в неговата геоикономическа стратегия. На практика той ни помага да направим това, което ние сами трябваше да сме свършили до сега.

На първо място Китай иска да ни помогне да осъществим инфраструктурни проекти, които са на масата на държавната администрация още от началото на 1990те години.

На второ мястоКитай иска да ни помогне в развитието на малкия бизнес, който за нашата страна би бил главната предпоставка за структурната ни технологична специализация, т.е. би ни помогнал да избегнем капана на полупериферийния статус на фабричен тип икономика. Тук трябва да уточним, че още в края на 1980те години китайската страна  беше правила предложения на  нашите делови среди за изграждане на производствени мощности в южна България. Сега подходът е съвсем прагматичен. Пример за това е договореността за изграждане на завод в пловдивската индустриална зона за производство на малки електрически транспортьори от китайската фирма Cenntro, които да обслужват икономично, екологично и ефективно локалните транспортни нужди.

На трето мястоКитай се съгласи, въпреки своите външнополитически приоритети, да ни подпомогне при решаване на социално-икономическите ни проблеми в определени региони на страната. Очевидно азиатският гигант е преценил, че за него е по-важно не да „натрие“ носа на геополитическия си опонент в района, а да ни помогне да стабилизираме социално икономиката и политиката си, като обеща да закупи големи количества тютюн, който да обработи после химически за пласмент на своя пазар. Това решение бе взето на най-високо политическо равнище от министър-председателя на държава с население от 1, 4 милиарда, защото зачете нашето дълго време изразявано желание. Изказването по този въпрос бе недвусмислено:

„По дипломатически канали министър-председателят господин Борисов не веднъж изразява желанието си за взаимоотношения с Китай. Например за вноса в Китай за над 100 милиона тона продукти от тютюневи изделия, защото от това зависи поминъкът на много хора. Аз мисля отдавна по този въпрос. Мислил съм как това ще се отрази на китайския пазар. Според мен не е достатъчно да има само взаимно разбирателство, но и взаимно да се разбираме , когато някой помоли за нещо – да разбереш какво е в основата на неговата молба, да разбереш какво той желае – какво го притеснява. И въпреки географското разстояние Китай няма място да се ръководи от идеологическо-политически програми. Естествено затова ние се разбрахме за внос на 10 милиона [сушени тютюневи] листа. Може би си задавате въпроса, какво ще правим ние с тях? ...Така че ние ще се радваме да можем да отговорим на потребностите, споделени от нашия скъп приятел. ...Надявам се да няма недоразумение и по отношение на това взаимно разбирателство и взаимна подкрепа с Китай“

На четвърто място, Китай явно желае да подпомага нашето икономическо развитие и по линия на индустриалните зони – стратегическа цел, по която би трябвало да имаме пълно покриване на интересите.

...а в Кърджали май си играят на „двете козлета“

По всички изброени до тук аспекти в настоящия сайт са публикувани анализи, които засягат именно горните четири аспекта и целят да подпомогнат изработването на адекватни политически решения с дългосрочен ефект при създаването на индустриалната зона в Кърджали. И може би за случая най-релевантен се оказва анализът по темата за превръщане на нашия край в предмостие за технологична експанзия, т,е, в ключов елемент за индустриална, технологична и инфраструктурна свързаност в южната част на Балканите, отчитайки съответните геополитически и геоикономически измерения.

Към момента може да се твърди, че наред със София изграждането на триъгълника от индустриални зони между Пловдив, Кърджали и Стара Загора ще е най-подходящият трамплин за промяна на функционалния ни тип икономика и превръщането й в структурен компонент на глобалните технологични вериги гарантирайки трайно високи темпове на икономически растеж.

Реализацията на такава стратегия не е праволинейна. Но съвременната политика би трябвало да се справя тъкмо с нелинейните поврати на историческите дадености и да обезпечава постъпателно развитие напред и нагоре в благосъстоянието на населението.

Съгласието на китайския министър-председател за закупуване на големи количества тютюн от нас е пример за неочакван поврат. И онагледява капацитета на местните политици за реакция – вероятно съгласувано с централите си - на резки промени. А за сега тя разкрива по-скоро обърканост, тъй като общинското ръководство Кърджали побърза да заяви, че няма как да има връщане към технологично примитивното тютюнопроизводство.

Тютюнопроизводството в нашия край бе съхранено и Кърджали си остана част от България след Втората световна война, защото така се обезпечаваха девизи за изплащане на следвоенните репарации – едно изцяло геополитическо решение на великите сили. Отрасълът изискваше полагането на тежък труд за поддържане на поминък, който при социализма започна да носи на нашите сънародници с турско етническо самосъзнание доста добри парични доходи, които те не винаги можеха да оползотворят поради деформирания стоков пазар. С решение на европейско равнище той  бе закрит около 70 години по-късно, което се отрази опустошително на социално-икономическото развитие на региона. Опитите за залагане основите на друг вид селско-стопанско производство не дават резултат. Причината за това е т.н. хистерезисен ефект в икономиката, проявяващ се и на трудовия пазар: при рязко промяна на параметрите му възстановяването на предишното положение настъпва с голямо закъснение.

А сега на административно-политическо равнище в  рамките на 3-4 дни се реши, че връщане назад към тютюнопроизводството не може да има, защото то вече не  можело да бъде приоритет в политиката на общината?!

Може, но за период, надхвърлящ един изборен мандат. При това не може да се пренебрегва очевидно не случайно подметната фраза на китайския министър-председател, че той дълго време е обмислял решението за допускане пласмента на големи количества тютюн от България като е счел за възможно допълнителната му обработка с цел да не се наруши пазарният баланс в неговата страна. При адекватна инициативност от наша страна тази обработка може да се договори да става на територията на България – например  в Кърджали. Така плавно ще може да се извърши поврат към традиционното тютюнопроизводство, но вече при гарантирано създаване  на добавена стойност у нас и при индустриални  условия. Положителни резултати не могат да настъпят веднага, но тук въпросът се отнася до стратегически национални приоритети.

Не това обаче е главният проблем – има време и прибързаната оценка на ситуацията с тютюна може да се промени. Безпокойството идва от там, че тютюнопроизводството се противопоставя на привидно (високо)технологичното производство на каучукови свръзки за автомобилната промишленост. И тук вече е на лице съприкосновение с геополитическото измерение. Тъй като това производство е на конкретен инвеститор. Само по себе си то в никакъв случай не е високотехнологично. Това е мнението на много добри български експерти в областта на технологичния трансфер, които са в бранша вече повече от 30 години и много добре разбират от върхови технологии.  Доставяли са такива за закрити вече кърджалийски предприятия. Освен това, в лични разговори с работници в заводите на инвеститора от югоизточната ни съседка става също така ясно, че производството там е много мръсно, условията на труд по никакъв начин не са тези, които да съответстват на високите технологии, а текучеството на работната ръка е голямо. Това показва, че  производството на автомобилни елементи в Кърджали много добре се вписва в модела на продуктовия цикъл на “летящите гъски“:  инвестициите от този тип не водят до уплътняване на социално-икономическата тъкан в Източните Родопи, което с течение на времето се превръща в много сериозен геополитически проблем.

Политическите заявления на общинското ръководство от преди няколко дена, че в Кърджали се намира най-модерният завод за авточасти в Европа, с което се лансира отдавна налаганото мнение, че градът е едва ли най-големият център на автомобилно производство у нас, не отговарят на реалностите.

Тези твърдения са типичен пример за споменатия по-горе политически паралакс. Напълно е възможно инвестициите на фирма от югоизточния ни съсед да изглеждат високотехнологични – на фона на традиционното тютюнопроизводство това несъмнено би изглеждало точно така. Но икономическите и социални реалности и движещите ги закономерности са съвсем други. Защото тютюнопроизводството е поминък. А поминъкът е в основата на здрава социално-икономическа среда, т.е. тези условия на живот, при които хората могат да се чувстват сигурни за доходите си и да градят и осъществяват дългосрочни житейски планове.

А фирмата от автобилния бранш в Кърджали се вписва в типичния неолиберален инвестиционен модел, който експлоатира прекариата, т.е. работниците, които нямат трайно гарантирана работа и защитени трудови права, и не могат да намерят поминък при така създадените „технологични“ индустриални условия. Явлението е от световен мащаб, но е много силно изразено в ЕС особено след началото на кризата от 2008 г.. При неолибералния модел целта е капиталът да поема колкото се може по-малко разходи за труд. Затова и се наема евтина работна ръка, която да бъде рециклирана с мизерно заплащане през фирмата за кратък период от време – наемен почасов труд. Анализите от предишни публикации показват, че в Южния централен регион у нас това води до трудова миграция към пазари, където даже и за квалифицирани работници, които се търсят у нас вече масово, е по-изгодно да работят неквалифициран труд заради несравнимо по-доброто заплащане.

Тук зависимостта между полупериферния „фабричен“ статус и пазара на труда е пряка и  излизането от този двоен капан у нас може да се търси само чрез заздравяването на социално-икономическата среда при провеждане на последователна национална технологична стратегия.

Сами по себе си високотехнологичните чуждестранни инвестиции не могат да решат тази задача, но търсейки квалифицирани специалисти те създават по-големи шансове за прогрес. И затова е странно, защо местните власти отказват на азиатски инвеститори предоставянето на терен и инфраструктура. Каква би била разликата, може да се види само петдесетина километра на север от Кърджали, където единият от тях вече произвежда доста успешно и социално-икономическите  ефекти са видими. Като контрапункт на такава позиция може да се предложи проявяване на инициативност по свързване на производството на електрически камиончета в Пловдив от споментата китайска фирма Cenntro с предоставяне на условия за производство на батериите за тях в Кърджали. Така поне ще се създадат предпоставки за кластеризация с вече изгражданите производствени мощности на българската IPSв индустриалната зона. Или направо да се предложи изграждането на още един завод.

Очевидно е обаче, че по въпроса за изграждането на индустриална зона в Кърджали има противоречия между областната и общинската управа. А това е форма на конфликт между централна и местна власт. При което първата също не е имунизирана срещу  застрашена от повторението на „грешката на Черномирдин“, т.е. да се стреми да постигне нещо ново по-добро, но да се получи обичайният неуспех. Опасността тук идва от прехвърлянето на отговорността по изграждане на индустриалната зона в града на националната компания „Индустриални зони“. Там се наблюдава един доста елементаризиран и бюрократизиран подход към изключително сложния проблем на нашия град. Затова е и целесъобразно инициативата да бъде поета от областната управа не само в политически, но и в икономико-стратегически аспект. Просто изграждането на компетентни екипи на место ще е по-бързо, по-евтино и много по-ефективно в сравнение с търсенето на фиктивна помощ от бюрократизирана фирма, където изглежда намират подслон деца и роднини на управляващи и опозиция.

Към момента нещата изглеждат така: местната власт твърди, че има план още от 2005 г. за индустриална зона и че на практика тя вече се е реализирала чрез инвестициите на турската фирма Теклас. Областната управа се стреми към изграждане на индустриална зона, но без ясно очертана визия за нейния технологичен профил и стратегическо развитие. Двете страни са една срещу друга като козлета на мост и май нито една от тях не е готова да отстъпи. От народната приказка знаем как приключват такива ситуации. В икономическата теория те се моделират с методите от теория на игрите. Но и там „играта» приключва както и в нашата приказка: губят и двете страни. В случая обаче загубата ще бъде за сметка на България.

Изходът е само един – изясняване на перспективите за модерно технологично развитие на икономиката при обезпечаване на траен поминък, а не на наемна работна ръка за чужди инвеститори, заинтересувани от бързо извличане на принадена стойност срещу евтино за него заплащане на наемен труд.

Може би е добре, общината да забрави за плановете от преди 12-13 години, а областната управа да вземе инициативата и да изгради заедно с нея адекватна консултантска структура, да потърси контакт с китайски индустриални зони, инвеститори и със специализирани фирми по релокация на производства. Кърджали се нуждае от технологично многопрофилна зона и като една начална стъпка би могло да се тръгне с опити по производство на дронове – теренът и климатът ни са идеални за експерименти на наш софтуер и оптика.

 *****

Китай ни протяга ръка, защото има свои интереси и иска да реализира технологичен скок до 2025 година. Цивилизационният код на неговото поведение бе ясно формулиран в цитираното изказване на министър-председателя му Ли Цънян и стратегическият смисъл е ясен: „ние сме развиваща се икономика и сме готови да помагаме двустранно и многостранно на всички, които искат да се развиват икономически“.

От това, дали и как ще се справим с предоставените ни в случая възможности, ще проличи и дали ще можем да излезем от застрашаващия ни статус на фабрична полупериферия с несигурно бъдеще. А това ще бъде само първи тест за успех. И в неговата реализация трябва да се включат и опозиционните партии, за които социалното измерение би трябвало да е първа грижа. За съжаление в Кърджали, но май и в цялата страна, по този въпрос цари мълчание.

Азиатският икономически гигант ни се усмихва и от нас зависи, дали ще се заразим от усмивката му. Или пък тя ще си остане загадка за нас - както в шедьовъра на Леонардо.

Димитър Димитров