В света на модата, който познава безброй красавици и много оригинални жени, няма втора като нея. Даяна Вриланд е легендарната главна редакторка в историята на модната библия „Вог". Изключителна жена, с физиономия на индианец с лула в зъбите, но със сюблимен стил.
Тя е противоречива личност, затова парадоксите й отиват дори повече от пардесютата. Труман Капоти й е посветил един доста сполучлив ?: „Тя е гений, но от онзи особен тип, който много малко хора биха признали. Трябва самият ти да си гений, за да я оцениш напълно. Иначе просто ще си мислиш, че е една доста глупава жена…"
Не е ясно какво са си мислили издателите на списание „Вог", когато през 1971 г. брутално уволняват Даяна от позицията й на главен редактор. През осемте години, в които е на кормилото на модната библия, ексцетричната дама за първи път показва снимка на гола моделка, популяризира „Бийтълс", дава уроци по стил на самата Джаки Кенеди, прави „премиера" на етно стила и животинските принтове, въвежда кафтана и римските сандали. Превръща списанието от сборник с кройки за богато омъжени безделнички в двигател на модната революция през 60-те. Даяна Вриланд е истинска муза на „десетилетието на младостта" с неговите деца-цветя и сексуалната революция, макар че самата тя тогава е на повече от 60 години.
„Обожавах живота си във „Вог", казва Даяна, но до самия си край оставя без коментар внезапното уволнение. Нито добро, нито лошо за шефовете на издателство Conde Nast. Може би защото, когато Даяна се сбогува, тя никога не се обръща назад. Пък и знае, че винаги оцелява.
Скоро 67-годишната диктаторка на стила заменя блясъка на „Вог" с престижа на музея „Метрополитън". Там става организатор на изложби с костюми: показва модели на Ив Сен Лоран и Баленсиага, разкошни рокли от филмовите продукции на Холивуд и дори одеждите на руския цар Петър I. За последния казва: „Когато видях дрехите му, само можех да поклатя глава – та аз самата съм носила подобни кафтани. Русия е извор на безкрайно вдъхновение в модата." Изложбите й привличат рекорден брой посетители и получават възторжени рецензии в пресата.
родена в Париж
Кариерата на Даяна Вриланд винаги е била изпълнена с неочаквани обрати. Но най-странно от всичко е, че тя въобще има кариера. Все пак родителите й (майката е много богата американка, бащата - красив шотландец) никога не са работили. "Дните им минаваха в забавления", спомня си родената през 1903 г. Даяна. „Те не свършиха нищо през целия си живот и заедно с приятелите си просто живееха богато." Благодарение на наследените пари родителите на Даяна се установяват за дълго във Франция – там общуват с интелектуалци, прекаляват с шампанското и носят изящни дрехи... Когато десетилетия по-късно питат Даяна откъде идва безупречното й чувство за стил, тя отговаря лаконично: родена съм в Париж.
В столицата на модата Даяна израства като мургаво момиченце с дълбоко хлътнали очи и орлов нос – грозновата издънка в семейство на прелестни блондинки. Майка й Емили Диъл е очарователна социална пеперуда с много обожатели, а сестра й Александра е истинско ангелче. Като дете Даяна често бива укорявана от майка си: „Сестра ти е толкова красива, а ти си ужасно грозна и завистлива. Затова човек не може да се оправи с теб!" По-късно Даяна, с типичния си апломб, ще обобщи: „Знаете ли, родителите понякога са ужасни."
От своя страна Даяна намира майка си за твърде напориста и екстравагантна особа. И си спомня случай, в който Емили идва да я вземе от училище, облечена в „яркозелен костюм от туид и жълта тиролска шапчица с черно перо, позлатено накрая. Плюс много, много грим." В тийнейджърския си дневник пише: „Аз и майка ми сме на различно мнение практически за всичко."
елегантността е в главата
Даяна е наясно, че не е красавица, но още в ранна възраст осъзнава една житейска истина, която след време ще формулира с прочутото си остроумие: "Истинската елегантност е в главата, ако имаш нещо там, всичко останало идва само." Според нея стилът, а не баналната симетрия на чертите, има значение. В представата си за красота тя включва не само начина, по който една жена се облича, но и начина, по който се движи и по който винаги намира остроумен отговор. Даяна се оглежда наоколо и не вижда нито една оригинална жена, която да боготвори. Затова тя просто решава, че ще работи върху себе си и ще стане собственият си идеал.
Държи много на спретнатия си външен вид, усъвършенства маниерите си и чете с настървение. Книгите са единственото й образование, защото лекомислената й майка отказва да изпрати дъщерите си на училище. Вместо това ги записва в балетна школа. Именитият руски балетмайстор, който преподава на Даяна, не се впечатлява от виковете на болка и скъсаните сухожилия - само танцът има значение. Дисциплината, която възпитава у нея, става най-силният й коз за цял живот.
Самоусъвършенстването очевидно дава плодове, защото на 18 години Даяна привлича вниманието на изключително очарователен мъж. Младият американски банкер Рийд Вриланд тъкмо е завършил Харвард и сега прекарва лятото по най-елегантния възможен начин – в Европа. Когато Даяна го вижда за първи път, направо е поразена от красотата му. Рийд я кани да играят голф, а на нея и през ум не й минава да си признае, че не умее. Появява се на игрището с бутафорно превързана ръка и... след няколко месеца вече е госпожа Вриланд.
красивото-грозно
Следват години, в които младата двойка се сдобива с двама синове, живее ту в Америка, ту в Лондон, често отскача до Париж и общува с едни от най-интересните личности на своето време. Даяна се запознава с Коко Шанел и прекарва повечето от времето си по модни ателиета и елегантни пробни. Не плаща почти нищо за дизайнерските си дрехи, защото според френските диктатори на стила, тя притежава нещо, което наричат jolie/laide, в превод "красивото грозно". Дизайнерите й подаряват тоалети и аксесоари в замяна на нейната способност да прави впечатление в обществото.
Но въпреки безплатния кутюр, семейство Вриланд прогресивно обеднява. Рийд се оказва лош бизнесмен, а Даяна, по собствените й думи, прави с парите това, което алкохоликът - с бутилките уиски. Затова се налага трайно да се установят в Ню Йорк. Тя е на 33 години, когато на едно парти е забелязана от главната редакторка на „Харпърс Базар" – Кармел Сноу. Мисис Сноу е очарована от тоалета на Даяна (дантелена рокля на Шанел в цвят шампанско, болеро и червена роза зад ухото) и решава да й предложи работа. Срещу прилична заплата елегантната госпожа Вриланд прави дебюта си като моден редактор на „Харпърс Базар". Нейната рубрика със съвети „Защо да не..." скоро предизвиква медийна суматоха. Предложенията й към читателките са толкова очарователно непрактични, че просто не могат да останат незабелязани. По времето, когато Америка се гърчи в Голямата депресия, Даяна предлага: „Защо да не... сложите на кучетата си яркожълти яки и каишки и да ги разхождате така, както го правят в Париж." Или: „Защо да не... измиете косата на русото си детенце с шампанско."
измий си косата с шампанско!
Журналистите от „сериозната" преса се надпреварват да иронизират прекаления „блясък в очите й". Всъщност до края на живота си Даяна е обект на подигравки сред пишещите братя. Присмехулници с остро перо атакуват склонността й да преувеличава и да „борави свободно" с истината и измислицата. „Аз съм ужасна с фактите. Но винаги имам идеи", контрира Даяна. Непрекъснато се подиграват и на външността й. Дори когато кариерата й в модната журналистика достига главозамайващи висоти, един колега пише: „Физиономията на Вриланд прилича на дървените индианци, които украсяват магазините за лули." Да, но поне така всички я забелязват. А това е най-важното за Даяна, която живее с максимата: "Никога не се страхувай да бъдеш вулгарна, най-страшното е да си скучна."
Читателките на „Харпърс Базар" полудяват по Даяна Вриланд и тиражите на списанието скачат. През 27-те години, в които работи за „Харпърс", тя създава чисто нова професия. Преди нея модната редакторка е просто дама от обществото, която пробва шапки върху главите на надути аристократки. Даяна от своя страна избягва да показва на страниците си лица от така нареченото „висше общество", защото „то е демоде и практически не съществува." Тя чувства, че „днес само индивидуалността има значение." „Очарователните личности са най-интригуващото нещо на света – начинът, по който разговарят, хобитата им, атмосферата, която създават около себе си, са нещата, за които си заслужава да се пише", казва Даяна.
Барон, игла!
Когато легендарният фотограф Ричард Ейвдън я вижда за първи път, той е оставен да чака дълго в коридора пред дългия й и тесен кабинет. В най-далечния край на помещението стои модел в силно колосана сватбена рокля. „Мисис Вриланд дори не ме погледна," спомня си Ейвдън. „Просто се провикна с цяло гърло: „Барооон!" До нея притича Барон де Гънзбърг, единственият мъж моден редактор в света по онова време. От врата му на дълга панделка висеше възглавничка с топлийки. Тя му нареди: „Барон, игла!" Взе от него една топлийка и със силно поклащане на бедрата отиде до другия край на кабинета си. Заби иглата не само в дрехата, но и в момичето, което нададе кратък вик. Вриланд се върна до бюрото си, погледна ме за първи път и каза: „Абърдийн, Абърдийн, не ти ли се иска да се разплачеш?" Да, искаше ми се. Изтичах обратно при главната редакторка на „Харпърс" и й казах: „Няма да работя с тази жена. Тя ме нарича Абърдийн." А шефката отсече: „Ще работиш с нея!" И наистина, работих с Даяна Вриланд, за мой най-голям късмет, почти 40 години."
В периода „Харпърс" напредничавата Даяна дава огромен принос към модата на 20-и век – тя например е геният, който показва на читателките, че спортните дрехи могат да се носят като всекидневно облекло, а не само на тенис корта. Дизайнери като Кристиан Диор, Оскар де ла Рента, а по-късно и Пако Рабан, правят пробива си именно благодарение на нея.
Като редактор Даяна първа приветства капризите на модата, но в личния си стил остава абсолютно последователна. Тя поддържа фигурата си слаба и носи само дрехи с изчистен силует - дори когато хвали пищната Мерилин Монро или превъзнася бухналите поли на 50-те. „Има дрехи, които обожавам, но облечени от други жени," казва тя. Веднъж журналист я пита как би искала да я облекат, ако някой ден направят восъчната й фигура в музея на Мадам Тюсо. "Искам чудесен кашмирен пуловер, черен панталон, луксозни чорапи, много хубави обувки – всъщност великолепни обувки, и каквото там е подходящо около врата!" Това е аксиомата на Даяна - семпли дрехи и разточителни аксесоари: екзотични бижута, шапки и оригинални сандали.
Семпло обаче не значи „просто ей така". Всъщност Даяна обръща маниакално внимание на външния си вид. Тя дори излъсква с боя подметките на обувките си. Носи красив маникюр в червено, който няма как да не направи впечатление заради експанзивните й жестове с ръце. На устните си винаги слага кармин, а скулите и меката част на ушите й са силно напудрени с руж. „Човек трябва да има стил, казва Даяна. Стилът ти помага да станеш сутрин от леглото. Той е начин на живот. Без него си никой. И не става въпрос да имаш много дрехи..."
Възходът на кариерата й в „Харпърс" съвпада с тежка криза в личния живот. По време на Втората световна война съпругът й Рийд се премества в Канада. В автобиографията си Даяна пише: „Рийд живееше в Монреал и там работеше за интересите на Великобритания. Това беше много активен период в моя живот, цели 7 години се оправях сама." Но това, което премълчава, е, че съпругът й живее с друга жена. Според слуховете Даяна дори отива в Канада, застава със съперницата си пред огледалото и й казва: „Виж се, ти си млада и красива, целият живот е пред теб. А аз започвам да остарявам и единственото, което имам, е моят прекрасен съпруг."
Накрая Рийд се завръща у дома разкаян, а мисис Вриланд е все така влюбена в него. Когато през 1966 г. съпругът й умира, Даяна е дълбоко покрусена. Макар че, в типичния си стил, на следващия ден отново е на бюрото си в редакцията на „Вог".
не я правете главен редактор!
Даяна сменя „Харпърс Базар" с тогава позападналия „Вог" през 1963-а. Причината е, че за пореден път се оказва недооценена. Жената, която я открива за модната журналистика – Кармел Сноу, се пенсионира и... изрично предупреждава издателите на „Харпърс": „Не правете Даяна Вриланд главен редактор!" Все пак Сноу е от поколението на дамите с „добър вкус", а у бившето й протеже има щипка прекалена оригиналност и бунтарство!
Издателите на „Вог" обаче са готови на всичко, защото от доста време тиражите им са хронично ниски. „От момента, в който Вриланд стана главен редактор на „Вог" тя направи истинска революция," казва Александър Либерман, редакционният директор на Conde Nast, който „открадва" Даяна от „Харпърс". „Тя отърси списанието от десетилетия традиция, която трябваше да бъде преразгледана... Успя да го направи, защото беше блестящо дисциплинирана. Вриланд не беше просто луда, тя беше дисциплинирана дивачка."
В много отношения Даяна гледа на „Вог" като на театър и действа като гениален импресарио. Развихря фантазията си и раздува бюджета на списанието до крайност, за да остави читателките със зяпнала от възхищение уста. Тя например е първата главна редакторка, която изпраща фотографите и моделите си да снимат на далечни и екзотични места. В пустинята на Небраска или в джунглата на Амазония тя показва дрехи от местния етно пазар, съчетани по немислим дотогава начин. След първите космически полети през 60-те Вриланд дори поръчва заснемането на „извънземни" сесии с футуристично облекло от метал. През това бурно десетилетие всекидневните дрехи стават все по-оскъдни и секси (раждат се дънките и тишъртите), а Даяна шумно ръкопляска. "Банските от две части са най-важното откритие след атомната бомба," е една от крилатите й фрази.
Благодарение на нейните смели проекти модните фотографи стават звезди и се появяват първите топ модели – Туиги, Верушка, Мариса Беренсон. В артистичните среди славата на Даяна Вриланд е толкова голяма, че дори надменният Холивуд се впечатлява. През 1957 г. излиза филмът Funny Face с Одри Хепбърн, в който Фред Астер играе моден фотограф (прототипът е Ричард Ейвдън), а Кей Томпсън е в ролята на шефка на списание (естествено, става въпрос за Даяна), която нарежда на редакторите си: think pink! (мислете в розово!).
Наистина, Даяна обича розовото. На него е посветена може би най-прочутата й модна епиграма: „Розовото е морскосиньото на Индия!" Но за модната законодателка дори розовото бледнее, когато на сцената се появи кралят на цветовете – червеното.
Огромният й кабинет във „Вог" е с мебели на леопардови шарки, а стените са яркочервени. Дома си тя обзавежда с ориенталски дивани, много табуретки и възглавнички и всичко е червено. Тапетите й навсякъде са на огромни цветя върху пурпурен фон. „Искам домът ми да е градина, казва ексцентричната Даяна. Но градина в ада!"
По собствените й думи тя прекарва целия си живот в търсене на перфектното червено. „С този цвят всичко е ясно, - казва Даяна. - Червеното прави всички други нюанси красиви. Не мога да си представя да ми стане скучно с този цвят – това ще е все едно да ти стане скучно с човека, когото обичаш!"
Думи, в които има много страст. Казани от жена, която знае как да обича. Та нали през всички 86 години на невероятно богатия си и интересен живот Даяна никога не е щадила сърцето си – нито за обожавания мъж, нито за любимата работа, нито за най-скъпия си идеал – творчеството. Даяна Вриланд умира през 1989 г.
Тя е противоречива личност, затова парадоксите й отиват дори повече от пардесютата. Труман Капоти й е посветил един доста сполучлив ?: „Тя е гений, но от онзи особен тип, който много малко хора биха признали. Трябва самият ти да си гений, за да я оцениш напълно. Иначе просто ще си мислиш, че е една доста глупава жена…"
Не е ясно какво са си мислили издателите на списание „Вог", когато през 1971 г. брутално уволняват Даяна от позицията й на главен редактор. През осемте години, в които е на кормилото на модната библия, ексцетричната дама за първи път показва снимка на гола моделка, популяризира „Бийтълс", дава уроци по стил на самата Джаки Кенеди, прави „премиера" на етно стила и животинските принтове, въвежда кафтана и римските сандали. Превръща списанието от сборник с кройки за богато омъжени безделнички в двигател на модната революция през 60-те. Даяна Вриланд е истинска муза на „десетилетието на младостта" с неговите деца-цветя и сексуалната революция, макар че самата тя тогава е на повече от 60 години.
„Обожавах живота си във „Вог", казва Даяна, но до самия си край оставя без коментар внезапното уволнение. Нито добро, нито лошо за шефовете на издателство Conde Nast. Може би защото, когато Даяна се сбогува, тя никога не се обръща назад. Пък и знае, че винаги оцелява.
Скоро 67-годишната диктаторка на стила заменя блясъка на „Вог" с престижа на музея „Метрополитън". Там става организатор на изложби с костюми: показва модели на Ив Сен Лоран и Баленсиага, разкошни рокли от филмовите продукции на Холивуд и дори одеждите на руския цар Петър I. За последния казва: „Когато видях дрехите му, само можех да поклатя глава – та аз самата съм носила подобни кафтани. Русия е извор на безкрайно вдъхновение в модата." Изложбите й привличат рекорден брой посетители и получават възторжени рецензии в пресата.
родена в Париж
Кариерата на Даяна Вриланд винаги е била изпълнена с неочаквани обрати. Но най-странно от всичко е, че тя въобще има кариера. Все пак родителите й (майката е много богата американка, бащата - красив шотландец) никога не са работили. "Дните им минаваха в забавления", спомня си родената през 1903 г. Даяна. „Те не свършиха нищо през целия си живот и заедно с приятелите си просто живееха богато." Благодарение на наследените пари родителите на Даяна се установяват за дълго във Франция – там общуват с интелектуалци, прекаляват с шампанското и носят изящни дрехи... Когато десетилетия по-късно питат Даяна откъде идва безупречното й чувство за стил, тя отговаря лаконично: родена съм в Париж.
В столицата на модата Даяна израства като мургаво момиченце с дълбоко хлътнали очи и орлов нос – грозновата издънка в семейство на прелестни блондинки. Майка й Емили Диъл е очарователна социална пеперуда с много обожатели, а сестра й Александра е истинско ангелче. Като дете Даяна често бива укорявана от майка си: „Сестра ти е толкова красива, а ти си ужасно грозна и завистлива. Затова човек не може да се оправи с теб!" По-късно Даяна, с типичния си апломб, ще обобщи: „Знаете ли, родителите понякога са ужасни."
От своя страна Даяна намира майка си за твърде напориста и екстравагантна особа. И си спомня случай, в който Емили идва да я вземе от училище, облечена в „яркозелен костюм от туид и жълта тиролска шапчица с черно перо, позлатено накрая. Плюс много, много грим." В тийнейджърския си дневник пише: „Аз и майка ми сме на различно мнение практически за всичко."
елегантността е в главата
Даяна е наясно, че не е красавица, но още в ранна възраст осъзнава една житейска истина, която след време ще формулира с прочутото си остроумие: "Истинската елегантност е в главата, ако имаш нещо там, всичко останало идва само." Според нея стилът, а не баналната симетрия на чертите, има значение. В представата си за красота тя включва не само начина, по който една жена се облича, но и начина, по който се движи и по който винаги намира остроумен отговор. Даяна се оглежда наоколо и не вижда нито една оригинална жена, която да боготвори. Затова тя просто решава, че ще работи върху себе си и ще стане собственият си идеал.
Държи много на спретнатия си външен вид, усъвършенства маниерите си и чете с настървение. Книгите са единственото й образование, защото лекомислената й майка отказва да изпрати дъщерите си на училище. Вместо това ги записва в балетна школа. Именитият руски балетмайстор, който преподава на Даяна, не се впечатлява от виковете на болка и скъсаните сухожилия - само танцът има значение. Дисциплината, която възпитава у нея, става най-силният й коз за цял живот.
Самоусъвършенстването очевидно дава плодове, защото на 18 години Даяна привлича вниманието на изключително очарователен мъж. Младият американски банкер Рийд Вриланд тъкмо е завършил Харвард и сега прекарва лятото по най-елегантния възможен начин – в Европа. Когато Даяна го вижда за първи път, направо е поразена от красотата му. Рийд я кани да играят голф, а на нея и през ум не й минава да си признае, че не умее. Появява се на игрището с бутафорно превързана ръка и... след няколко месеца вече е госпожа Вриланд.
красивото-грозно
Следват години, в които младата двойка се сдобива с двама синове, живее ту в Америка, ту в Лондон, често отскача до Париж и общува с едни от най-интересните личности на своето време. Даяна се запознава с Коко Шанел и прекарва повечето от времето си по модни ателиета и елегантни пробни. Не плаща почти нищо за дизайнерските си дрехи, защото според френските диктатори на стила, тя притежава нещо, което наричат jolie/laide, в превод "красивото грозно". Дизайнерите й подаряват тоалети и аксесоари в замяна на нейната способност да прави впечатление в обществото.
Но въпреки безплатния кутюр, семейство Вриланд прогресивно обеднява. Рийд се оказва лош бизнесмен, а Даяна, по собствените й думи, прави с парите това, което алкохоликът - с бутилките уиски. Затова се налага трайно да се установят в Ню Йорк. Тя е на 33 години, когато на едно парти е забелязана от главната редакторка на „Харпърс Базар" – Кармел Сноу. Мисис Сноу е очарована от тоалета на Даяна (дантелена рокля на Шанел в цвят шампанско, болеро и червена роза зад ухото) и решава да й предложи работа. Срещу прилична заплата елегантната госпожа Вриланд прави дебюта си като моден редактор на „Харпърс Базар". Нейната рубрика със съвети „Защо да не..." скоро предизвиква медийна суматоха. Предложенията й към читателките са толкова очарователно непрактични, че просто не могат да останат незабелязани. По времето, когато Америка се гърчи в Голямата депресия, Даяна предлага: „Защо да не... сложите на кучетата си яркожълти яки и каишки и да ги разхождате така, както го правят в Париж." Или: „Защо да не... измиете косата на русото си детенце с шампанско."
измий си косата с шампанско!
Журналистите от „сериозната" преса се надпреварват да иронизират прекаления „блясък в очите й". Всъщност до края на живота си Даяна е обект на подигравки сред пишещите братя. Присмехулници с остро перо атакуват склонността й да преувеличава и да „борави свободно" с истината и измислицата. „Аз съм ужасна с фактите. Но винаги имам идеи", контрира Даяна. Непрекъснато се подиграват и на външността й. Дори когато кариерата й в модната журналистика достига главозамайващи висоти, един колега пише: „Физиономията на Вриланд прилича на дървените индианци, които украсяват магазините за лули." Да, но поне така всички я забелязват. А това е най-важното за Даяна, която живее с максимата: "Никога не се страхувай да бъдеш вулгарна, най-страшното е да си скучна."
Читателките на „Харпърс Базар" полудяват по Даяна Вриланд и тиражите на списанието скачат. През 27-те години, в които работи за „Харпърс", тя създава чисто нова професия. Преди нея модната редакторка е просто дама от обществото, която пробва шапки върху главите на надути аристократки. Даяна от своя страна избягва да показва на страниците си лица от така нареченото „висше общество", защото „то е демоде и практически не съществува." Тя чувства, че „днес само индивидуалността има значение." „Очарователните личности са най-интригуващото нещо на света – начинът, по който разговарят, хобитата им, атмосферата, която създават около себе си, са нещата, за които си заслужава да се пише", казва Даяна.
Барон, игла!
Когато легендарният фотограф Ричард Ейвдън я вижда за първи път, той е оставен да чака дълго в коридора пред дългия й и тесен кабинет. В най-далечния край на помещението стои модел в силно колосана сватбена рокля. „Мисис Вриланд дори не ме погледна," спомня си Ейвдън. „Просто се провикна с цяло гърло: „Барооон!" До нея притича Барон де Гънзбърг, единственият мъж моден редактор в света по онова време. От врата му на дълга панделка висеше възглавничка с топлийки. Тя му нареди: „Барон, игла!" Взе от него една топлийка и със силно поклащане на бедрата отиде до другия край на кабинета си. Заби иглата не само в дрехата, но и в момичето, което нададе кратък вик. Вриланд се върна до бюрото си, погледна ме за първи път и каза: „Абърдийн, Абърдийн, не ти ли се иска да се разплачеш?" Да, искаше ми се. Изтичах обратно при главната редакторка на „Харпърс" и й казах: „Няма да работя с тази жена. Тя ме нарича Абърдийн." А шефката отсече: „Ще работиш с нея!" И наистина, работих с Даяна Вриланд, за мой най-голям късмет, почти 40 години."
В периода „Харпърс" напредничавата Даяна дава огромен принос към модата на 20-и век – тя например е геният, който показва на читателките, че спортните дрехи могат да се носят като всекидневно облекло, а не само на тенис корта. Дизайнери като Кристиан Диор, Оскар де ла Рента, а по-късно и Пако Рабан, правят пробива си именно благодарение на нея.
Като редактор Даяна първа приветства капризите на модата, но в личния си стил остава абсолютно последователна. Тя поддържа фигурата си слаба и носи само дрехи с изчистен силует - дори когато хвали пищната Мерилин Монро или превъзнася бухналите поли на 50-те. „Има дрехи, които обожавам, но облечени от други жени," казва тя. Веднъж журналист я пита как би искала да я облекат, ако някой ден направят восъчната й фигура в музея на Мадам Тюсо. "Искам чудесен кашмирен пуловер, черен панталон, луксозни чорапи, много хубави обувки – всъщност великолепни обувки, и каквото там е подходящо около врата!" Това е аксиомата на Даяна - семпли дрехи и разточителни аксесоари: екзотични бижута, шапки и оригинални сандали.
Семпло обаче не значи „просто ей така". Всъщност Даяна обръща маниакално внимание на външния си вид. Тя дори излъсква с боя подметките на обувките си. Носи красив маникюр в червено, който няма как да не направи впечатление заради експанзивните й жестове с ръце. На устните си винаги слага кармин, а скулите и меката част на ушите й са силно напудрени с руж. „Човек трябва да има стил, казва Даяна. Стилът ти помага да станеш сутрин от леглото. Той е начин на живот. Без него си никой. И не става въпрос да имаш много дрехи..."
Възходът на кариерата й в „Харпърс" съвпада с тежка криза в личния живот. По време на Втората световна война съпругът й Рийд се премества в Канада. В автобиографията си Даяна пише: „Рийд живееше в Монреал и там работеше за интересите на Великобритания. Това беше много активен период в моя живот, цели 7 години се оправях сама." Но това, което премълчава, е, че съпругът й живее с друга жена. Според слуховете Даяна дори отива в Канада, застава със съперницата си пред огледалото и й казва: „Виж се, ти си млада и красива, целият живот е пред теб. А аз започвам да остарявам и единственото, което имам, е моят прекрасен съпруг."
Накрая Рийд се завръща у дома разкаян, а мисис Вриланд е все така влюбена в него. Когато през 1966 г. съпругът й умира, Даяна е дълбоко покрусена. Макар че, в типичния си стил, на следващия ден отново е на бюрото си в редакцията на „Вог".
не я правете главен редактор!
Даяна сменя „Харпърс Базар" с тогава позападналия „Вог" през 1963-а. Причината е, че за пореден път се оказва недооценена. Жената, която я открива за модната журналистика – Кармел Сноу, се пенсионира и... изрично предупреждава издателите на „Харпърс": „Не правете Даяна Вриланд главен редактор!" Все пак Сноу е от поколението на дамите с „добър вкус", а у бившето й протеже има щипка прекалена оригиналност и бунтарство!
Издателите на „Вог" обаче са готови на всичко, защото от доста време тиражите им са хронично ниски. „От момента, в който Вриланд стана главен редактор на „Вог" тя направи истинска революция," казва Александър Либерман, редакционният директор на Conde Nast, който „открадва" Даяна от „Харпърс". „Тя отърси списанието от десетилетия традиция, която трябваше да бъде преразгледана... Успя да го направи, защото беше блестящо дисциплинирана. Вриланд не беше просто луда, тя беше дисциплинирана дивачка."
В много отношения Даяна гледа на „Вог" като на театър и действа като гениален импресарио. Развихря фантазията си и раздува бюджета на списанието до крайност, за да остави читателките със зяпнала от възхищение уста. Тя например е първата главна редакторка, която изпраща фотографите и моделите си да снимат на далечни и екзотични места. В пустинята на Небраска или в джунглата на Амазония тя показва дрехи от местния етно пазар, съчетани по немислим дотогава начин. След първите космически полети през 60-те Вриланд дори поръчва заснемането на „извънземни" сесии с футуристично облекло от метал. През това бурно десетилетие всекидневните дрехи стават все по-оскъдни и секси (раждат се дънките и тишъртите), а Даяна шумно ръкопляска. "Банските от две части са най-важното откритие след атомната бомба," е една от крилатите й фрази.
Благодарение на нейните смели проекти модните фотографи стават звезди и се появяват първите топ модели – Туиги, Верушка, Мариса Беренсон. В артистичните среди славата на Даяна Вриланд е толкова голяма, че дори надменният Холивуд се впечатлява. През 1957 г. излиза филмът Funny Face с Одри Хепбърн, в който Фред Астер играе моден фотограф (прототипът е Ричард Ейвдън), а Кей Томпсън е в ролята на шефка на списание (естествено, става въпрос за Даяна), която нарежда на редакторите си: think pink! (мислете в розово!).
Наистина, Даяна обича розовото. На него е посветена може би най-прочутата й модна епиграма: „Розовото е морскосиньото на Индия!" Но за модната законодателка дори розовото бледнее, когато на сцената се появи кралят на цветовете – червеното.
Огромният й кабинет във „Вог" е с мебели на леопардови шарки, а стените са яркочервени. Дома си тя обзавежда с ориенталски дивани, много табуретки и възглавнички и всичко е червено. Тапетите й навсякъде са на огромни цветя върху пурпурен фон. „Искам домът ми да е градина, казва ексцентричната Даяна. Но градина в ада!"
По собствените й думи тя прекарва целия си живот в търсене на перфектното червено. „С този цвят всичко е ясно, - казва Даяна. - Червеното прави всички други нюанси красиви. Не мога да си представя да ми стане скучно с този цвят – това ще е все едно да ти стане скучно с човека, когото обичаш!"
Думи, в които има много страст. Казани от жена, която знае как да обича. Та нали през всички 86 години на невероятно богатия си и интересен живот Даяна никога не е щадила сърцето си – нито за обожавания мъж, нито за любимата работа, нито за най-скъпия си идеал – творчеството. Даяна Вриланд умира през 1989 г.
Източник: eva.bg
