Сомалийските пирати, без да искат, изправиха света пред въпрос за един милион долара: има ли начин местните общества сами да се противопоставят на престъпления от такъв мащаб? Пиратството се радва на одобрение и това е истинският проблем, който Източна Африка поставя пред развитите държави. За разрешаването му няма изготвена рецепта. Вероятно по тази причина го заместват с по-прагматични въпроси от типа на това как да заловим пиратите и как и къде да ги осъдим. Но по-дългосрочният проблем е в това, че сомалийските пирати са често пъти схващани като пример за подражание. Местното мнозинство не вижда престъпление в престъплението им или поне не го вижда там, където го виждаме ние. Обратното - много хора биха искали и те да участват в него по някакъв начин. Тази нагласа гарантира дълготраен живот на пиратството като професия. За развития свят това положение на нещата означава нарастващ риск и нищо друго. И няма сигнали, че е наясно как да ограничи този риск.

Местните обществени нагласи към пиратите може и да са изследвани професионално, но аз поне не открих следи от социология в тази тема. Общата картина се сглобява от данни за икономиката на страната и от думите на очевидци, разпилени из африкански сайтове и западноевропейски медии. Така става ясно, че пиратите са ужасно на мода (израз, засечен в 8 интервюта с местни жители) в северните крайбрежни части на Сомалия. Те са описвани като млади мъже (между 25 и 35 години), които "имат най-красивите момичета", "вдигат големи къщи, че и от камък", радват се на "нови коли и нови пищови". Те осигуряват прехраната на местното население, като го въвличат в бизнес, свързан с отвличанията. Такъв е например бизнесът с хранителни стоки - нали трябва да се храни многобройният екипаж на заловения кораб. По тази причина в три сомалийски града успешно се развила търговията със спагети, възникнало и готварството като продаваема професия. Богатството, натрупано от пиратите, дало хляб на местни строители на къщи и заведения, на предприемачи в сферата на забавленията и услугите. Липсата на собствено производство на каквото и да било логично довела до нуждата от внос, за който най-после имало пари, а това на свой ред довело до подобряване на комуникациите. Появили се улични телефонни услуги, а също и интернет кафенета. Оттам се поръчвали стоки, сред които се открояват например машини за броене на пари. Откупите, поискани от пиратите, се плащат кеш, пък и в Сомалия няма банкова система. През миналата година са били отвлечени около 80 кораба, като откупът за всеки от тях е средно по 2 милиона долара. Доста добър бюджет за няколко сомалийски градчета.

Вече близо две десетилетия Сомалия няма разпознаваемо държавно управление и традиционно се смята за една от най-бедните страни в света. Повече от половината население се нуждае от помощи, огромна част страда от недохранване. В градовете, където живеят пиратите, картината е вече друга. Интервюирани днес, местните жители се описват като най-после щастливи. Това е сигурното начало на едно местно самоуправление, в което нито един принцип не си е на мястото и нито едно понятие не означава това, което е. Инак всички думи са уж познати: бюджет, бизнес, растеж, доход. Оттук нататък международните организации и развитите държави биха могли и да се справят с дузина пирати, но не е ясно как биха предотвратили рецидива на пиратството въобще. Не и при население, добило щастие от бандитизма.

Всъщност проблемът с пиратството точно в този район не пада внезапно от небето. Той съществува от зората на 90-те години, когато се проявява в саморазправа на местни моряци с чужди кораби, навлезли да ловят риба в сомалийски води. Проблемът е пренебрегван по същия начин, по който в началото бяха пренебрегвани и етническите размирици в Африка, а те прераснаха в геноцид или престъпления срещу човечеството. Разбира се, пиратството е несъпоставимо с катастрофи от този мащаб, но онова, което подлежи на съпоставяне, е отношението на външния свят към конфликти, които дълго време изглеждат локални.

Татяна Ваксберг е журналистка и експерт по институционални изследвания във фондация "РискМонитор". Автор е на книгата "Милошевич и трибуналът" и на филма "Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на радио "Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика.