Като граждани трябва да знаем,помним и ценим миналото му и стореното от поколенията преди нас
На 21 октомври 1912 г., пет дни след началото на Балканската
война, е сложен край на османското владичество в Кърджали.
Бойци от Хасковския военен отряд на полковник Делов издигат българското знаме над турския конак /днешната Художествена галерия/. Тогавашното селище е било разположено в днешния квартал „Боровец”, където в около 380 паянтови постройки живеят близо 2400 души, основно турско население. Селището се е оформило след Руско-Турската война от 1877–1878 година, като предпоставките за това са дейности, свързани с обслужването на разположения тук многочислен турски гарнизон. Същевременно географското му разположение го прави оживен търговски център.
Някогашния така наречен център се оформя до днешната джамия. Около градското дере /канала на днешния пазар/ са разположени хановете, дюкяните, работилниците, фурните, чешмите, пазарът за стоки и хайван пазарът.
Полковник Цеков, командир на военната колона, влязла първа в селището поема и комендантските функции. Негови задължения стават осигуряването на запасите с храна за жителите през тежките зимни месеци, реда и спокойствието им. При изпълнение на своите задължения полковникът среща искрената подкрепа на местното население. А в тези драматични години предизвикателствата са много.Кърджали влиза във водовъртежа на бурните, изпълнени с трагизъм събития на трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Източна и Западна Тракия с население над 1 милион души /българи, турци и гърци/ и с площ 1/3 от днешна България, се явява ябълката на раздора, както между България, Турция и Гърция, така и за сферите на влияние на великите сили.
Потоци от хиляди бежанци от трите народности кръстосват земите на Тракия в хода на войните и години след това. Мизерия, глад, епидемии, хиляди убити по фронтовете и хиляди невинни жертви, това е съдбата и преживяното от предшествениците ни в тези безкрайно дълги за тях години.
В края на 1912 г. българското правителство обявява Кърджали за град и център на новосформираната Кърджалийска околия.
В началото кметовете са се назначавали. Първият кмет, макар и за кратко, е абаджията от с.Устово – Никола Белев.
В началото на 1913 г. тук започват да се установяват първите, прокудени от родните им огнища тракийски бежански семейства. Не са малко и семействата, заминаващи за Турция. В тези смутни и трудни години общината ни се ръководи умело, отговорно и всеотдайно от кмета Сава Недялков с помощници Хасан Ибрахимов и Мехмед Идризов.
Сред мизерията, глада, отвратителната мръсотия по някогашните сокаци /улички/ и най-вече липсата на покрив над главите за новопристигашите български семейства духът е този, който крепи съзиданието.
Открива се първото светско българско училище с учителката Параскева Ванкова, българско читалище, здравна и ветеринарна служби, дружество на Червения кръст и др. От близките родопски села, освен известните строителни майстори, тук се установяват със семействата си и сръчни занаятчии. И без градоустройствен план като гъби след дъжд никнат паянтови къщички, дюкяни и работилнички, които оформят новата централна улица /днешната „Републиканска”/. В долния й край, до моста, се е помещавало и кметството. Около околийското управление /днешната Художествена галерия/ се разполагат телеграфопощенската станция, първите клонове на банки и държавни служби. От 1915 г. в общината се водят регистрите за раждания и смърт, за имотно състояние, за данъци и такси.
Скоро градът вече има книжарница, печатница, фотограф, а общинската администрация купува и първата пишеща машина. Администрацията разполага с пожарна команда и транспорт от две каруци, използвани за различни нужди. В края 1919 г. градът наброява 4300 жители с преобладаващо турско население.
КЪРДЖАЛИ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Ньойският мирен договор, поставя България на колене, зачерквайки българските надежди за справедливо решение на тракийския въпрос. От Беломорска Тракия към пределите на „стара” България потеглят десетки хиляди бежанци. Община Кърджали дава подслон на много от тях. Насилствено прокудени от родните си огнища, тук се настаняват стотици семейства от селата Съчанли, Чадърли, Манастир, Чобанкьой, Еникьой, Калайджидере и други. Все повече са и дошлите от планинската част на Родопите – Петково, Слайвейно, Полковник Серафимово, Райково, Давидково, Устово. Препитанието и подслонът на новозаселващите се е грижа на тогавашното общинско ръководство. Тютюнът, жълтото злато на българската икономика, и установилият се да живее в града руски емигрант Димитрий Николаевич са добрият шанс в онези трудни години. Повече на добра воля, срещу скромно възнаграждение отличният руски архитект работи по първия градоустройствен план. Окончателно той е зъвършен и приет пред 1926 г., но новото строителство започва по-рано. Това е градът с улици, по които крачим и днес. Навремето кварталът, наричан „новия град”, обхваща пространството между днешните градска градина, ритуалния дом /някога Популярна банка/, ул.”Републиканска”, старите хали, Историческия музей, тютюневите складове, църквата, Общинския съвет и хотел „България”. Тук се строят масивните за времето си обществени сгради и жилища на новите заселници.
През 1923 г. се учредява Акционерно дружество на тютюнотърговците. Акционери са наложилите се в бранша български и чужди тютюневи фирми. Те изграждат масивните, впечатляващи за времето си с размерите тютюневи складове /зад днешната поликлиника/. Тютюнът дава работа и хляб на голямата част от жителите на града и селата.
През 1926 г. населението на града е 6 800 жители. Същата година светват и първите електрически крушки по централната улица „Републиканка” , осигурени от моторната мелница на Георги Раев и Шакир Идризов.
На всеки две години вече се провеждат избори за кмет и общински съветници. Общинските съветници на брой 11, са били представители на почти всички тогавашни партии и коалиции. В Общинския съвет за всичко, засягащо бюджетните средства, са кипели бурни страсти, породени от лични, партийни или обществени интереси.
В края на 20-те години на миналия век се строят сградите на Окръжната постоянна комисия /днешно МВР/, училище „Отец Паисий” /днешния Бизнесинкубатор/, гимназията на ул.”Републиканска”, църквата и др. По улиците вече се появяват и първите моторни превозни средства. През 1923 г. тържествено е открита ж.п.линията Хасково-Кърджали, а скоро и Кърджали-Момчилград. Изгражда се шосейната мрежа към Кърджали.
През 1934 г. града наброява 7 800 души. В края на 1939 г. Кърджали добива градския си облик. Построени са сградите на Общинския съвет /на днешния площад „Освобождение”/, градската баня и първата болница /до Ритуалния дом/, читалището и новите масивни сгради на централната улица /днешна „Републиканска”/. По-голямата част от града е с електрическо осветление, доставено от централата на предприемача Руси Русев.
През октомври 1939 г. тържествено е открит Паметникът на Освободителите. Взема се решението денят 21 октомври да се чества като Ден на Кърджали. Денят е обявен за неработен.
Времето на Втората световна война 1941-1945 г., е време на нови миграционни процеси. Голяма част от тракийските бежанци, окуражени тръгват след българските и немски войски към родните си огнища в Беломорска Тракия. Краят на войната слага и край на надеждите им. В годините 1912-1944 няколко са кметовете, които се открояват с работата си. Това са Сава Недялков – 1913-1920 г. и отново през 1927-1928 г. ,Хасан Мехмедов – 1920-1922 г., Янко Ламбрев – 1929-1931 г. и Найден Дринов – 1934-1937 година.
КЪРДЖАЛИ СЛЕД 1944 година
Настъпват валидните за цялата страна радикални, социално-икономически и политически промени. Частната собственост е ликвидирана.
През 1950 г. в Кърджали, под ръководството на руски строителни инженери, проектанти и специалисти е създадена строителната организация „Совболстрой”. Редом с изграждането на Оловно-цинковия завод тя строи и Дома на Културата, сградите на бившия Окръжен съвет, универмага, жилищните блокове по бул.”България”. Към Кърджали се насочват много опитни млади специалисти от цялата страна. През 1956 г. градът ни наброява 26 000 жители. Същата година е приет и вторият градоустройствен план на Кърджали.
Истински тласък за развитието си Кърджали получава през 1959 г. Тогава градът ни е обявен за окръжен център и се радва на специално внимание и грижи от страна на централната държавната власт. Започва истински строителен бум. Към Кърджали се насочват и усвояват в продължение на 30 години /1959 – 1989 г./ от 4 до 9 пъти в повече целеви субсидии от Републиканския бюджет за капитално строителство, в сравнение с други подобни на нас градове в страната. Изражда се цялостната инфраструктура, : пътна, тротоарна, електрическа, телефонизация, водоснабдителна и за обратните води. В този период от време общината изгражда днешните детски градини и училища в които днес учат нашите деца, поликлиниките и болницата в които се лекуваме, днешната сграда на общинската и областна администрация, спортните зали, открития и закритите басейни и спортни площадки, стадиона красавец, Дома на учения, Дома на книгата, библиотеката, театъра, комплекс ”Орфей”, автогарата,автосервизите,хотелските комплекси, ресторантите, търговския комплекс на пл. ”Освобождение”, търговската мрежа, битовия комбинат на пазара и т.н. и т.н. Изгражда се и сериозен по обем общински жилищен фонд за нуждите голяма част от нашите съграждани. В същият период от време общината ни изгражда и над 10 мощни за времето си общински фирми със сериозни капиталовложения в които работят близо 3000 души. Дейността им е подчинена основно на социалния характер, насочен към нуждите на жителите на общината в сферата на производството, търговията и услугите. Всичко това е дело, както на общинските и стопански ръководства от този период от време, така и на хилядите строители отдали сърце, душа и умения за да го има днешния Кърджали. Града ни наистина става средище, ново родно място, на дошлите тук от цялата страна стотици млади, а и опитни специалисти от всички сфери на стопанския и духовен живот. Те също отдават своите сили , опит и знания в секторите в които работят в общината ни - образованието, медицината, науката, културата, спорта, строителството, машиностроенето, селското стопанство, транспорта…
През 1972 г. Кърджали наброява 43 000 жители. Същата година започва изграждането на кв.”Възрожденци”, на водопровода, от който днес кърджалийци ползват една от най-чистите води в страната след изградената стена на язовир „Боровица”, както и на новия мост за „Възрожденци”. През 1976 г. е приет и третият разширен градоустройствен план на града. Открива се и въздушна линия Кърджали-София. Кърджали става град на младите хора. Средната възраст е по-ниска от другите общини. По брой ученици и учебни заведения на глава от населението сме първи в страната. Само в Учителския институт и в Института за медицински сестри се обучават 1 500 студенти от цялата страна.
През 1986 г. населението на града е вече 62 000 души.
В периода 1944-1989 г. трайна диря и отлични спомени в управлението на града са оставили кметовете – Вълчо Табаков, Петко Калчев, Димитър Милев.
КЪРДЖАЛИ СЛЕД 1989 година
Тава е времето на което повече от нас са съвременици и свидетели на станалото и ставащото в общината ни за тези последни години в общината ни. Вероятно и всеки има своя, различен поглед за този период от време за града в който живеем. Началото на радикалните промени и тук бе съпроводено от редица горещи и конфликтни моменти. Изникнаха партии и движения със свои програми, идеи и позиции за развитието на общината ни.
Реституцията на частната градска собственост в началото на 90-те години спести грижи и тревоги и не създаде социални проблеми на общинското ръководство, защото такава в града почти нямаше. В началото на прехода общината ни се оказа притежател на новопостроена общинска собственост със социална значимост, значително повече от общини, подобни на нашата.
В последните 25 години ръководството на Общината успя да привлече значителни финансови средства, както от централния бюджет, така и по проекти, финансирани от Европейския съюз, и изпълни впечатляваща строителна програма.
Бързите темпове на новото частно строителство, довели до отпадане на вечния жилищен проблем, в много случаи, за съжаление, изпревариха изграждането на необходимата инфраструктура.
Никой не може да отрече обаче, че днес градът ни заслужено е признат за един от най-красивите и благоустроени в България. А откъде и как сме започнали!!!
Иван Колев
Председател на Клуба за приятелство с Русия
