Създадената през 1925 – 1929 г. от местните власти в Източните Родопи добра организация за борба с разбойниците и предприетите срещу тях действия от страна на гръцките и турските погранични власти дават своите положителни резултати. Преди всичко, преодоляна е съществуващата дотогава пълна безнаказаност на вълруващите в района разбойници и техните ятаци и съучастници. В доклад на окръжния полицейски инспектор от 1930 г. се посочва, че само през 1928 – 1929 г. са убити четирима главатари на разбойнически банди и са гледани 4 съдебни дела срещу разбойници, вследствие на които са осъдени на смърт 16, а на затвор – 7 души. През същите две години, задържани като ятаци и съучастници на разбойниците са и други 9 човека.

Предприетото от властите настъпление срещу разбойниците довежда в същото време до прогонване зад граница на редица останали незаловени банди. В писмо от 8 октомври 1927 г. , окръжният полицейски инспектор в Кърджали съобщава на висшестоящото си началство, че тези банди „вече бягат към Турция“, и че се надявал скоро да бъдат унищожени. Няколко месеца по-късно, окръжният управител посочва, че „незаловените и останали живи няколко души разбойници зимуват зад граница“, и че „за месеца (декември, 1927 г. – б. а. ) разбойнически нападения нямаме“. Принудени да потърсят спасение зад граница, върлувалите дълго време в района, незаловени от полицията разбойнически банди не бързат да се връщат. През 1929 г. нито една от тях не се осмелява да премине на българска територия и да поднови разбойническите си действия в Източните Родопи. Коментирайки този факт, окръжният полицейски инспектор отбелязва, че въздържаността на разбойниците от нови прояви се дължи на наложените им в предишни години присъди. „Боят се да дойдат, защото и неизвършили обир, заловени, ще бъдат обесени“ – заключава той. Постигнатите през 1927 – 1928 г. успехи в борбата с разбойниците довеждат до относително намаляване на активността на действията и проявите на последните. В края на 1928 г. окръжният полицейски инспектор отбелязва, че като цяло в района е настъпило успокоение. Както ще видим по-нататък обаче, то се оказва само временно затишие.

Според съдържащите се в архивните документи непълни данни за разбойническата престъпност през 1924 – 1929 г. , на територията на Източните Родопи са извършени 51 големи обира, при които са убити 7 служебни и частни лица и са ограбени около 2 000 000 лева. Трябва да отбележим обаче, че тези числа са твърде занижени, тъй като в тях не са отразени както редица нерегистрирани от властите обири, извършени до 1927 г. , така и стойността на голяма част от заграбените от разбойниците дрехи, храна и добитък. Анализът на статистическите данни за разбойническата престъпност през същия период показва, че най-много обири и грабежи са извършени през 1927 и 1928 г. , когато те са съответно 15 и 14 на брой, а най-голяма сума – в размер на 727 150 лв. е ограбена от разбойниците през 1924 г. Извършители на станалите в периода нападения и обири са няколко известни на полицията, средноголеми по численост разбойнически банди. От тях най-рано проявява престъпната си дейност бандата на добилия широка известност и дълто време всявал страх сред населението на Ивайловградска, Крумовградска и Свиленградска околии Георги Стайков. Предаваният от поколенията страшен спомен за него и днес все още владее и стряска съзнанието на местните жители, превръща неговата личност в един от най-мрачните и зловещи образи от недалечното им минало.

Според запазените полицейски бюлетини за издирваните престъпници, отличителните черти, рисуващи физическия образ на разбойника Георги Стайков по време на неговото най-голямо разбойничестване са: „Ръст – висок, тънък, слаб. Лице – черно, сухо, продълговато. Очи, коса и вежди – черни. Мустаци – тънки, постригани, черни. На двете челюсти – златни зъби. Когато говори, усмихва се и златните му зъби се показват“. Последният отличителен белег е причина да му бъде даден прякора „Златното зъбче“, с който той е известен в по-отдалечените селища на района, в който действа.

Ранните години от живота на Георги Стайков с нищо не предсказват бъдещето му на един от най-опасните и прочути разбойници в Източните Родопи. Роден и израсъл е в Ивайловград, в заможното и почитано семейство на Стайко Георгиев – българин уният от с. Покрован, женен за гъркинята Ламбрини от Ивайловград. Доброто материално положение на семейството позволява на Георги да завърши средния курс на престижната за времето си Одринска гимназия, а след това да изкара и шестмесечен курс за греньори в копринарското училище във Враца. Порядъчният и прилежен живот, който води след завършване на образованието си му помага да бъде назначен на служба в Ивайловградското мирово съдилище, а в началото на 20-те години на миналото столетие да бъде избран и за секретар на Демократическата партия в града. По същото това време обаче, материалното благополучие, в което преживява шестчленното семейство на Георги е застрашено. Тъй като през 1920 г. на Гърция са предадени намиращите се между Димотика и Ивайловград територии и селища, в които бащата на Георги години наред е пласирал на кредит по 500 – 600 унции бубено семе, голяма част от средствата за издръжка на семейството са загубени. За да бъдат възстановени донякъде загубите и за да може семейството да преживява, Георги на няколко пъти е изпращан от баща си без паспорт в димотишките села, за да събира вземанията му. Той благополучно и успешно изпълнява поръченията на баща си, но при едно от поредните преминавания на границата без паспорт е заловен от българските военни власти и е интерниран във вътрешността на страната. След завръщането си в Ивайловград, той иска от баща си средства, за да започне търговска дейност, но получава отказ. Силно обиден и засегнат от това, Георги открадва катъра на баща си и една чужда крава и преминава в Гърция. Там, представяйки се за мъченик, започва разбойническа дейност. Години по-късно, връщайки се към началото на разбойническата си дейност и опитвайки се да си обясни причините, тласнали го по пътя на разбойничеството, той пише: „От един мирен гражданин, за да попадна в един такъв лош път…причината е баща ми и за това трябваше най-напред неговата глава да отрежа“.

 За кратко време след установяването си в Гърция, Георги Стайков успява да сформира разбойническа банда от няколко души от Димотика и преминавайки границата идва в Ивайловградско. Тук, на 11 юли 1922 г. извършва първия си грабеж, при който успява да открадне и преведе зад граница 4 държавни коня. През месец август, същата година, в местността „Балък дере“, в близост до с. Хухла, при опит да ограби изведен на паша добитък, той извършва и първите си две убийства на деца и тежко наранява трето. Опитът му за грабеж в този случай обаче, е неуспешен, тъй като, преследван от стража и полиция е принуден да премине в Гърция, изоставяйки откраднатото стадо добитък на българска територия. В края на 1922 г. , или в началото на 1923 г. , при едно от следващите си идвания в Ивайловградско, Георги Стайков е издаден на полицията от леля му, живееща в с. Покрован и е заловен. Впоследствие е осъден на смърт от Кърджалийския окръжен съд, но преди присъдата да бъде изпълнена, при конвоирането му на 20 ноември 1923 г. по пътя Хасково – Кърджали, успява да избяга и се завръща в Гърция. Установява се в Димотика, където, покровителстван и подпомаган от гръцкия владика Никодим – бивш митрополит в Ивайловград и капитан Яни Яниполу – офицер от гръцките военни власти успява да завербува нови разбойници и да попълни бандата си. Според сведения на българските полицейски власти, по това време в състава на бандата влизат лицата Атанас Яни Палукас, Панайот Митоолу, Василак Ангелако и Яни Нешев Джуро от Димотика, Васил Мито от Узункюпрю и Петър Алексиев от Ивайловград. Повечето от тях са известни на полицията като „хора с грабителски инстинкти, контабандисти и страстни комарджии“. На гръцка територия Георги Стайков и членовете на бандата му най-често намират прием и се укриват в граничните села Сарахадър, Чаушкьой, Тилтикьой, Ебледин и Карабоа. В Димотика те намират убежище в къщата на заможния търговец Яни Палукас, чийто син е член на бандата. В същия град те минават за мирни и порядъчни хора и не са редки случаите, когато елегантно облечени като търговци са забелязвани да пътуват с файтона на Яни Палукас до различни места в района по работа.

Ограбваният и превеждан на гръцка територия добитък от Ивайловградско и Свиленградско, разбойниците продават изгодно на братя Нешеви – касапи от Димотика, а събираните от обирите български пари заменят с гръцки, посредством Атанас Панайотов – търговец от Димотика.

(Следва)

Вълчо Златилов, Държавен архив-Кърджали