Проблемът за организираното разбойничество в българските земи в периода между двете световни войни е недостатъчно изследван. Неоснователното му пренебрегване в новата българска история е довело до недооценяване на влиянието, което разбойничеството има върху бита на населението и до непознаване на една от важните функции на държавната власт в борбата ѝ с разбойничеството за осигуряване на мирния живот на населението. Настоящето проучване на разбойничеството като социално зло, широко разпространено в българските земи в периода между двете световни войни, е ограничено в един твърде сложен в етнически, икономически и политически смисъл район на страната – Източните Родопи. То се основава на необнародвани документи от Държавен архив – Кърджали, събрани след комплексно проучване на фондовете на органите на държавната власт и управлението в разглеждания район. Сред тях изпъква с богатството на информацията, която съдържа Мастанлийското (Момчилградското) окръжно управление. Интересни документи за проявите на разбойническите банди и борбата на местните власти срещу тях бяха открити и във фондовете на околийските управления, окръжната прокуратура, областния и околийските съдилища, отделни общински съвети. Допълнителни щрихи към общата картина на разбойническите прояви в района внасят и проучените публикации в местния периодичен печат. В хода на проучването сме се опитали да намерим отговор на широк кръг въпроси, свързани с причините за появата на разбойничеството като явление и факторите, които го благоприятстват, начина на формирането на разбойническите банди и техния състав, местата и начина на действията им, размера на злодеянията им, борбата на държавната власт с тях, отношението на населението към разбойничеството, позициите на турските и гръцките власти към този проблем в българските земи, осъществените съвместни действия на българските, гръцките и турските власти за ликвидиране на някои от най-опасните разбойнически банди, върлували в Източните Родопи и в съседните им гръцки и турски крайгранични територии. При изложението на фактите и събитията сме се стремели към максимална точност с разбирането, че задълбочено, обобщено проучване на разбойничеството в българските земи от този период би могло да се подготви едва след обхващането му в по-широки териториални рамки и след анализирането на приликите и разликите на организираното разбойничество, като форма на масов криминалитет, с другите прояви на криминалитет в страната. Естествено, в по-нататъшните проучвания на проблема е необходимо да бъдат взети под внимание и допусканите в отделни моменти прояви от подобен характер на действувалите в разглеждания период чети с политически мотиви: четите на БРСДП (т. с. ) (1923 – 1925 г. ), на РП (к) (1941 – 1944 г. ), на ВТРО и ВМРО (1920 – 1934 г. ) и др. , третирани в документите по принцип като разбойнически, които не са обект на внимание на настоящото изследване. Надявамe се, че изводите от настоящото изследване биха могли да бъдат използвани с успех при предстоящо по-широко проучване на проблема.
МНЕНИЯ И ОЦЕНКИ НА РЕЦЕНЗЕНТИТЕ
ПРОФ. ВЕЛИЧКО ГЕОРГИЕВ: Въпросът за организираното разбойничество в новата българска история е по същество неразработен. Освен някои бележки, оставени ни от К. Иречек и някои други автори, но отнасящи се за първите години след Освобождението, с друго историческата наука не разполага. А през определени периоди и в определени райони на страната то представлява истинска напаст за мирното население. Материалът е написан върху необнародвани документи от ДА – Кърджали. В него подробно се разглеждат причините за появата и развоя на разбойничеството в Източните Родопи между двете световни войни, комплектуването на разбойническите банди, техния състав, местата и начина на действие, размера на злосторничеството им, борбата на полицията и изобщо на държавната власт с него за осигуряване на мирен живот на населението, отношението на населението и специално на турското население към разбойничеството, отношението на турските и гръцките власти към върлуващото разбойничество в района и опитите на взаимодействие с тях от страна на българските власти, увенчали се на места с известен успех. От фрагментарния изворов материал авторът е успял да сглоби убедителен и плавен разказ за проученото от него явление. Макар да съдържа много факти, ръкописът се чете с интерес и, което е най-важно, читателят действително научава нещо ново.
ПРОФ. МИЛЧО ЛАЛКОВ: Това е една типична краеведска работа, в която се сблъскваме с обилие от факти и подчертана склонност към тяхното описателство. Няма съмнение, че използуваните архивни данни от Държавен архив в Кърджали проливат интересна светлина върху развитието на разбойничеството в този твърде усложнен като национална, социално-икономическа и политическа обстановка край на България. А и авторът притежава достатъчна интелигентност и добро перо, за да преразкаже отделните епизоди от действията на тези чети. Той се е постарал и да периодизира разбойническото движение, да потърси неговите социални корени и политически характеристики. Давам една безспорна положителна оценка на представената работа.
ГЕОРГИ ТАЛЕВ: Позволявам си да взема отношение по повод отпечатания в продължение на 40 дни материал на Вълчо Златилов „Разбойничеството в Източните Родопи“ (1918 – 1944) с намерението не да правя рецензия на огромния му труд (това се надявам да сторят специалистите от нашия град: те трябва да го имат като задължение), а за да изкажа задоволството си от едно достойно изпълнено дело на млад човек, избрал за предмет на своята работа изключителна тема, предоставяща ни възможност за много размисли. Не зная дали мнозинството от читателите на вестника са успели да се запознаят с него (обикновено подобни „сериали“ не се радват на особено внимание), но истината е, че ако не са направили това, са загубили много: поне заради това че са пропуснали да се запознаят с един раздел от историята на нашия край, до който никой досега не бе се решил да се „докосне“. Достойнствата на материала като научен труд тепърва ще бъдат на вниманието на специалистите, но и преди още авторът да е получил тяхната отлична оценка (тя не може да бъде друга: в това съм убеден!) трябва да признаем, че имаме работа с творец, който е работил с чувство на висока отговорност, с чувство на дълг пред съгражданите си и най-вече пред своите съвременници. Защото ако се опитаме да назовем този огромен труд с афористично изречение, няма да намерим по-удачно от следното: „И като рекох, казах!“. Като обикновен читател съм благодарен на автора затова, че е мой съвременник и че е написал една съвременна история! Не са толкова чести случаите сред местните автори, когато материалите с историческа тематика така точно и ярко да носят отпечатъка на днешната ни действителност: трудно се пишат неща, при това без каквито и да е опити за т. н. „натякване“. В случая всичко си идва „от само себе си“, по силата на единствения закон: вникване в диалектиката на нещата. Две са основните нишки, които заслужават вниманието ни като обикновени читатели: действителността, която закономерно поражда разбойничеството, и извънредно трудната дейност на полицията и на държавната власт в борбата срещу него. Авторът, без да е търсил съзнателно паралелите, а като използва само документираните факти, на практика отправя едно предупреждение към нас, което сме длъжни „да носим“ като обица на ухото си. В писмо от 12. ІV.1932 г. до Министъра на вътрешните работи, Окръжният управител на Момчилградски окръг, например, смята, че появата на разбойническите банди „се дължи изключително на бедственото положение на населението, което е станало толкова непоносимо, че принуждава по-смелите да търсят спасителен изход чрез престъпление“. А в една изповед на един от разбойниците до Ивайловградския управител от 1927 г. четем: „Целта не ми е била за отмъщение и разбойничество, понеже в моето тяло не се крие някоя злобна душа, а да си направя една скромна сума, за да мога да преживея в някой кът на земното кълбо“. Днес всички ние търсим причините на подобен рецидив, който ако не искаме все още да назовем с определението „разбойничество“, наричаме поне „криминални престъпления“. Но все отбягваме да се „докоснем“ до корена на този щраусов начин и се успокояваме, че можем да направим бедата по-малка. Единствения начин да бъдат сведени до минимум престъпленията днес все още предстои – и той е в премахването на първопричината. Не са малко поуките от материала на В. Златилов, които биха могли да ни научат и на много други неща. Налагат се и поуките за единствено възможните за времето начини на борба с разбойничеството. Те поне са по силите на органите за опазване на обществения ред. А те, тези органи – не са само полицията, но и всички държавни институции, та дори и самите ние, гражданите. Накрая – едно предложение: мисля, че „Разбойничеството в Източните Родопи (1918 – 1944 г. )“ трябва да намери път до всички наши съграждани. А това може да стане, само ако бъде потърсен и се намери спонсор за издаването му в отделна книжка.
Вълчо Златилов, началник на Държавен архив-Кърджали
