Доказано е, че много от най-ярките лидери в световната история са имали психични заболявания. Признаци на депресивни и маниакални състояния, на тежки форми на биполярност, дисоциативни и тревожни разстройства е имало и при безмилостния Адолф Хитлер, и при дипломатичния Ейбрахам Линкълн, и при пиперливия Уинстън Чърчил и дори при хрисимия Махатма Ганди.

Този факт от години подхранва спор в научните среди по въпроса кое от кое следва - дали неспокойствието на ума е отличителна черта на лидерите като цяло, или обратното - особеностите на лидерската позиция предизвикват отклонения в психиката.

В последните няколко десетилетия спорът прераства в поредица от експерименти и научни трудове, които излизат все с едно и също заключение - второто е. Властта не само променя мисленето и поведението на човек и тежестта й не само може да отключи депресии и личностни разстройства, но влиянието й може да нанесе дори физиологични изменения в мозъка, които завинаги променят отношението към другите хора.

Ум царува... 

"Властта действа като тумор в мозъка, който убива способността на жертвата си за състрадание", казва историкът Хенри Адамс, цитиран в The Atlantic. Казва го метафорично, но не е далеч от това, което установяват чрез 20-годишни експерименти, анализи и сравнения в лабораториите по психология на Университета "Бъркли". Хората, на които била дадена власт в началото на експеримента им, накрая отчетливо демонстрирали поведение като при мозъчна травма - били по-импулсивни, по-склонни да поемат рискове, и най-вече - почти лишени от способността да видят чуждата гледна точка или да проявят емпатия.

Парадоксът на властта

Поведението на властимащите е съвсем сходно с това на хората, които при травма са получили увреждане на челния дял на главния мозък - този, който отговаря за емпатията или способността за съпреживяване. Това ги прави егоистични, груби и несъобразителни с другите, намалява умението им да се поставят на чуждо място и да си обясняват чуждите проблеми и постъпки, установили в "Бъркли".

"Когато получим власт, губим точно тези способности, които са ни били необходими, за да привлечем и задържим властта изначално", обобщава авторът на експеримента - психологът Дашър Келтнър. Той нарича този феномен "парадокса на властта" и трудът му е издаден в книга през 2016 г. Отчетлив пример за парадокса според него е това, че лидерите искрено вярват, че им е разрешено да нарушават същите правила, които очакват подчинените им да спазват.

Невролози от Университета "Макмастър" в Онтарио напълно потвърждават поведенческите наблюдения на "Бъркли", но черно на бяло - с помощта на скенер. Канадските учени подложили на стимулация умовете на хора на ръководни постове и на редови служители, откривайки значителни разлики в реакциите точно в предната част на мозъка. Оказало се, че при властимащите е нарушен неврологичния процес на подражанието, който е в основата на емпатията.

Загубата на тази способност се потвърждава и от много други различни креативни експерименти и спонтанни случаи през годините. Например американско проучване през 2006 г. показва как хората, които чувстват надмощие над другите, просто не успяват да се погледнат през чуждите очи, буквално. Учените поставили за задача на група доброволци да напишат на челото си буквата "Е" така, че отсреща да я виждат правилно. Малцина били тези, които не успели - въпросните с надмощието.

В същия дух е и примерът, който Дашър Келтнър дава в книгата си - как Джордж Буш вдига американското знаме обърнато към себе си и наопаки за целия останал свят по време на Олимпиадата в Пекин през 2008 г.

Ум робува

Заради вглъбяването си или откъсването от другите, хората с власт добиват някои отличителни маниери. Както в съзнанието си, така и външно с езика на тялото си, те спират да подражават на другите, дори когато обстоятелствата и социалните неписани норми го изискват. Те забравят да се усмихват поне от любезност, когато някой ги поздравява или им разказва шега; не усещат или не се съобразяват, ако хората около тях са напрегнати; не слушат или не следват инструкциите, които им се дават, когато попаднат на чужда територия.

И отново заради откъсването си и загубата на способността да разпознават емоциите и състоянието на другите хора, лидерите разчитат най-много на информацията и на стереотипите.

Начинът, по който работи мозъкът на хората с власт, им позволява да игнорират много ненужна информация, което може да се приеме и като положителен и продуктивен ефект. Обаче по същата причина прави непотребна за тях всякаква информация например за личния живот и проблемите на подчинените им, или още по-малко - на непознатите. Оттам идва и нуждата от общовалидни положения и вкарване на хората в рамки, за по-лесно ориентиране в социална среда. Това обаче допълнително създава предпоставки за дисоциативни разстройства, тревожност и депресия.

Най-неприятната част от изследванията е категоричността им. И поведенческите и неврологичните анализи показват, че колкото повече време хората на власт държат тази власт, толкова повече закърнява функцията на емпатичната част от мозъка им, а това не се поправя дори с осъзнаване на проблема и целенасочено усилие на мисълта. При тези, за които силата е нещо ново и временно (само в рамките на експериментите), ефектът се износва заедно с чувството за надмощие над другите. Обаче за "опиянените" от години, единственият начин да се върнат към нормалния начин на разсъждаване и общуване е, ако от време на време дават почивка на чувството си за всесилие. Иначе пораженията върху мозъка стават трайни.