Главни герои на отминалата седмица бяха паметникът пред НДК и ромите. Интересното е, че си приличат. Не, не по това, че са грозни. Има много красиви циганки. И цигани. И много страстни. А и паметникът съвсем не може да бъде наречен грозен – той просто е продукт на по-трудна за разбиране модернистична естетика. Не е като триизмерна илюстрация със светещи очи от учебник за пети клас. Друг въпрос е доколко удачно естетиката му си партнираше с идеологическия монументализъм на соца.

Паметникът и ромите си приличат по друго – оставени са от обществото сами да се срутят и то иска да се отърве от тях.

Разбира се, разлика в отърваването има. За паметника е достатъчно да бъде съборен и толкова. Това е една възможна позиция със своите символни и материални аргументи. И тъкмо тя беше доминираща в дългогодишните дебати. Нищо че, когато тръгнаха багерите, повечето нейни защитници предпочетоха предпазливо да замълчат и дори да твърдят, че дебати въобще не е имало. Така или иначе, тази история е буря в чаша вода, която показва, че продължаваме да не знаем какво да правим с близкото си минало.

Ромите обаче не са паметник, не са и документ, гласуван в парламента, а са живи хора, които изпитват човешко страдание и болка. Достатъчно е да видиш кадрите с тъй наречените им незаконни къщи между камарите с боклук, за да го усетиш.
Отърваването от ромите досега ставаше със затварянето им в гета и договаряне с циганските барони да ги държат в подчинение, а и да ги карат да гласуват за когото трябва. Случаят в Асеновгради някои предхождащи го обаче показаха, че това работи все по-трудно. Примитивните задръжки от родово-кланов тип не удържат насилието и то започва да избива в междуетнически конфликти.

Пък и веднага се намират политици, които да правят привидно национално загрижени изказвания, а всъщност да подтикват към саморазправа. И любители на юмручната справедливост се стичат от всички краища на страната.

Но това не е най-опасното. Най-опасното е, че българинът в себе си вече се е отказал да живее с ромите в едно общество, внушено му е, че те са заплахата за нацията и ако не се справи с тях, ще го унищожат физически. Няма да го има повече.
Ето тук някъде е краят на ромската интеграция, защото тя започва от главите на хората. И не от малцинството, а от мнозинството.

Полицаи пак протестираха, че заплатите им са обидно малки, а униформите стари. Трогнаха обаче само властта, която гледа да си няма неприятности, но не и обществото. Защото нашата полиция ни пази само в кичозната песен на Веселин Маринов. Иначе хората, особено по селата, не усещат да ги пази, а още по-малко я приемат за „наша”.

Тя в най-добрия случай си е създала репутация на държавна репресия, а в по-лошия – на свързана с криминалния контингент. Българският полицай днес наистина има сериозен проблем, но той е главно имиджов. За да се бори със злото, трябва да принадлежи на доброто. А това в конкретния случай значи на малките общности, подобно на учителя, свещеника или лекаря. Да стане част от мрежите на човешка солидарност, докато още ги има. Което вече не е въпрос на заплати и униформи, а на култура. И не само на редовите полицаи, а преди всичко на техните началници. Не знам как се е създало убеждението, че за силовите структури са подходящи по-семпли хора.

Скандалът между Бетина Жотева и Къдринка Къдринова, стигнал тази седмица и до парламентарната зала, е не толкова в това, че Жотева е изпуснала на нервна почва фраза, която Къдринова е разчела като заплаха, колкото че член на СЕМ си позволява политически квалификации. И така нарушава закона, който изисква от медийния регулатор независимост, включително и преди всичко политическа.

Къдринова обаче трябва да е благодарна на Жотева, защото само спечели от скандала. Веднъж, че успя да се изкара невинна жертва, въпреки предпоставения отговор, който се съдържаше във въпроса й. И втори път, защото тъй нареченото закриване на Радио „България”, чийто пламенен защитник тя се явяваше в дебата, беше забравено. Никой повече не обели дума, че не можеш да закриеш радио, което от години не съществува, а се е превърнало в няколко сайта, почти без посещения. И че не е работа на БНР да поддържа сайтове, а да прави и излъчва програми. Никой повече не спомена и че програмите на Радио „България” на чужди езици са остатък от Студената война, създадени като пропаганден отговор на заглушаваните „вражески радиостанции” с емисии на български език.

Днес тези програми не биха могли да имат нито аудитория, нито смисъл, но за тях продължава да се предвижда финансиране. Затова трябва час по-скоро лицензиите им да се заличат, а бюджетът им да се пренасочи към комуникативно ефективни дейности на БНР.

Там вече могат да намерят ново място работещите в Радио „Българя”, според компетентността и желанията си, ако проблемът е тяхната защита, а не, както Жотева си позволи да изрече на глас, неизживени комунистически пристрастния.