Разбойници тероризират българи и турци в Източните Родопи между двете световни войни, което мобилизира трите съседни държави България, Гърция и Турция за разгрома им. Бандитски шайки, съствени от представители на различни етноси грабят бедното население в Кърджалийско, както това е ставало в далечните кърджалийски времена. Нападения има в целия период между войните от 1918 до 1941 г. Най силно развитие разбойничеството достига в периода 1924 – 1934 г. Според съдържащите се в архивните документи непълни данни за разбойническата престъпнност през 1924 – 1929 г. на територията на Източните Родопи са извършени 51 големи обира, при които са убити 7 служебни лица и са ограбени около 2 млн.лева. Тези числа са силно занижени, тъй като до 1927 г. няма регистрация на нападенията от властите. Анализът на статистическите данни за разбойническата престъпност през посочения период показва, че най-много обири и грабежи са извършени през 1927 и 1928 г.,когато те са съответно 15 и 14 на брой. Най-голямата сума пари, ограбена от разбойниците е през 1924 г. — 727 150 лева.
Данните са от уникалното по своята тематика изследване на началника на Държавен архив – Кърджали Вълчо Златилов под наслов „Разбойничеството в Източните Родопи (1918-1941г.), издадено тази година със спомоществователството на общините от областта. Ето какво отбелязва един от рецензентите на книгата – проф. Величко Георгиев: “Въпросът за организираното разбойничество в новата българска история е по същество неразработен. Освен някои бележки, оставени ни от К. Иречек и някои други автори, но отнасящи се до първите години след Освобождението, с друго историческата ни наука не разполага. А през определени периоди и в определени райони на страната то представлява истинска напаст за мирното население“. Покойният краевед, поет и преводач Георги Талев, имал възможност да чете ръкописа на книгата, отбелязва: “Достойнствата на материала като научен труд тепърва ще бъдат на вниманието на специалистите, но и преди още авторът да е получил тяхната отлична оценка (тя не може да бъде друга: в това съм убеден!) трябва да признаем, че имаме работа с творец, който е работил с чувство на висока отговорност, с чувството на дълг пред съгражданите си и най-вече пред своите съвременици“.
Вълчо Златилов отбелязва, че това което обуславя разбойническата престъпност през разглеждания период е рязкото влошаване на социално-икономическите условия на живот. Колкото повече обедняват хората и се затруднява препитанието и прехраната им, толкова повече случаи на обири и грабежи биват регистрирани. Затова, че именно гладът и мизерията са първопричина за появата и развитието на бандитизма в района, свидетелстват самите високопоставени лица от местната власт. Златилов цитира писмо на окръжния управител на Мастанлийски (Момчилградски) окръг от 12 април 1932 г. до министъра на вътрешните работи, в което недвусмислено се посочва, че появата на разбойническите банди „...се дължи изключително на бедственото положение на населението, което е станало толкова непоносимо, че принуждава по-смелите да търсят спасителен изход чрез престъпление“. По същия начин определят причината за престъпната си дейност и самите разбойници. В своеобразната изповед, която един от тях прави в писмо до околийския управител в Ивайловград през 1927 г., като причина за разбойническата си дейност той посочва обстоятелството, че „…не е в състояние да изтърпява този мръсен и непоносим живот“. И допълва: „Целта не ми е била за отмъщение и разбойничество, понеже в моето тяло не се крие някоя злобна душа…, а да си направя една скромна сума, за да мога да преживея в някой кът на земното кълбо“.
Друг фактор за разрастване на разбойническата престъпност в региона е липсата на силна местна власт, способна да организира и поведе решителна борба срещу бандитизма. Според запазени архивни документи, цитирани от Вълчо Златилов, именно това обстоятелство, заедно с разколебания дух на местното население, дава възможност на разбойниците дълги години спокойно да извършват престъпната си дейност. Военните и полицейските части и специалните контрачети се оказват професионално неподготвени и това предопределя незадоволителните резултати на противодействие. Стига се до абсурдни инциденти като при станалото в края на месец май 1921 г. нощно преследване на разбойници в околностите на с. Царево, Кърджалийско. Поради грешки на офицерите, ръководили акцията, два от поставените постове едва не се самоунищожават. В резултат на възникналата между тях престрелка са убити двама войници новобранци на едномесечна служба.
В борбата си с разбойничеството държавата предприема и осъществява редица далновидни решения и мерки като: приемане на Закон за изтребление на разбойниците (1922 г.), даване на амнистия на проявилите се разбойници, отпускане на средства за разузнаване и награди на лицата, които дават сведения за бандитите и др. Златилов отбелязва, че особено ефикасна в борбата с разбойничеството е възприетата от властите тактика на внедряване на шпиони от близките на бандитите среди в задграничните им центрове, които навреме съобщават за готвените нападения.
Като контрамярка срещу разбойническото нашествие, държавата, съвместно с кметовете на населените места, набелязва и осъществява и редица превантивни предохранителни мерки. Там където има джамии се организират въоръжени групи от по 5 – 6 местни жители, които да следят придвижването на бандите и да осигуряват защитата на населението по време на религиозните празници. Недостигът на полицаи и стражари, чиято обща численост за региона е едва 237 човека обаче, не може да се компенсира от тези мерки. Поради това, на много места местните власти създават потери от селското турско население, което отчасти компенсира недостига на униформени служители.
Независимо, че допринася за ограничаване на разбойничеството, създадената от властите организация за борба с него не довежда до унищожаването и премахването му. Срещу престъпната разбойническа дейност ефикасно противодейства единствено Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО), чиито чети, изпратени в помощ на властите през 1921 – 1924 г. успяват да нанесат сериозен удар на върлуващото в района разбойничество. Въпреки това, в периода на голямата икономическа криза от края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, броят на разбойническите банди в района силно нараства, увеличава се и числеността на влизащите в тях разбойници. Постепенно разбойническите нападения се насочват не само към частната собственост, но и към държавната. При това, еднакво подложени на обири и грабежи са както паричните спестявания и ценности, така и другите видове собственост на местното население – добитък, дрехи, храни, покъщина. Бандитите стават все по нагли. Освен нападения в гористи и планински местности, те предприемат акции и в самите населени места. Посягат и на църкви, джамии и домове на местни жители.
Най-важната промяна, настъпила в развитието на разбойничеството през този период се състои във все по-голямото обвързване на бандитите с отделни корумпирани държавни служители и подпомагането им от тях. Съучастници на разбойниците стават кметски наместници и полицаи, подпомагащи планирането и осъществяването на бандитските набези. В Ивайловград се появява и една, изцяло съставена от полицаи разбойническа банда, покровителствана от околийския началник. Дейността на тази банда Златилов разглежда в подробности.
Главната причина за неуспеха на предприетите от властите мерки в борбата им с разбойничеството се оказва граничното разположение на Източните Родопи. То предопределя оцеляването на бандите при преследване от българските власти. Разкрити и преследвани на територията на Кърджалийско, шайките твърде лесно преминават слабоохраняваната граница с Гърция и Турция и невредими се укриват на тяхна територия. Там често са подкрепяни и закриляни от административните и военни власти. Поради това, ръководството на окръжното управление в Момчилград настоява пред Министерството на външните работи и народното здраве да преприеме постъпки пред властите в Турция и Гърция за прекратяване на тази практика и за екстрадиране на бандитите. Българското правителство не се бави. То прави постъпки пред дипламатическите служби на двете ни съседки. В резултат на установените контакти с гръцката страна, през 1924 – 1925 г. гръцкото министерство на външните работи нарежда на местните власти в пограничните с България райони да отстранят от граничната зона всички онези български поданици, които под маската на политически емигранти са се отдали на бандитизъм. Същевременно, избягалите от България български граждани, наричани от Гърция аграр-комунисти, са отдалечени от границата. През 1925 г. временно управляващият посолството ни в Атина – Иванов, посещава временно управляващия външното ведомство в Атина – адмирал Хаджикиряку и иска конкретно съдействие срещу четите на Георги Стайков, Трифон Ключков и Стоян Бухеров, които се укриват на гръцка територия с помощта на местни представители на гръцката власт. България дава да се разбере, че ако не се вземат спешни мерки от гръцка страна, това ще доведе до влошаването на двустранните отношения. След 1926 г. двете страни си партнират за преследването и унищожаването на разбойническите шайки в пограничните райони. Това увеличава шансовете за успех на местните български власти в борбата им с бандитизма.
Турските власти също оказват подкрепа на българскитхе си партньори. Особено полезна и навременна е помощта на югоизточните ни съседи през 1928 – 1929 г., когато в отговор на поставени от българска страна искания, вилаетското управление в Одрин предприема редица действия за откриване и задържане на организаторите и членовете на някои разбойнически банди, състоящи се от изселили се от България български поданици. Именно Одрин е тяхното гнездо. Тук те са добре приети, защото част от тях имат съвсем легална дейност. С писмо от 2 октомври 1928 г. българското консулство в Одрин уведомява министерството на външните работи в София, че трима души от разбойнически шайки са предадени на съд от турските власти. Още по активни са съседите след 20 септември 1928 г., когато българската дипломация сезира с нота турското външно министерство за действията на Шефкет Исмаилов, укриващ се в Одрин. Общо седем разбойници от неговата банда са заловени и получават присъди. Нещо повече, турските власти предприемат и действия за предотвратяването на формирането на банди на тяхна територия.
В изследването е проследена изцяло, или отчасти дейността на 25 върлували в района на Източните Родопи разбойнически банди с установена самоличност и на поне още толкова анонимни разбойнически банди.
Един от първите разбойници, тръгнал по пътя на бандитизма и получил възмездие е Дорсун Тахиров от с. Песнопой, Аринско. Той се установява след Първата световна война като кафеджия в Одрин. Заедно със своя съселянин Ахмед Османов често преминава българо-турската граница при Свиленград и идвайки в Ардинско и Златоградско дълги години извършва многобройни обири и убийства. През 1927 г. жертва на поредният му набег в Аринско става жителят на с. Горно Атларе Билял Османов – окръжен съветник от листата на Демократическия сговор. Според околийския началник на Ардино, станалото в навечерието на окръжните избори убийство е по политически причини. Властите са обезпокоени от политическия характер на убийството и вземат спешни мерки. Шестима от шайката му са осъдени на смърт за убийството на полицейския стражар Киро Желязков. Двама от ятаците му също получават присъди. В края на 20-те години на миналия век и самият Дорсун Тахиров е разкрит от властите и е ликвидиран.
В Ивайловградско и Крумовградско дълго време действа разбойникът Георги Стайков. Той произхожда от богато семейство. Осъден от властите и отритнат от баща си, той се захваща с престъпна дейност. Неговият образ става един от най-мрачните и зловещи образи в Източните Родопи. Ятаци и помагачи той има и в Гърция, и след набезите си се укрива там, не без съдействието на влиятелни представители на гръцката власт. Първият си грабеж извършва на 11 юли 1922 г. Издаден от леля си и осъден на смърт, успява да избяга. Формираната нова банда е съставена от гърци и българи. Жертва стават две беззащитни деца. Гръцките власти изпълняват ангажимента си към българските. През 1927 г. Георги Стайков е убит при опит да се качи на влака на гара Гюмюрджина (Комотини).
Взаимодействието на България с Гърция и Турция е една от основните причини, довели до ликвидиране на бандитизма в Източните Родопи. В края на 30‑те години на ХХ-ти век, когато с отминаването на голямата икономическа криза отпада и причината, която го е породила, разбойничеството в Източните Родопи отмира и изчезва напълно, прави заключението Вълчо Златилов.
Книгата „Разбойничеството в Източните Родопи (1918-1941г.) може да бъде закупена от книжарница „Спектър” в гр. Кърджали.
Георги Кулов
