Приключенията ни в землището на с.Бял кладенец продължават с пълна сила. Този път целта ни е да се докоснем отблизо до прочутия водопад на Голямата река (Бююк дере), която се влива в язовир Студен кладенец. Водопадът е толкова живописен и привлекателен, че човек се чувства сякаш призван да се докосне до тази съвършена красота, с която сме дарени от природата.
Но каква беше изненадата ни когато нашия приятел Юмер Тасим и братовчед му Лютфи ни поведоха към местност, която по думите им щяла да ме заинтересува. До последно криеха изненадата, която ми бяха подготвили. Докато вървяхме по пътека към мeстност, която приятелите ни искаха да видим, Юмер ми говореше как като малък достигал до нея и ахкал пред странни изсичания, В детското му въображение скалните ниши изглеждали като люкове от някой вкаменил се космически кораб. Това останало в съзнанието му. Оттогава той не беше слизал към тях, а това е повече от четиридесет години. Но двамата ни приятели много бързо се ориентираха и намерихме подходящи пътеки без да се лутаме както в предишното ни приключение. Така след по малко от половин час ние бяхме до поредното светилище в този регион. Не само „Скалата с кошери“ (Кован кая), както местните я наричаха беше издялана с големи трапецовидни ниши. И на съседните се забелязваха скални ниши и други интересни форми, които не бяха само природни образувания. На тази имаше най-малко двайсет и пет ниши – „кошери“, доста от които бяха сериозно ерозирали. Имаше и великолепни вдлъбнатини отгоре. Такива каквито не бях забелязал по други светилища. Малки фини кладенчета за събиране на течност, от които се спущаха улеи надолу. Както и по големи щерни, каквито има навсякъде из древните светилища. Но сериозно впечатление оставиха и няколко странни изсичания, които може би не са стари, а и аз имам вече голяма обица от светилището на Ночево. Това бяха две изсичания, които наподобяваха стъпки на птица. На кой ли би му хрумнало да не изписва името си, а да чегърта разни птичи стъпки. В един момент достигнахме и до входа на древното светилище. Сякаш между скалите е имало стъпала, които бяха почти изличени, но спокойно можеше да се слезе и сега. Ние го направихме без всякаква трудност и продължихме към другото предизвикателство – пещерата Кара ин (Черната пещера).
Тази пещера е едно огромно продължение на цялото сакрално място. И е още едно смайващо предизвикателство за пътешественика. Над нея има полегнали огромни скали, които приличат на древни чудовища, а след като в основите на скалите открихме фосили – вкаменени охлюви с най-различна форма, отпечатъци от мидени черупки и какви ли не причудливи отвори, се убеждавам за пореден път, че Източните Родопи са били морско дъно преди милиони години, както може би е бил и целия Балкански полуостров.
Пещерата Кара ин е много впечатляваща. Тя има няколко входа, колкото по-навътре влизаш в нея. Местните разправят, че нейните ръкави продължават повече от километър, но това могат да докажат само професионални спелеолози. Ние се добрахме до там, където настана пълен мрак, включихме светкавиците на фотоапаратите и прожекторите и след като се убедихме, че пещерата няма край решихме да не безпокоим повече пещерните обитатели.
Поредната и може би най-главната ни цел беше да достигнем до красивия водопад на Голямата река, която се влива в яз.Студен кладенец. Благодарение на Юмер и Лютфи, които много добре познаваха района още докато са били деца, ние се изкачихме до едно било, от което се разкри прекрасна гледка към язовира и каньона на Голяма река.
После оставихме раниците и се спуснахме към пещера, която беше в съседство с водопада. Красотата беше навсякъде. Здравец и жълтурчета обгръщаха всичко наоколо. Сигурно рая изглежда така? Или тази земя е негово повторение? Не знам, но се чувствахме на Седмото небе.
Един глас се провикна от съседния хълм. Беше мъж, който бе застанал върху една скала. Толкова далече, че изглеждаше като една точка. Сигурно и ние бяхме многоточия в неговите очи. Вдигна ръцете си за поздрав, а над главата му един орел полетя и направи прекрасен въздушен пирует. Сякаш Господ ни поздрави за добре дошли.
След това продължихме към прословутия водопад. Нашите приятели казаха, че имаме късмет, който се случва много рядко. Водите на язовира се бяха отдръпнали достатъчно за да слезем до скалите на реката, да прескачаме няколко брода и успешно да стигнем до водопада. Малко хора са стигали този водопад по суша. Затова и не се предприемат такива пътешествия. Но ние бяхме орисани да достигнем до тази красота на два крака.
Най-хубавото при такива приключения е когато си с някой местен. Тогава можеш да чуеш най-различни легенди и да се удивиш от някои истини, които са скрити от любознателния поглед. Именно за такава истина ни разказа Лютфи. Като деца те често ловели риба в този ръкав на язовира, гмуркали се в студените води под водопада и така намерили подводна пещера, която минавала под скалите и завършвала в една подводна стая, от която можело да се излезе на сухо място. Идеално място за укритие!
Това поредно наше приключение, през което смених само три изпотени фланелки, приключи на върха, където бяхме оставили раниците си. И въпреки, че в тях имаше прясно месо, бира, хляб и какви ли не още лакомства, никое диво куче или чакал не ни бяха изпреварили за пикника. А когато се нахранихме обилно си казахме, че сега и мечка да ни се изправи ще се преборим с нея.
Текст и снимки: Венцислав СТАЙКОВ
