Националният исторически музей (НИМ) издаде в отделна луксозна книжка, с хубави снимки, за най-загадъчното старобългарско съкровище – съкровището от Над Сент Миклош, която е част от поредицата „Колекциите на Националния исторически музей”. Над Сент Миклош е село в Трансилвания, което сега е в границата на Румъния, но когато е намерено е било в пределите на Австро-Унгария. НИМ разполага с музейно копие на съкровището, което означава че е точно до милиметър с оригинала, подарено от австрийския канцлер Бруно Крайски по време на посещението му в България.
Съкровището е намерено на 3 юли 1799 г. При прокопаване на изкоп за оградата на дворното си място, на дълбочина само от една стъпка селянинът Неза Вуин, жител на банатското село Над Сент Миклош (дн.Николау Сън Маре, Румъния), се натъква на едно от най-забележителните съкровища от Средновековието – добре познатото и у нас съкровище от Над Сент Миклош (Св.Никола Велики).Това са 23 златни съда с общо тегло 9,925 кг, които той продава на две части: едната на двама православни търговци – Трандафил Пандович и Марк Димитриевич, а другата – на златаря Янкович. След някои перипетии, при които част от съкровището е отнесено дори в Санкт Петербург за продажба (за щастие неосъществена), в началото на август същата година почти цялото съкровище е събрано в град Пеща. От него липсват (и досега) дръжките на кани №1 и 2. Разследването на обстоятелствата около намирането му, предприето от властите скоро след откриването му, установява и други по-незначителни липси. И до днес обаче съществува подозрение, че не всички намерени съдове са били прибрани от семейството на откривателя.
Новината за находката бързо се разнася из Пеща и главният съдия на града Янош Борарош изпраща по този повод доклад до службите във Виена. На 18 септември 1799 г. абат Нойман, директор на виенската императорска и кралска антична сбирка, уведомява началника на кралската канцелария за находката и го моли да убеди императора да се разпореди съкровището, което в онзи момент се намира в Пеща, да бъде пренесено във Виена и предадено на Античната сбирка. Абат Нойман не забравя да изтъкне и предимствата управляваната от него служба да придобие находката. Само седмица по-късно, на 25 септември, имперската канцелария уведомява абата, че император Франц вече е разпоредил това да бъде направено. Малко по-късно, в първите дни на октомври, съкровището е вече във Виена. Днес то, по чудо оцеляло след Наполеоновите войни, след бунтовните събития от 1848-1849 г., след двете световни войни, се пази в сбирките на Музея за история на изкуството във Виена и основателно се смята за един от съхраняваните там шедьоври. Поради многобройните нерешени проблеми, които то поставя – за датировката му, за принадлежността към една или друга средновековна общност, за мястото на производство на отделните съдове, за смисъла на надписите, гравирани по някои от тях и пр. – учените и до днес не са загубили интерес към проучването му.
Стефан Шонвизнер оповестява находката за пръв път в научната литература в труда си „Унгарски известия по монетното дело от началото до наши дни”, издаден в Буда през 1801 г. След историческа справка за обстоятелствата, при които е намерено, той дава кратко описание на всеки от предметите, а в заключението на труда си изказва предположение, че вероятно „това съкровище е било притежание на някой княз на българите, тъй като те са вледели тези земи преди идването на унгарците”.
Това първо изследване е последвано през 1850 г. от публикация на съкровището от Йозеф Арнет, директор на Монетния кабинет и древностите във Виена, но наистина голяма крачка към научното осмисляне на находката е направена 34 години по-късно от Йожеф Хампел. В отделен труд, посветен единствено на това съкровище, издаден през 1884 г. на унгарски, а през следващата година и на немски, Хампел го представя за пръв път съобразно изискванията на тогавашната наука. Освен коректното описание на съдовете, което обогатява и с чудесни графични изображения, той извършва и първите задълбочени стилови анализи. Прави и поредния опит да разгадае произхода му, основавайки се предимно на прочита на надписите, гравирани върху някои от съдовете. Хампел е и първият учен, който предлага номерацията на отделните предмети, което се използва и досега.
Последвалите публикации върху Над-Сент-Миклошкото съкровище са толкова много, че само списъкът им може да бъде издаден като отделна книга. В значителен брой от тях авторите им, нерядко изневерявайки на принципите на научната добросъвестност и плащайки дан на личните си пристрастия, се стремят да докажат ту, че съкровището е българско, ту че е печенежко, ту че е унгарско, ту че е аварско, ту че е хазарско. Вероятно тези спорове ще продължат поне докато не бъдат установени със сигурност както времето на укриване на съкровището, така и производствените центрове на съставящите го съдове, тъй като отдавна е изяснено, че те не са изработени по едно и също време и в едно и също златарско ателие, а и докато не бъдат извършени достатъчно убедителни преводи на текстовете върху тях и на отделни знаци, които всъщност свързват твърде разнообразните по произхода им предмети в обща цялост. Сигурно е, че докато не се издират и не се въведат в работа по проучването му нови писмени източници и докато не се открият достатъчно сигурни паралели, които дават „здрава опора” за решаването на спорните въпроси, предположенията около Над-Сент-Миклошкото съкровище ще се множат, без да се стигне до окончателно решение на проблемите, с които се сблъскват учените. Дотогава обаче всяка добре мотивирана хипотеза би била полезна крачка по пътя на проучването му.
В заключение трябва да се спомене и, че установяването през последните десетилетия на все повече зороастрийски ирански елементи, характеризиращи оформлението и декорацията на значителен брой от съдовете, придава допълнителна тежест на виждането, че съкровището е било най-малкото ползвано в прабългарска среда, тъй като от близо век вече се трупат все повече свидетелства, че иранските елементи не само присъстват, а може би са и в основата на културата на създателите на Първото българско царство.
