Щом определен брой живи същества се съберат на едно място — независимо дали става дума за стадо животни или за човешка тълпа, те инстинктивно се поставят под властта на някакъв ръководител, тоест водач. Волята на водача е ядрото, около което възгледите се оформят и уеднаквяват. Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар. Това пише в „Психология на тълпите" Густав Льобон. Френският социолог, психолог и антрополог е роден през 1841 г. и е живял до 1931 г., но голяма част от идеите му за лидерството са актуални и днес.
В началото водачът най-често сам е бил заслепен, воден от идеята, чийто апостол е станал впоследствие. Тя дотолкова го е завладяла, че всичко извън нея се губи и всяко противно становище за него е грешка и суеверие.
В мнозинството си водачите са хора на действието, а не на мисълта. Проницателността не им е присъща и не би могла да бъде, тъй като по правило тя води до съмнение и до бездействие.
Водачите излизат от редиците на онези невротици, възбудени и полупобъркани хора, стигащи почти до лудост.
Колкото и абсурдна да е защитаваната от тях идея или целта, която преследват, всякакво разсъждение се притъпява пред убедеността им. Ненавистта и преследванията само увеличават възбудата им. Личен интерес, семейство, всичко се жертва. При тях самият инстинкт за самосъхранение изчезва до степен, че единствената награда, която желаят, често пъти е мъченичеството. Силната вяра придава на думите им голяма мощ на внушението.
Множеството винаги слуша надарения със силна воля.
Загубили всякаква воля, събраните в тълпа индивиди инстинктивно се насочват към този, който я притежава.
На тълпите никога не са липсвали водачи: само че не всички са надарени, липсват им силните убеждения, които правят апостолите. Много пъти това са изкусни реторици, преследващи само личните си интереси и стремящи се да убеждават чрез ласкаене на низки инстинкти.
…Ако трябва тълпа да бъде увлечена за миг и да бъде убедена да извърши някакво действие: да ограби замък, да загине в защита на барикада, на нея трябва да ѝ се въздейства с бързи внушения.
Най-здравото внушение си остава примерът.
В такъв случай е необходимо тълпата вече да е подготвена от някои обстоятелства, а този, който иска да я поведе — да има качеството, което ще анализирам по-нататък под названието „обаяние".
Ако ли пък става дума за бавно прокарване на представи и вярвания в съзнанието на тълпите, например съвременните социални теории, средствата, използвани от водачите, са различни. По принцип те прибягват до следните три начина: твърдение, повторение, заразителност. Действието им е твърде бавно, но дава трайни резултати.
