http://novjivot.info/06/08/109798
“ТРАГЕДИЯТА” НА ХОРАТА НА ИЗКУСТВОТО
/или защо скулпторът, създал въздействащата склуптурна група на Паметника на освободителите в Кърджали не присъства на тържественото му откриване/

Иванка Ангелова
главен експерт в Държавен архив - Кърджали

Конкурсът по изготвянето на проекта за паметник на Освободителите в Кърджали е спечелен от проектите на архитект Храбър Попов и Иван Найденович, заедно със скулптура Александър Занков от София. На тях е възложено изграждането на паметника.
Най-въздействащата част от творбата е скулптурната група, изработена от Ал. Занков, представляваща знаменосец и войник в атакуваща поза „на нож”. Тя показва военното битие в един величав момент – много добре отразява решимостта и устрема на войника да защити Отечеството, неговите ценности и близки. Тази скулптурна група е поставена върху масивен пиедестал върху равна площ на най-високата част на могилата, по която врязани стълби с две крила отвеждащи до подножието на паметника. Първоначално договорната стойност на проекта възлиза на 330 000 лева. В процеса на работата по него обаче възникват промени по отношение на постамента, оформянето на могилата и някои други от предварително планираните показатели.
Известният български художник и скулптор Александър Занков е роден в София в самото начало на 20 век - на 29 януари 1900 г. година. Завършва Трета мъжка гимназия в София, в която е съученик с художника Александър Жендов. Роден и израстнал в семейство със силни възрожденски традиции, завидна култура и сравнително добри материални възможности. Брат му Георги Занков – става известен революционер.
Любовта на Александър към художественото изкуство определя избора му да се запише за студент в Художествена академия във Флоренция при Либерто Андрести. В Рим през 1926 година се среща и сключва брак с украинската балетмайсторка Анна Воробьова. Раждат им се синове, които наричат с красивите български имена Огнян и Орлин. Образованието в художественото изкуство обаче продължава. През 1927 година Александър Занков завършва Художествената академия в Рим при проф. Е. Лупи. През 1929 г. специализира в Париж при проф. Антоан Бурдел (ученик на Роден). През 1934 г. се завръща в България. Хвърля се в работата си с ентусиазъм и жар. За него паметникът в Кърджали е една от първите му най-ранни художествени изяви.
При монтирането на паметника неговият създател идва в Кърджали. Но колкото и да се взираме в множеството снимки, направени при тържественото откриване на паметника на 28 май 1939 г. не можем да го открием сред присъстващите. В неговото писмо от началото на юни 1939 г. до отец Данаил Николчев, секретар-касиер на Комитета за постройка на Паметника на освободителите в Кърджали, писано в София през юни 1939 г. откриваме причината за отсъствието му.След извинението му, че не е можал да присъства на освещаването на паметника Ал. Занков изтъква и причините за това: …”Положението беше такова. За монтирането на паметника трябваше да взема пари на заем, за да замина за Кърджали. От 24 000 лв [получени от комитета за изграждането на паметника], както знаете г. Котев [леяра] взема лъвския пай [от парите] – 21.000 лв, а аз останалите за мен – 3000 лв. като се върнах в София, като върнах взетата сума в заем, като дадох на бакалина 1200 лв. едва успях да купя на дечицата ми по един чифт обувки и пак останах без пари. За да заминех за освещаването на паметника можех пак да намеря, да взема в заем, но нали трябваше после да ги връщам?”
И продължава с изповедта си пред свещенника: “Ето срещат ме хора, които са били в Кърджали на освещаването, поздравяват ме, изказват възхищението си, порицават ме, че не присъствах на тържеството, на което в края на краищата се е представяла моя творба, а никой и не помислюва и не допуска, че аз може би тогава съм бил полугладен…Кой се интресува от това? Пък кой ми е крив. На времето трябваше да се заловя за нещо по-реално – търговец да стана, кръчмар бакалин…Но трагедията е там, че послушах чувствата и инстинкта си, а не разума!!!”
Въпреки тази горчива констатация и моментно разколебаване у него, от писмото му личи неговото отговорно и коректно отношение към хората от комитета за изграждане на паметника:
“Аз тия работи Отче, Ви пиша като на духовен баща, пастир, не като на секретар на комитета – изказвам Ви болката си. Това няма нищо общо с нашите сметки. Никой не ми е виновен, че леяра италианец ме изигра, че 30 000 лв. ми… дя, и че доставчика на гранита е надвзел 5-6 000 лв., Доверчив съм бил, непрактичен... Да дойда в Кърджали сега за сега ми е невъзможно. Вие отче всяко лято отивате в Лъджене, където ми предстои да строя паметник. Аз Ви моля, книжата не са са бог знае колко, вземете ги със себе си и ще оформим всичко. Там в Лъджене. Ако Вие нема да ходите в Лъджоене, то тогава аз ще дойда искам – не искам. Защото Вашите книжа трябва да бъдат в ред и ще бъдат в ред.
Ако нещо съм надвзел, моля Ви, отче събирайте членовете на комитета, не бих се съгласил това да мине като специален хонорар или доплащане. За извънредната работа, която даже законно се полага да се възнагради., а именно преработването на плановете за могилата и постамента на паметника, направата на гипсовия модел и т.н.”
Въпреки че има основание да постави въпросът за заплащане на допълнителната работа, която не е била предвидена в проекта пред комитета и да поиска увеличение на сумата, която би трябвало да получи като допълнително възнаграждение за това, той не го прави. Но не може да не го отбележи.
Впечатлява неудобството, с което той говори за извършения от него в действителност труд. “При други случаи като моя, комитетите са доплащали въз основа на направени рекламации при очевидна и явна загуба за скулптурите. Например комитетът за паметника на Гюро Михайлов в Пловдив е доплатила на авторите на паметника сто и нещо хиляди лева, ямболския комитет – 50 000 лв. Аз и това не направих, макар и да имам морално право – за паметника проявих струва ми се максимално старание – гранита избрах най-хубавия, най-здравия – дебелината на парчетата едва не двойни, големината на скулптурната група предвид на увеличения постамент я направих най-малко 40 см. По-голяма, което увеличи цената на бронзовата отливка. За това не съм и правил и правя въпрос. По утвърдените планове може да се провери това- и те и паметника са налице.” Движи го мисълта да вложи максимално най-доброто, на което е способен…
Но още веднъж изповядва това, което би искал - да види окончателно завършен паметника. И продължава в писмото си: “Комитетът може да ме компенсира морално и материално като завърши паметника, а именно като ми възложи да направя страничните барелефи, без които паметникът ще стои като човек без една ръка. Тия големи полета трябва да се намалят, а рамките специално оставени – да се изпълнят. Това от художествено естество завършва и обяснява концепцията на главната скулптурна група частно и в общ смисъл значението на паметника. Това е един много важен въпрос, който моля, почитаемият комитет да разгледа и реши в най-скоро време, защото ако паметникът остане в тоя си вид, ще остане, както казах и по-горе, художествено незъвършен и идейно необяснен (подчертаването от Ал.Занков). Рамките не са случайно поставени – барелефите се наложиха от увеличението на постамента, а така също и каретата".
Оказва се, че не само днес, но и в миналото проблемът с недостига на средства за един що-годе нормален живот за истинските творци е чест спътник. И днес особено актуално звучат думите на Александър Занков, отправени към отец Данаил Николчев: “Вие отец сте достатъчно чувствителен и интелигентен, за да разберете нашата художническа трагедия – работим, трудим се творим, следи понякога оставяме след нас, и за отплата на всичко това е вечната нужда и грижа, а то за парче хляб – за насъщния.
След изграждането на „Паметника на освободителите“ в Кърджали, Ал. Занков участва в много общи художествени изложби и в много конкурси за паметници. Особено го влече монументално-декоративната скулптура и композиция. През 1941 г. той участва в пластичното оформление на Военната академия в София, моделира каменните фигури за фасадата на сградата. След 9 септември 1944 г. участва в осъществяването на временната монументална украса на София и на статуята на „Републиката“ през 1946 година. От него е създадена през същата година и бронзовата фигура на българския войник пред Военното гробище в София, орнаменталната пластика на салоните на Театъра на народната армия в София и на Културния дом на профсъюзите „Георги Димитров“ през 1948 година. Участва в авторски колектив, който печели конкурса и строи Паметник на съветската армия в Шумен.
Негови творби са: страничният релеф на Паметника на съветската армия в Пловдив от 1957 година, Паметникът на Иван Вазов в София от 1956 г., Паметникът на загиналите руски войни на връх Етрополска баба. А през 1967 г. изгражда паметник на Алеко Константинов на пътя между Пазарджик и Пещера.
През 1960 година в София осъществява първата си самостоятелна изложба. Негови творби се намират в много художествени галерии и музеи в страната и чужбина, като София, Казанлък, Москва и други, а също и в много обществени сгради и паркове в страната.
Александър Занков напуска този свят на 27 юни 1982 г. в София. Но след него остават много истински, изстрадани творби, които вълнуват, въздействат силно на сърцето и въображението ни и предизвикват размисли… Надарен от Бога с талант, добре подготвен и обучен от най-добрите майстори на своето време, трудолюбив, искрен и неподправен в отношението си към изкуството той не прави компромиси с изкуството и съвестта си. Критериите му за оценка на художественото творчество са много високи, чувството, което влага в творбите си е истинско и неподправно. А сътвореното от него остава и говори и днес на поколенията.
Чест за града ни е, че в централната му част се издига паметник, сътворен с толкова вдъхновение и чувство от художника - скулптор Александър Занков.
Иванка Ангелова - главен експерт в Държавен архив - Кърджали
Приложение:
1 Александър Занков-портретна снимка
2. Александър Занков с брат си Георги във Виена, през 1926 г.
3. Снимка от монтирането на паметника на Освободителите в Кърджали, ръководено от Ал. Занков.Error! Hyperlink reference not valid.