Баба ми – властна и напориста личност – набързо при раждането ми ме записала на своето име: Радка. Помня колко страсти, дебати и семейни войни имаше за това име в моето детство и колко се срамувах от това име, без да съм наясно защо. Било „лошо име”, баба ми била от цигански род в Сливен и това било „циганско име”. Нямах ни най-малка представа какво му е лошото на „циганското ми име”, но в края на краищата ме освободиха от него с много връзки, „прекръстиха” ме, ходих на специална церемония за именуване в черква и получих името Радост. Кумовете, с чиито връзки в провинциалната община стана „прекръстването”, децата им, братовчедите и всички други бяха щастливи, че вече името е „правилно”. Тази „чужда” личност в мен беше успешно заличена. Страдаше само другата ми баба, която произлизаше от семейство на емигранти от Австро-Унгария, католици, и нейната представа за моето име беше то да е немско. За предпочитане – Берта, за да ми викат Бети. Вероятно стотиците Ивановци, работещи понастоящем зад граница, са водени от някакви подобни мотиви, когато посягат на името си и срещу съдебна такса от 15 лв. го сменят с Джон, за да преодолеят някакъв виртуален страх от отхвърляне.
Пораснах с новото име и посветих няколко години да изучавам етимологията на имената у нас. През 1993-та написах книгата „Разбери своето име” (Малка енциклопедия на личните имена) и сложих за съавтор майка си в знак на семеен мир и изчистване на спомена от именната драма. За няколко години книгата претърпя 5 издания и достигна тираж 10 000.
Съдбата обаче ми беше подготвила ново „именно” предизвикателство, което определено щеше да надхвърли стария опит. По мъж станах Коен и това се оказа нов „морален товар” за фамилията. Австро-унгарската част от нея въобще не беше в състояние да преглътне тази придобивка и се правеха, че не знаят. Името затръшва врати, внимавай как ще те приемат в работата, може да ти попречи на кариерата!
Млад си, нащрек си, не казваш публично, че носиш „такава фамилия”, но странното е, че където и да се появиш, всички знаят. Започнеш ли да се казваш Коен, с времето се променя и светоусещането ти – ставаш чувствителен за случайни подмятания, ехидни забележки на тема как евреите „гениално са успяли да употребят” Холокоста с цел морални и финансови изгоди. Истината е, че през дългите години работа в медиите, само веднъж ми беше казано очи в очи, но и с искрена омраза в очите – „ти сиеврейка, не очаквай висока позиция във вестника”. Обикновено темата беше заобикаляна, но това „еврейското” в мен бодеше очите. Ей, ама това вие, евреите, само за пари мислите. Нали знаете защо доларите са зелени! Защото евреите са ги обрали преди да узреят!
Идвало ми е да се „оправдавам” пред изпитателните погледи – не съм еврейка, българка съм! Не съм от „лошите” – от „добрите” съм. Но Коен е диагноза за анонимните автори по форумите. И да казваш, че си от „добрите” ти си: „Еврейката, надушила, че ще раздават пари и гледа как да ги прибере. Колко „щети” е донесло нейното Арт движение Кръг (културна организация – бел. ред.) на държавата само един господ знае и еврейското джудже Радост”. Опитът те научава да си „криеш” името в родината, колкото може, за да нямаш проблеми от среща с цинизми, предизвикани от символната идея, че евреинът е „чужд”, не е „наш” и е вид заплаха за нас. Опитът обаче те учи и на нещо повече – да си изработиш защитна стена от самочувствие, основано на името. Името, като да държиш в една ръка десятка, вале, дама, поп и асо от една и съща боя в покера.
Когато човек е скрит зад „различното си име”, той започва да прозира неща, които иначе не би видял. Например моята фамилия не прави никакво впечатление на колеги и партньори от Белгия, Испания, UK, Франция, Япония, САЩ и пр., но в Германия и Румъния върху нея се поставя по-специален акцент и Cohenникога не бива забравено да се прикачи към личното и бащиното име на българския участник, с тире или без. В знак на някаква демонстративна предпочетеност в тези две страни фимилното ми име винаги се добавя и във финалните материали от конференциите, семинарите, в сертификатите, отчетите, анексите и където ви дойде наум. Тази фина демонстрация, която винаги те разпознава и те поставя в центъра на наблюдение, като сигнализира за присъствието ти, е интересен феномен в контекста на Германия, където – както сочат проучванията – всеки пети германец „тайно ненавижда евреите”, и в Румъния, където между 280 000 и 380 000 румънски и украински евреи и 11 000 роми са избити в собствената им страна по време на Втората световна война от режима на диктатора Йон Антонеску. Една четвърт пък от съвременното поколение под 30-годишна възраст в Германия е настроено враждебно към чужденците. 9% от германците смятат, че има хора, чийто живот е ценен, както и такива, на които животът е безполезен, а над 8% са на мнение, че националсоциализмът си е имал и хубавите страни. Пак по данни от различни сондажи малко над 40% от населението на днешна Германия смята, че трябва да се забрани на мюсюлмани да имигрират в страната, а ромите и синтите трябва да бъдат прогонени от градските центрове.[1]
За този „местен“ Холокост румънците не обичат да говорят. И до днес има гласове, които отричат геноцида, темата за участието на страната в Холокоста е особено трудна, а написването на историята на румънския холокост през последните години е съпътствано от личностни, групови и политически сблъсъци, вътрешен и външен натиск, несъизмерими разкази за миналото и проекции за бъдещето. Според председателя на Института за изследване на румънския Холокост Александру Флориан, познаването на Холокоста от румънците напредва много бавно.[2]
Ето какво пише младият изследовател Стилиян Деянов в сп. „Либерален преглед”:
„През 2003 г. тогавашният румънски президент Йон Илиеску създава Международна Комисия за изследване на Холокоста в Румъния, която година по-късно излиза със своя „Финален доклад“. Признаването на заключенията на доклада от страна на президента се счита за официално признание на вината на румънската държава за смъртта на между 280 000 и 380 000 румънски и украински евреи по време на Втората Световна война. Според заключенията на доклада, румънският Холокост включва „систематичното депортиране и изтребление на по-голямата част от евреите от Бесарабия и Буковина, както и на някои евреи от други зони на Румъния, в Приднестровието; масовото избиване на румънските и местните евреи; масовите екзекуции на евреи по време на погрома в Яш, дискриминацията и систематичната деградация, на които са подложени всички румънски евреи по време на управлението на Антонеску…”
Корените на румънския антисемитизъм са преплетени с раждането на румънската национална държава през 19 в. Въпреки участието на много евреи в революцията от 1848 г., техните съратници-румънци, които застават начело на новосъздадената държава през втората половина на 19 в., методично отказват да им дадат гражданство, въпреки външния натиск. Така е и след Съединението на Княжествата (Влашко и Молдова, с което се полага началото на румънската държава след Кримската война), и през 1878 г., когато Румъния в продължение на година не приема окончателно договора за независимостта, тъкмо защото има клауза, задължаваща я да даде гражданство и на евреите. В крайна сметка Румъния успява да използва противоречия между Великите сили и реално съвсем малка част от румънските евреи се сдобиват с гражданство чак до края на Първата световна война. Оттук до напълно съзнателното решение на зам.-председателя на Министерския съвет и министър на външните работи Михай Антонеску да извърши геноцида има само една крачка:
„Борбата е безмилостна. На живот и смърт. Между нас и немците и евреите. Ще извърша тотално прочистване на евреите и на всички, които са се промъкнали помежду ни. Ако не проведем тази война, за да прочистим расата от тези хора, които са се впили в икономическия, националния и физическия ни живот, сме заплашени да изчезнем. Следователно политиката ни е да направим едно хомогенно цяло в Бесарабия, Буковина и Молдова. И в Трансилвания, ако аз и вие сме живи, ако не – друг ще го направи. Да не мислите, че когато реших обезпаразитяването на румънския народ от всички евреи, не си давах сметка, че предизвиквам икономическа криза. Но си казах, че това е войната ми… Ако я спечеля, нацията печели. Минаваме през кризата и махаме евреите. Ако пропуснем този исторически шанс, губим го завинаги. Ако евреите спечелят войната, ние преставаме на съществуваме…”
И допълва:
„С риск някои традиционалисти да не ме разберат, аз съм за насилствената миграция на еврейския елемент от Бесарабия и Буковина, който трябва да бъде изхвърлен зад границата. Бъдете безмилостни с тях. Не знам след колко века румънският народ ще има пак пълна свобода на действие с възможност за етническо прочистване и национална корекция. В този час сме господари на наша територия. Да го използваме. Ако е нужно, стреляйте с картечница. Безразлично ми е дали ще влезем в историята като варвари. Поемам отговорността и казвам, че не съществува закон. Значи, без формалности и с пълна свобода.”
Освен от политиците, евреите са отхвърляни и от голяма част от румънския интелектуален елит през 19-ти и първата половина на 20 век. Такъв всъщност е политико-интелектуалният климат и в много други национални държави по това време. Известният румънски писател Йоан Славич например казва, че евреите са болест и заключава: „Трябва просто да се даде знак, да затворим границите, да ги удушим, да ги хвърлим всичките до последния в Дунава, та да не остане семе от тях.”
За Коледа 2013-та един трансилвански хор изпя по държавната телевизия TVR антисемитска песен, в която вместо благопожелания за здраве се съдържаха откровено радикални послания: „Добър евреин е само онзи, който излиза от комина като дим…“ Без това да предизвика особен смут или недоволство у водещата, тя благодари на групата „Трансилвански копнеж“ за изпълнението и проведе разговор за опазването на културните традиции в град Клуж. Третият по големина румънски град не за първи път става повод за негативни заглавия в пресата. Преди няколко години националистическата „Писателска лига“ поиска да бъде канонизиран за светец поетът Еминеску – бивш придворен стихоплетец на фашистката организация „Желязна гвардия“. А дългогодишният кмет на Клуж дори твърдеше, че Еминеску е бил убит от евреите.[3] Впрочем между купищата от български цинични вицове за евреи, споделяни свободно из форумите, може да се намери нашенски аналог на текста от песента: „Колко е висок най-високият евреин! 20 метра пламък!”
В Румъния има закон, според който е забранено да се отрича Холокоста, но досега в страната нито няма осъден по него, въпреки че има случаи на отричане дори и от публични фигури, да не говорим за десетките крайно десни сайтове. Това е така, тъй като съдиите интерпретират „Холокоста” като „Холокоста, извършен от Германия”.
През 2011 г. в България бяха приети поправки в Наказателния кодекс, предложени от Министерския съвет, които предвиждат от една до пет години затвор за този, който отрича, оправдава или омаловажава Холокоста и други престъпления срещу човечеството. Тази законодателна норма беше огромна стъпка напред, но и тук, както в Румъния, няма нито един осъден за подобно престъпление.
През пролетта на 2015 г. 93-годишният Дянко Марков даде на съд сдружение „Маргиналия”, заради обида, че беше наречен „антисемит” в публикация, която цитираше речта му, произнесена по време на скандалния дебат в 39-тото Народно събрание за прословутата Гора в памет на спасените в България евреи. По думите му 11 343 евреи от новоприсъединените български територии в Македония и Беломорска Тракия (1943), депортирани от българските власти и загинали в лагерите на смъртта в Треблинка, са били лица без гражданство, т.е. „враждебно население”, а враждебното население по време на война бива депортирано.
Впрочем, националният дебат у нас за смъртта на тези 11 343-ма евреи все още не се е състоял и въпросът с вината за това престъпление умело се избягва от съвременните политически елити, а за този местен „Холокост” българите не обичат да говорят, както не обичат да говорят и за т.нар. „Възродителен процес” (1985-1989), свързан с насилствената смяна на имената на българските турци и българомохамедани, и ограничаването на тяхното право да говорят на майчиния си език, да изповядват мохамеданската религия и да спазват традиционните празници и обичаи. Понятието „възродителен процес” е наложено от партийната върхушка в БКП и за пръв път се използва на среща на Политбюро на ЦК на БКП на 18 януари 1985 г. като общо название на една асимилационна политика, започнала в България още през 70-те години на 20 век. В него е залегнала официалната доктрина, че всички български турци са насилствено ислямизирани по време на Османската империя и „във вените им тече българска кръв“.
Апропо, бившият председател на Българския демократичен форум Васил Златаров, Бог да го прости, и неговият голям приятел и съратник Дянко Марков, бяха и мои приятели, бяха от малцината българи, които харесваха фамилията ми и ценяха приятелство с евреи.
„Аз имам толкова приятели евреи, турци, цигани…” – пред тази декларация, която сегрегира човечеството на малцинства, винаги заставам нащрек, а и бъдете сигурни, че всеки националист ще ви направи такова признание.
Та какво му е на името Коен, какви измислени „чудовища” и ирационални страхове събужда то, както – със сигурност – и скрит национализъм?
„Национализмът е във възход в западния свят и се храни от ужасите, които сам разпалва – писа наскоро Джоан Роулинг, авторката на поредицата за Хари Потър. – Всеки националист ще ви каже, че неговият национализъм е различен – естествен, мек отговор на нуждите и проблемите на страната, че няма нищо общо с някогашния национализъм, който доведе до изтребването на хора”.[4]
Та какво му е на името…
През 2005 г. един проект ме доведе в селце с население от 150 турци в Източните Родопи. Невероятният експеримент да се изгради в една нетрадиционна среда международен център за резидентни програми за съвременни артисти промени живота ми, отдели ме от софийските приятели и колеги, изстреля ме в нова езикова, културна и социална среда. Впечатляващо бе, че за няколко години интелектуалните ми приятели внимателно се дистанцираха от това, което правя далеч от столицата, обърнаха гръб на културния експеримент и той остана да бъде интерпретиран и подкрепян като интекултурен и интердисциплинарен модел главно от десетките ни фенове в Европа и по света. В сравнение с българските артисти, които са участвали в резидентни програми в селото, чужденците са в пъти повече, т.е. срещу 218 наши резиденти 923 са от страни от ЕС, САЩ, Япония, Филипините и Израел. Нещо повече. Тук пропада всеки проект за национална инициатива, която би извадила мястото от обичайната етно-културна изолация. Всеки проект, който се обръща за подкрепа към националните институции… Не го казват, но се чува: „Остави ги тия… Тях ги подкрепя ДПС”.
Та какво му е на името Дъждовница… Ямурлар? Сега Ямурлар върви заедно с моето Коен и те са непрекъснато заедно в режим „готовност”, а в името на мира и уважението към хората всяка година по това време аз спазвам правилата на месец Рамазан, защото съм „нечистокръвен продукт на този европейски континент”, както казва Джоан Роулинг.
Радост Николаева
