Какво става, когато си в чужбина и си загубиш документите, пък било то и в ЕС? Става много лошо.
На мен това ми се случи този уикенд, докато бях на кратко пътуване до Милано. (Снимки, видео и текст за самото пътуване можеш да намериш тук).
В късната съботна вечер, след цял ден разходки из Алпите, видях, че личната ми карта я няма.
След кратък размисъл установих, че направо съм си просил това да ми се случи, защото предната вечер се хвалех пред колегите колко ми е готин номера на документа и как си го знам наизуст – 1878888XX (като хиксовете също са доста лесни цифри).
Освен това потегляйки от София, приятелката ми ме изпрати с предупреждението да не си държа личната карта в задния джоб, а пък аз уверено й отговорих, че по-сигурно място от това няма и никога нищо не е изчезвало от него.
Е, да, но сега изчезна (вероятно в един подземен гараж на курорта Курмайер, където се преоблякох по-дебело за снежните върхове) и то през уикенда, когато не работи никое консулство, а аз връзки във МВнР нямам.
А полетът за София бе в понеделник, 16:40 италианско време.
Все пак нямаше място за отчаяние и неделя сутринта звъннах на телефона за спешни случаи на консулството ни в Милано.
За късмет такова имаше, защото ако бях в град без консулство, нещата щяха да са далеч по-зле. Оттам ми казаха, че в неделя нищо не може да се направи и да се явя в понеделник към 9:30 сутринта със снимка за паспорт.
В уречения ден и час аз бях там с 4 снимки (щракнати на самоснимачка на гарата срещу 3 евро) , на които изглеждам като сериен изнасилвач.
Точно в 9:30 ме приеха в консулството, макар че аз бях застанал пред вратата още в 8- да не би някой с по-заплетен случай от моя да ме изпревари и да го чакам няколко часа.
Излях си мъките на жената зад гишето, а тя побърза да ме успокои, че за един ден нищо не може да се направи и по-добре да се обадя да си отложа самолетния билет за вторник.
"Да, ама във вторник няма полети. Следващият е чак в сряда!" отговарям аз, а тя казва "Ами тогава за сряда. По-добре да платиш глоба, отколкото да си загубиш билета."
Да, ама не. Обясних й, че това е лоу-кост полет, който не може да се отлага и ако не се явиш, просто си губиш билета.
Излишно е да казвам, че през цялото време се мъчех да изглеждам възможно най-миличък и изстрадал.
Последните ми думи вече изтръгнаха тежка въздишка от жената и тя ми бутна документите с думите: "Бързо попълвай, но нищо не мога да ти обещая. Ще направим всичко възможно."
В десет сутринта молбата ми вече беше написана и залепена със снимката на серийния изнасилвач. Тогава чух приятната новина "51 евро, моля!"
"Какво!? 51 евро за пасавана?!", казвам аз.
Бъркам си в джоба, в който имам точно 50 евро - последните ми пари. Успявам да изнамеря и десет цента, но все още съм далеч от крайната сума.
"Ми, аз такова... имам само 50 евро", казвам аз, очаквайки отговор "Е, няма проблем, дай 50 евро, в беда си, сега няма да се правим за два лева."
Жената обаче само ме гледа, без да казва нищо. Предполагам, че нямаше да ме върне за едно евро, но един от българите на нарасналата зад мен опашка си извади портмонето и ми подаде монетата с думите "Е*аси майката, ако вземе да си загуби и парите човек, какво да прави? Как ще се прибере?"
Аз приемам с благодарности безценното 1 евро, радвайки се, че не мога да му отговоря на въпросите, поне засега.
В крайна сметка всичко бе платено и жената ми каза да мина към 13 часа, за да видим какво е станало. Аз отидох до хотела да полежа един час в отчаяние. Там реших да попитам и колко ще ми струва да остана в него без групата ми, защото без документи няма как да ида в друг хотел или хостел.
40 евро на вечер, казва ми пичът, който беше адски печен - черпи ме сода и ми даде да ползвам безплатно интернет, за да мога да си намеря някой добър човек да ме подслони за два дена.
Все пак в нета има няколко сайта, където добри хора предлагат напълно безплатни легла на пътуващи чужденци.
За жалост, за да те приемат, често се изисква да имаш изградена репутация в сайтовете, каквато аз никъде нямам, защото не ги бях ползвал до този момент.
Въпреки това писах на няколко човека и отново се отправих към консулството.
В 12:30 часа бях там и изчаках търпеливо всички посетители да бъдат обслужени.
Към 13:20 жената провери дали случайно не е пристигнало разрешение от София да ми бъде издаден пасаван за прибиране в България и... О, чудо! Беше пристигнало. Просто ми беше трудно да го повярвам, макар че тайно се надявах през цялото време.
Милано е изключително сдухващ град - еднообразен, скъп и голям. Ако бях останал напълно сам и без пари, макар и само за два дена, щях да се побъркам.
А цялата тази история беше толкова тежка - несигурността дали ще остана, дали ще замина, къде ще спя, какво ще ям, с кого ще си говоря...
Това беше най-гадното от всичко.
В момента, в който получих пасавана си сякаш ми изникнаха криле и просто полетях - отново имах цел в живота и тя беше да стигна на време до летището, защото всичките ми колеги бяха заминали два часа по рано, за да е сигурно, че ще стигнат на време за полета.
За късмет българското консулството е само на километър от гарата, откъдето трябваше да си взема рейса за летището
Разстоянието го взех на спринт, без да се задъхвам, купих си билет (с пари, взети на заем от приятел) и скочих в първия автобус.
13:45 вече бях на път към летището в Бергамо.
По ирония на съдбата пристигнах първи и се чекирах преди всички.
Останалите гадини решили да си разнообразят деня с малко шопинг в околността, докато аз се пържех на бавен огън. Поне ми купиха тениска да не съм съвсем капо.
В крайна сметка всичко свърши щастливо и успях да се прибера на време, а това е най-важното.
Оказа се и че тежката бюрокрация може да се справи с един проблем за 3 часа, въпреки че на сайта на МВнР си пише, че пасавани се издават за срок от 3 работни дни.
Следващия път, когато пътувам, ще си взема два документа и ще ги държа на различни места.
Препоръчвам ти това и на теб, макар че винаги всичко може да се случи и колкото да внимаваш и да планираш нещата, накрая можеш да се окажеш в подобна ситуация или- не дай си Боже, по-лоша.
Специални благодарности на всички в консулството в Милано, защото явно са си свършили работата добре, за да успеят за толкова кратко време.
Благодарности и на този неизвестен човек в София, който ме е проверил набързо и е изпратил разрешение да ми се издаде пасаван.
Приятелите ми ме убеждаваха, че няма да успеят за един ден, защото все пак... българи я вършат цялата работа.
Да, но докато гледах италианците колко се моткат, как бавно обслужват клиентите в заведенията, по бензиностанциите и магазините, си помислих: Ако някой може да свърши това за един ден, това е именно българин... стига да иска, разбира се.
Васил Христов
На мен това ми се случи този уикенд, докато бях на кратко пътуване до Милано. (Снимки, видео и текст за самото пътуване можеш да намериш тук).
В късната съботна вечер, след цял ден разходки из Алпите, видях, че личната ми карта я няма.
След кратък размисъл установих, че направо съм си просил това да ми се случи, защото предната вечер се хвалех пред колегите колко ми е готин номера на документа и как си го знам наизуст – 1878888XX (като хиксовете също са доста лесни цифри).
Освен това потегляйки от София, приятелката ми ме изпрати с предупреждението да не си държа личната карта в задния джоб, а пък аз уверено й отговорих, че по-сигурно място от това няма и никога нищо не е изчезвало от него.
Е, да, но сега изчезна (вероятно в един подземен гараж на курорта Курмайер, където се преоблякох по-дебело за снежните върхове) и то през уикенда, когато не работи никое консулство, а аз връзки във МВнР нямам.
А полетът за София бе в понеделник, 16:40 италианско време.
Все пак нямаше място за отчаяние и неделя сутринта звъннах на телефона за спешни случаи на консулството ни в Милано.
За късмет такова имаше, защото ако бях в град без консулство, нещата щяха да са далеч по-зле. Оттам ми казаха, че в неделя нищо не може да се направи и да се явя в понеделник към 9:30 сутринта със снимка за паспорт.
В уречения ден и час аз бях там с 4 снимки (щракнати на самоснимачка на гарата срещу 3 евро) , на които изглеждам като сериен изнасилвач.
Точно в 9:30 ме приеха в консулството, макар че аз бях застанал пред вратата още в 8- да не би някой с по-заплетен случай от моя да ме изпревари и да го чакам няколко часа.
Излях си мъките на жената зад гишето, а тя побърза да ме успокои, че за един ден нищо не може да се направи и по-добре да се обадя да си отложа самолетния билет за вторник.
"Да, ама във вторник няма полети. Следващият е чак в сряда!" отговарям аз, а тя казва "Ами тогава за сряда. По-добре да платиш глоба, отколкото да си загубиш билета."
Да, ама не. Обясних й, че това е лоу-кост полет, който не може да се отлага и ако не се явиш, просто си губиш билета.
Излишно е да казвам, че през цялото време се мъчех да изглеждам възможно най-миличък и изстрадал.
Последните ми думи вече изтръгнаха тежка въздишка от жената и тя ми бутна документите с думите: "Бързо попълвай, но нищо не мога да ти обещая. Ще направим всичко възможно."
В десет сутринта молбата ми вече беше написана и залепена със снимката на серийния изнасилвач. Тогава чух приятната новина "51 евро, моля!"
"Какво!? 51 евро за пасавана?!", казвам аз.
Бъркам си в джоба, в който имам точно 50 евро - последните ми пари. Успявам да изнамеря и десет цента, но все още съм далеч от крайната сума.
"Ми, аз такова... имам само 50 евро", казвам аз, очаквайки отговор "Е, няма проблем, дай 50 евро, в беда си, сега няма да се правим за два лева."
Жената обаче само ме гледа, без да казва нищо. Предполагам, че нямаше да ме върне за едно евро, но един от българите на нарасналата зад мен опашка си извади портмонето и ми подаде монетата с думите "Е*аси майката, ако вземе да си загуби и парите човек, какво да прави? Как ще се прибере?"
Аз приемам с благодарности безценното 1 евро, радвайки се, че не мога да му отговоря на въпросите, поне засега.
В крайна сметка всичко бе платено и жената ми каза да мина към 13 часа, за да видим какво е станало. Аз отидох до хотела да полежа един час в отчаяние. Там реших да попитам и колко ще ми струва да остана в него без групата ми, защото без документи няма как да ида в друг хотел или хостел.
40 евро на вечер, казва ми пичът, който беше адски печен - черпи ме сода и ми даде да ползвам безплатно интернет, за да мога да си намеря някой добър човек да ме подслони за два дена.
Все пак в нета има няколко сайта, където добри хора предлагат напълно безплатни легла на пътуващи чужденци.
За жалост, за да те приемат, често се изисква да имаш изградена репутация в сайтовете, каквато аз никъде нямам, защото не ги бях ползвал до този момент.
Въпреки това писах на няколко човека и отново се отправих към консулството.
В 12:30 часа бях там и изчаках търпеливо всички посетители да бъдат обслужени.
Към 13:20 жената провери дали случайно не е пристигнало разрешение от София да ми бъде издаден пасаван за прибиране в България и... О, чудо! Беше пристигнало. Просто ми беше трудно да го повярвам, макар че тайно се надявах през цялото време.
Милано е изключително сдухващ град - еднообразен, скъп и голям. Ако бях останал напълно сам и без пари, макар и само за два дена, щях да се побъркам.
А цялата тази история беше толкова тежка - несигурността дали ще остана, дали ще замина, къде ще спя, какво ще ям, с кого ще си говоря...
Това беше най-гадното от всичко.
В момента, в който получих пасавана си сякаш ми изникнаха криле и просто полетях - отново имах цел в живота и тя беше да стигна на време до летището, защото всичките ми колеги бяха заминали два часа по рано, за да е сигурно, че ще стигнат на време за полета.
За късмет българското консулството е само на километър от гарата, откъдето трябваше да си взема рейса за летището
Разстоянието го взех на спринт, без да се задъхвам, купих си билет (с пари, взети на заем от приятел) и скочих в първия автобус.
13:45 вече бях на път към летището в Бергамо.
По ирония на съдбата пристигнах първи и се чекирах преди всички.
Останалите гадини решили да си разнообразят деня с малко шопинг в околността, докато аз се пържех на бавен огън. Поне ми купиха тениска да не съм съвсем капо.
В крайна сметка всичко свърши щастливо и успях да се прибера на време, а това е най-важното.
Оказа се и че тежката бюрокрация може да се справи с един проблем за 3 часа, въпреки че на сайта на МВнР си пише, че пасавани се издават за срок от 3 работни дни.
Следващия път, когато пътувам, ще си взема два документа и ще ги държа на различни места.
Препоръчвам ти това и на теб, макар че винаги всичко може да се случи и колкото да внимаваш и да планираш нещата, накрая можеш да се окажеш в подобна ситуация или- не дай си Боже, по-лоша.
Специални благодарности на всички в консулството в Милано, защото явно са си свършили работата добре, за да успеят за толкова кратко време.
Благодарности и на този неизвестен човек в София, който ме е проверил набързо и е изпратил разрешение да ми се издаде пасаван.
Приятелите ми ме убеждаваха, че няма да успеят за един ден, защото все пак... българи я вършат цялата работа.
Да, но докато гледах италианците колко се моткат, как бавно обслужват клиентите в заведенията, по бензиностанциите и магазините, си помислих: Ако някой може да свърши това за един ден, това е именно българин... стига да иска, разбира се.
Васил Христов
Източник: dnes.bg
