„Не ща да съм турски и никакъв роб... същото искам и за милия си род“ /В. Левски/
Дяконе! О, Левски!
Достоен бе ти, обесен бе ти, но нивга не умря. 
Пиша ти с идеята и целта да ти покажа живота тук, в страната, за която ти жертва най-милото си - живота си.
Е, днес е 19 февруари и почти всеки българин се е сетил за теб и твоите подвизи, в съзнанието на почти всеки българин си. Но Дяконе, днес е 19 февруари. Сега ще изрека думи, от които ще ме заболи: България е забравила Левски, Левски е Левски само на 19 февруари. Само тогоава споменът за него се връща, само тогава името Левски значи нещо, има стойност сред българите. А трябва ли да е така? Защо , Дяконе, защо велики личности като теб, борили се достойно за освобождението на България, жертвали най-ценното си – живота, биват забравяни? Питам се защо, но отговор не намирам. Какво говори това за нас, българите? В какви хора сме се превърнали?
Вече тотално сме се объркали. Народ със славно минали, объркан в настоящето, наивно търсещ по-добро бъдеще. Ще успеем ли? Или наивно ще продължаваме да търсим? От държава на три морета сме се превърнали в държава, в която цари разврата, корупцията е способ за реализиране на цели, на всеки ъгъл се чува чалга, управляват ни мафиоти, хора умират от глад, хора биват убивани от хора и парадоксалното е, че похитителите полуават минимални присъди. И всеки ден си задавам простия въпрос: защо? Има ли днес България нужда от законите на Крум? Актуални ли ще са днес?
Животът в 21 век е труден. Все повече и повече националното ни самочувствие и достойнство биват накърнявани. И тези, които го правят, казвават „Българите трябва да има повече самочувствие, трябва да бъдат по-уверени в себе си и способностите си“. Наранява се националната ни гордост като се изопачава историята, фактите се заменят с удобни термини, които обслужват начии интереси. Доказателство за това е реформата в образователнта система, защото Османско „съжителство“ и името Левски са две взаимноизключващи се неща. 
„Не ща да съм турски и никакъв роб ... същото искам и за милия си род“ /В. Левски/ Българинът, Апостоле, е роб на собственото си мислене, което има външен натиск. Някой някога задавал ли си е въпроса защо, от кого и с каква цел се налага този натиск? 
Има ли смисъл от още жалвания, Дяконе, има ли ...? След като всичко това е утвърдено в обществото ни, изграждано и надграждано с годините, такъв е той българският манталитет. Съществуваме за момента, живеем, ама недостойно.
Дяконе! О, Левски!
Достоен бе ти, обесен бе ти, но нивга не умря.
Мирослав Митков (11“а“ СОУ „П.Р.Славейков“)