Благодарение на Доган България се размина с кървав сценарий на прехода
Движението се роди в един апартамент преди 26 г., за да стигне до Либералния интернационал и се превърне в балансьора на БГ политиката
Както никоя друга партия в България ДПС се роди в зората на прехода от раните на "възродителния процес", мина през клеймото, че е "проект на Държавна сигурност", през обвиненията, че е "антиконституционна", през непрекъснатото натякване за "етническия" ? комплекс и стигна до утвърждаването ? като първата българска либерална партия, член на Либералния интернационал с трайно присъствие в Европейския парламент.
В тези няколко определения е събрана 26-годишната драматична история на една политическа формация, зачената от репресиите срещу турското население у нас в годините на тоталитаризма, но умело ръководена от своя основател Ахмед Доган така, че да се превърне в символ на мирния етнически модел у нас и неизменен властови фактор от началото на прехода до днес. Колкото това е успех за движението, неговите ръководители и избиратели, толкова то продължава да бъде сочено от мнозина у нас като "чуждото" тяло в един обществен организъм, който хем се стреми да го изхвърли, хем знае, че не може без него. Което бележи драматизма ни на едно разделено от омраза и противопоставяне общество.
И понеже паметта често ни изневерява, най-правилно е да потърсим помощ от архивите, за да видим в каква обстановка и защо се роди ДПС.
Пръкналата се на 10 ноември 1989-а след вътрешно-партиен преврат в БКП пазарна демокрация в България осъмна два месеца по-късно - в началото на 1990 г. пред прага на кървав сценарий. "Не на турското робство", "България на българите", "Българино, а сега накъде", "Апостоле, стани от гроба, предателите предават идеала ти", "С турски имена - в Турция". Тези бурни страсти заливат замръзналите площади в Кърджали, Разград, Хасково, Шумен след като управляващата БКП взима на 29 декември 1989-та съдбоносното решение за връщане имената на българските турци. Тодор Живков се е сгромолясал. Наследилите го комунистически водачи се опитват да се задържат на повърхността на стихията след падането на Берлинската стена. Последиците от "голямата екскурзия" отварят пропаст между християни и мюсюлмани, между българи и турци и ръководството на БКП бърза да поправи "грубата политическа грешка", довела до "извращения сред тюркоезичното и мюсюлманско население в страната ". Българските мюсюлмани излизат на протести с възгласи: "Искаме си имената", българските християни се вдигат на бунт със заклинания: "Един път им простихме, втори път -не!". Градовете пламват, страната се изправя на прага на конфликт със съдбоносни последици.
В навечерието на Бъдни вечер, 42 дни след 10 ноември 89-та, от килията"смъртен" на затвора е амнистиран политическият затворник Ахмед Доган
Две седмици след това, на 4 януари 1990 година в един варненски апартамент 33-ма души, начело с Доган, създават Движението за права и свободи. В учредителните документи основателите записват приоритетите: "постигане на разбирателство, единство и сътрудничество на българските граждани, зачитане правата и свободите на всички общности в страната, осигуряване правата и свободите на етнически, религиозни и културни общности, недопускане на етническа и религиозна омраза и дискриминация".
В името на всичко това лидерът си поставя няколко цели:
- Да утвърди стъпилата на етнически фундамент партия ДПС като българска, защитаваща висшите национални интереси, отстояваща сигурността на страната и единството на българската нация под мотото: "България е наша обща родина"
- Да не допусне партията да попадне под чуждо влияние, особено като се има предвид кръвната връзка на повечето от нейните членове с Турция и желанието на Анкара да стане говорител за правата на българските мюсюлмани
- Да държи партията далеч от етническата конфронтация на Балканите в края на ХХ и началото на ХХI век и да предотврати пламването на етно-религиозна искрица в страната
- Да реализира кадрите на партията на всички нива във властта, за да се почувстват избирателите ? като равноправна част на обществото ни. Със създаването на ДПС българските мюсюлмани получиха политическо представителство в момент, когато обидата у тях можеше да тласне развитието на страната в непредвидима посока.
-Да постави партията на голямата европейска сцена и да я превърне в пример за "български модел" в геополитиката на размирните Балкани.
Днес, 26 години, по-късно Доган може да отчете пред електората си, че се е справил със задачата си на лидер, а те - също като негови последователи. Някои може да оспорят методите, с които е постигнал това, други да го обвинят в "авторитаризъм, граничещ със султански похвати", но и до днес след името му, наред с критиките, вървят определения като безспорен "стратег и политически диагностик от европейска величина", които нито един друг български политик досега не успява да заслужи.
През всичките тези години ДПС пречеше. На външни и вътрешни фактори, на свои и чужди. А Доган ставаше неудобен, защото затвърждаваше ролята си на водача, който успява умело да лавира между надигащото се желание за мъст у българските мюсюлмани, стремежа им за самоутвърждаване като "турци" и отпорът на плисналия се по площадите национализъм. Успя да намери брод, през който прокара партията си в името на "единството на българската нация" и я направи сила, с която всеки властови субект се съобразява, уважава или поне отчита.
Въпреки натиска, въпреки омразата и неверието нито Доган, нито ДПС се превърнаха в нечия функция. Той отстояваше европейските ценности, а ДПС защитаваше евроатлантическите позиции.
Но както всяка партия, така и ДПС прихвана бацилите на партийния живот у нас. Многократно бе разтърсвана от вътрешно-партийни скандали, от интриги, от предателства. Доган посичаше всеки, който прекрачваше недопустимата граница на лоялност и вярност към каузата, който се опитваше да осребрява влиянието си в партията, или който заиграваше на нейн гръб с чужди интереси. Зам.-председателят Гюнер Тахир си отиде след като стана ясно, че е получил 1 милион долара от Иван Костов, за да осигури 200 000 гласа за СДС за изборите през 1997-а. Организационният секретар Осман Октай последва съдбата му след като си присвои дарение, изпратено за партийната каса. Доган не вярваше в това, докато не видя с очите си бордерата с превода на сумите. Емел Етем - първият вицепремиер у нас от турски произход, също загуби доверието на човека, който я изстреля на този пост, защото се самозабрави във властта. "Моторът на организацията" Касим Дал се заигра открито с Ердоган през есента на 2009 и три месеца по-късно Доган го посече. (През октомври 2010-а Доган отказа среща с Ердоган, който пристигна в София с мисията да го убеди да се оттегли от лидерския пост в ДПС, за което Анкара настоява още от 2007 година. Тогава на срещата отива Касим Дал, като в кръга на разговорите било обсъждано не само отстраняване на Доган от политиката, но дори разтурването на ДПС, ако той не приеме - б.а.) Оттогава се заговори за връзките на Касим Дал с турските служби, а Доган повече не му проговори. Същата съдба сега споделя и Лютви Местан. Със същото обвинение и със същата жестокост на наказанието.
Всички те бяха много близки до председателя. Всеки от тях в даден миг се виждаше като Наследника, като първия Втори, на когото все някой ден ще му се усмихне късмета да стане Първи. Затова и всеки от тях носеше маршалски жезъл в раницата си и мислеше, че може да измести Доган не само от лидерския пост, но и от сърцето на този особен електорат. Всеки искаше да открадне партията, да си приватизира структурите. И тук бе основната им грешка. Никой от тях не показа стратегическото мислене на Доган, никой не постигна неговата визия за държавата, за партията и за разположението им на картата на света, никой не носи неговия интелектуален капацитет, никой от тях не се сля така с ДПС и с електората ?, както Доган. Затова и всичките опити да се направят дубликати на ДПС, които да се утвърдят като някакво ново автентично ДПС-1, -2 или -3 претърпяха фиаско, превръщаха се в механичен сбор от отломки: Мехмед Ходжа, Сали Шабан, Мехмед Дикме. След всеки разкол движението оцеляваше, а авторитетът на Доган оставаше непоклатим. Но безспорно драмите нанесоха вреда на истинското ДПС. Всеки отцепник тръгваше с малка гвардия след себе си, нищо голямо не постигаше, но отделяше гласове от партията-майка. Този процес на партийно пъпкуване беляза целия преход - той омаломощи първо земеделците, после срина СДС, след това обезсили БСП и най-малко навреди на ДПС. Защото, въпреки всичките отлюспвания и шумни крамоли, движението запази своята тежест на трета политическа сила, без която стабилността в страната е немислима. Именно слабостта на останалите български партии и умелото използване на това от Доган определяше неотменната роля на ДПС като балансиращ фактор в сложната история на прехода ни. А това пък бетонираше функциите на Доган като Партньора (таен и явен), от когото зависи съдбата на останалите големи политически играчи на българския терен. Няма значение дали те си го признават или не.
Историята помни, че благодарение на ДПС България преодоля няколко национални кризи.
Падането на първото правителство на СДС през 1992 десните се опитват да запишат на гърба на Доган, но кризата тогава бе предизвикана лично от Иван Костов, който внуши на премиера Филип Димитров да внесе в парламента вот на доверие към кабинета, с пълното съзнание, че вотът няма да мине. Тогава Доган ги моли настойчиво да оттеглят вота, предлага им различни варианти на разрешаване на правителствената криза, но и двамата отказват. Вероятно един ден историята ще отброи онези 40 минути, в които Доган стои на празната слушалка и чака СДС премиерът в оставка да му предложи кандидатура за нов министър-председател с мандата на ДПС. Филип Димитров не му предлага, с което обрече и себе си, и СДС на провал, а
това пък обърна хода на промените в България.
После дойде кризата с провала на правителството на Жан Виденов през 1997, когато страната бе изправена на ръба на гражданска война. Тогава Доган буквално хвана за ръка Костов и го накара да овладее бунта на улицата, защото властта се търкаляше по жълтите павета на София, а Командира не смееше да се наведе и да я вземе. Онзи прословут кадър, на който Савов, Мозер, Надежда Михайлова (сега Нейнски), Костов и Доган, хванати за ръце, водят демократичните протести през мразовития януари на 1997-ма ще остане в историята ни като спомен за печелившата демократична формула, която събра възторга и надеждите ни и с която България много бързо се раздели. Разривът с Костов дойде, когато той превърна СДС в авторитарна партия и когато даде път на "сините талибани" да извършат най-тъмната приватизация на прехода. ДПС обаче подкрепи усилията на правителството на ОДС при решаване на Косовската криза, която можеше да запали чергата ни и не позволи у нас да се разиграе етническата карта.
Като партия, изповядваща центристки позиции, ДПС изигра своята роля и при управлението на НДСВ, когато България влезе в НАТО и започна активния процес по присъединяването ни към ЕС. Благодарение на Доган царят удържа пълния си мандат (2001-2005), а държавата успя да мине рубикона на поредната драматична криза. В дясно се бяха хванали за гушите: Костов громеше Надежда, от "мъртвото" тяло на СДС се пръкна ДСБ, "Новото време" пристана на Пламен Панайотов, а ДПС за пореден път удържаше "тематичното" парламентарно мнозинство с неговите трисейтина депутати. Тогава Доган получи много упреци, че крепи проваления вече Симеон Сакскобургготски. Аргументът за това му беше един: " Ако си отговорен политик, трябва да отчиташ на първо място стабилността на страната. Когато си станал член на НАТО и се опитваш да влезеш в ЕС, не може детайлите да те спънат, а една криза да провали европейското бъдеще на България". През този период, 2003-а, ДПС проби на международната сцена и стана първата българска партия, член на Либералния интернационал в Европейския парламент успех, който странно защо се неглижира. На първите в България евроизбори - май 2007 -а, когато забучилите европеизма на ревера си СДС с Надежда и ДСБ с Костов се провалят, "етническото" ДПС печели 4 депутатски места, почти колкото БСП и ГЕРБ - те имат по пет. Първите етнически турци, които седнаха на банките на европарламента, бяха изпратените през 2007 от Доган млади кадри на партията Филиз Хюсменова и Четин Казак.
През цялото време независимо дали губеше гласове или не ДПС увеличаваше броя на своите депутати в парламента. А всички останали партии се опитваха да приласкаят този "дисциплиниран" електорат, без да разберат магията на тяхното единство. Това е една затворена система, в която раните продължават да говорят, без ние да ги чуваме. Затова и не успяваме да ги разберем. "Когато хората около теб са настръхнали за отмъщение, за саможертва в името на тази болка - да преодолееш изкушението да не ги поведеш по този път, е много голям трап", обяснява философията си Доган.
И за да стане ясно на кой Господ се кланя, е сложил във фоайето на сараите огромна икона на Свети Георги
Когато го попитах защо, отговорът бе: "Свети Георги е другото измерение на Христовото начало. Едното е да побеждаваш, като прощаваш и страдаш. Другото е да побеждаваш, като се бориш, като отговаряш на предизвикателството, съобразно нормите на времето и борбата."
ДПС ще продължава да се бори. Доган - също
Съобразно новите геополитечски реалности, които ни изправят пред нови кризи, за които към този момент нямаме решения. През 2004-а Доган заяви: "ДПС създаде модела на синхронизирането на правата на човека със стабилността и сигурността на държавата, какъвто в Европа". Това е достатъчно, за да каже днес тази партия, че е дала своя принос за общия ни европейски дом.
Валерия Велева
