Владимир Чукич облече профилната си снимка във френското знаме, а после нарисува две картини – на едната разпятие, на другата Богородица. Първата е неговото усещане за съпричастие с Париж. Втората – с Русия след Синай. Той е черногорец по баща, белогвардеец по майка, ако изобщо има значение това. Литографиите му са в десетки колекции по света, а графичната му преса е в една уютна къща в село с 4-5 старци край Кърджали. Какво се случва всъщност, не спира да се пита той през последните дни. „Избиват се масово невинни хора, но това очевидно няма връзка с исляма – когато убиват Абу Бакр Ал Багдади и предават целия му архив и лични вещи, там не е намерен Коран. Това е знак, че става дума за икономическо, военно образувание с цел власт и пари на всяка цена. Да разстреляш хладнокръвно десетки хора, които мирно си гледат концерта, това е чудовищно“, това е един от всичките му отговори на кошмара, поставил най-страшните въпроси пред Европа. Срещнал Байрам, приятел от село Бойно и дълго говорили за парижката трагедия. Това е удар и по мюсюлманската общност, какво друго да си мислят хората вече за нас, ако не да виждат във всекиго потенциален убиец с калашник, казал му бившият кмет. Владо не крие, че оттук нататък в космополитния град ще ходи със страх и тревогата за дъщеря му Мариела и 4-годишната му внучка Ванеса едва ли ще стихне. Той е живял там преди години и разказва за веселяшките сбирки на художниците на брега на Сена, а зад реката Нотр Дам като декор, когато приготвяли напитки и мезета, пускали музика, а минувачите спирали, черпели се с тях и продължавали. „Това е изумителният вкус на свободата, без мисъл дори за страх. Какво се случи – Европа сякаш сама си отгледа онези, които разстрелват свободата й, символите й… Но това е от безделието на същите тези млади араби, от капсулацията им в гетата, която ги изолира от истинските европейски ценности, но и заради лошото домашно възпитание. Не ми е ясно на какво ги учат в училищата на затворените им общности. Внучката ни Ванеса учи заедно с тъмнокожи деца, с китайчета и всякакви други, ами защо японци и китайци не взривяват. Има нещо сбъркано в идеята и системата на интеграцията. Но тези имигранти са влезли през отворената врата на Европа, защото кой да мете улицата, французойката с маникюра ли. А сега помитат човешки животи“, разсъждава Чукич. Когато последния път през тази година бил във Франция, се стъписал от агресията на голяма група арабски младежи, които буквално потрошили втория етаж на вагон от бързия влак, а французите напускали ужасени и се оглеждали за полиция. Тази форма на война, почти партизанска, когато 6-7 души хвърлят в ужас цяла Европа, е явно по-въздействаща в сравнение със стандартната, където войници се бият с войници, това е уродливо и нечовешко, подчертава той. Съседът му в село Тополчане бай Ахмед е от хората, които и на мравката правят път, и сам често повтаря, че не може да настъпи животинка. Според него няма как, ако си наистина вярващ, да се подчиниш на командира си и да отидеш съзнателно да отнемаш човешки животи в името на Аллах, и с безумната идея, че след това ще отидеш в Рая. „Четох интервю със съвременен френски историк, който казва, че ислямът преживява своето средновековие в момента. И това е много вярно, той възниква през 6-7 век, сега е в своя 13-и век. Християнството също е преживяло катаклизмите си, сектите са се избивали в стремежа си за надмощие, битката на католици и протестанти в Ирландия не беше толкова отдавна. Но виж докъде сме стигнали – космос, супер-технологии, обаче сега ни връщат в землянките, в родово-общинния строй и това става в 21-ия век“, коментира Владо. Той разказва за ужаса, който преживял на сутринта след фаталния парижки петък. Както винаги сутринта влязъл в интернет, отворил електронната си поща. А там писмо от приятели в Лос Анжелис. „Как са вашите в Париж? Трагедията е огромна, дано всичко е наред!“, написали Жоро и Оля. „В първия миг помислих, че е стар имейл. После Фейсбук и телевизиите… И веднага се чух с децата, оказа се, че само преди няколко дни са били на вечеря в ресторант до стадиона, там наблизо беше предишният офис на Мариела. В събота и техните телефони прегрели от обаждания, а през нощта тя се е будила мокра от сълзи, плакала е за загиналите. А мен не ме свърташе в ателието, телевизорът ме вцепеняваше. Прехвърлях платната, върху едно от тях ми се появи френското знаме и кръстът върху него. Взрях се в друго платно и видях Богородица, мисълта ми ме прати към жертвите в руския самолет. Бяха странни минути, гледам релефите върху платната и виждам образи. Това е моето изразно средство, аз не мога да пиша“, разказва художникът. Снимките публикувал в профила си във Фейсбук, последвали много обаждания с въпроси за продажба. Болката не се продава, нямат цена тези картини, отговарял на всички. Мога да ги подаря на някого, който е изгубил близък в атентатите, за да споделя и смекча болката, ако това изобщо е възможно, казва Владо и припомня кошмарите в Кения, Анкара, Бейрут, Сирия.

Той няма обяснение за уродливия сблъсък на мнения и патриотарство в социалните мрежи, според него това са първосигнални реакции. „Изведнъж на фона на огромната трагедия в Париж някои хора обявиха, че са българи и затова не искали френското знаме, това е налудно. Това са вечните наши дребни заяждания и псевдонационализъм, смешно и жалко е. Очевидно няма нещо, което да не е в състояние да ни разедини. Търся в миналото и не виждам коя е тази капка, сбъркала гените ни, мисленето ни. Усещал съм го и в чужбина сред българите – все някой гледа да те прецака и оплюе, а и по изложбите ми в различни страни е било същото. Затова няма силна българска диаспора никъде. Сърби в Париж ме водиха на изложба, те нали си ме броят за техен човек, понеже съм черногорец, дойдоха едни тузари и изкупиха половината картини. И само сърби ме питаха дали имам нужда от помощ, за да остана там. Иначе в ателието ми идваха много българи, хапване, пийване и дотам, после забравят за мен. Има надежда обаче при младите, събират се, подкрепят се, женените за французи научиха половинките си на български език и обичаи“, коментира Владо Чукич. От години той живее и твори в селската си къща в Тополчане на брега на язовир „Кърджали“, там няма българи. Но там го наричат брат. Питам го страхува ли се от разделение, напрежение и противопоставяне между християни и мюсюлмани, регионът е с етнически смесено население, а той не ме оставя да довърша въпроса си. „Не, това не може да се случи. Само да се появя в съседното по-голямо село Кьосево, ме наобикалят и канят на кафе. Там преди време от Турция се завърна един изселник, Ешреф агата, както го наричаме, уникален човек и религиозен. Аз много ценя истински вярващите хора, независимо дали са християни, мюсюлмани, юдеи, те са най-трудолюбивите и с огромно уважение се отнасям към такива. Та завръщането на Ешреф някак особено промени и цялото село, мъжете станаха по-работливи, иначе киснеха по цял ден в кръчмата. А той е дърводелец, направи 40 кошера с пчели, дворът му е подреден и е чисто навсякъде около този човек. Така сякаш зарази и останалите в селото.Той ме запали и мен по пчеларството, първите ми кошери са от този чист човек. Но аз съм много взискателен и към християните. Бушувам вътрешно, когато виждам в църквата хора със запалени свещи и си чатят с телефоните. Затова на празници ходя в храма след 1 ч., когато хората са съвсем малко и се олюляваме от глад заради големите пости. Ако не се пречистиш истински, няма смисъл от нищо и това го има и при християните, и при мюсюлманите. А то е изпитание – и физическо, и духовно. Наистина, когато взема причастие, се чувствам много лек“, казва Владимир. Той е убеден, че истински вярващият човек не е в състояние да причини болка или да убива. Най-големите творци, създали световните шедьоври, са били вдъхновени от вярата си в Бога и затова са гении, подчертава художникът и признава как пред Микеланджело, Леонардо, Рембранд и десетки други титани дъхът му е спирал неведнъж. „Аз не рисувам икони и не мога да си представя, че те могат да се продават от авторите им с идеята за индулгенция. Някога художниците, преди да започнат да рисуват икона или стенописи, са се пречиствали с пости и са ги правили с вяра, затова са толкова и толкова въздействащи. Когато влязохме в гробницата на Медичите във Флоренция и видяхме фигурите, нещо ме стисна за гърлото и от очите ми тръгнаха сълзи, същото беше и пред оригиналната статуя на Давид, поне два часа съм я гледал. В такива моменти губя и самочувствието си на художник. Микеланджело е бил на 25 години, когато от парче камък е правил чудо с ръцете си. Точно на това посягат сега терористите“, казва той с горчивина.

Чукич е и с тежки пристрастия към музиката, особено към джаза, а и сам свири на китара. Спомня си за едно от посещенията си в Нотр Дам – огромен оркестър и хор от 150 души репетирали „Реквием“ на Берлиоз, слънцето през витражите, масата хора и тишината отново го накарали да се почувства на божествено място. „И това искат да убият сега. Но човешката цивилизация е оцелявала и при други катаклизми, и душите на нейните гигантски творци и герои ни гледат отгоре, и няма да допуснат всичко това да умре, сигурен съм. Както съм сигурен, че когато от Париж пак пристигне моята внучка Ванеса, моите хора в селото ще я прегръщат с искрената си радост. Това е твоето богатство, казват ми те, ние с тях си говорим с прости думи. И тези хора не биха употребили вярата си в Аллах за нечисти цели, сигурен съм“, заключава художникът./БГНЕС