Славният Момчил юнак е възпят като герой в народния фолклор

Днес се навършват 670 години от героичната съмрт една особенна личност в драматичната българска история – Момчил юнак. В съзнанието на много българи Момчил е фолклорен герой, юнакът защитник на Родопите и Беломорска Тракия от турското нашествие.

Една от най-популярните песни, посветена на героя е "Женитбата на крал Вълкашин". В нея епосът разказва как Момчиловата жена Видосава, го е предала в ръцете на Вълкашин, който го е убил пред собствената му крепост. Когато Вълкашин искал да нарами като плячка доспехите на Момчил, установил, че са прекалено големи за него, и се обърнал към Видосава с думите: "Ти предаде такъв юнак, мен ли няма да предадеш...", след което я убил и взел за жена сестрата на Момчил - Евросима. От техния брак пък се родил друг народен герой Крали Марко.

Но отвъд митовете Момчил юнак е напълно реална историческа личност, за която има запазени достатъчно сведения във византийски и турски летописи.

Роден е около 1305 г. Поразявал с физическите си качества. Не е известно да има знатен произход. Бил толкова висок и снажен, че бил "колкото двама души", "всички се дивели на величествения му вид", а турският поет Енвери пише: „...приличаше на минаре!“ Първоначално бил "хонсар" (разбойник) сформира чета в граничната област на България с Византия и Сърбия, за което е преследван от българската власт. По-късно става около 30-годишен преминава във Византия и постъпва да служи при Андроник III Палеолог. След това служи с дружината си при крал Стефан Душан. По думите на Енвери бил прочут "в сръбската страна". Отрядът му се ръководел от принципа "малцина заради мнозината и мнозина заради едного", а хората му били фанатично предани, готови "по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел".

През 1343 г. Момчил заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341-1347. Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга. Съвсем "случайно" по същото време пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител. Така според хрониката Момчил получава от императора като негов васал областта "Меропа" - Западните и Средните Родопи и части от Беломорието между р. Места и Гюмюрджина и в Родопите по течението на р. Арда до Чепеларска река с крепостите Света Ирина и Подвис (при дн. Смолян), а последната става първата му столица.

Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема Ксанти, установява там своя дворец, "дом" според летописите, прави го истинска столица и разширява територията си до Бяло море до днешния Порто Лагос и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница и поне още 5000 меча пехота! С тези значителни за епохата военни сили Момчил участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от които понякога страда и българската държавна територия.

Но владетелят се покорява за кратко и на Цариград, приема севастократорската титла от Кантакузин, но не го признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа, противопоставящ се и срещу двете византийски страни, и срещу настъпващите турци. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните Влахо-български грамоти го величаят като "Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човек, "...когото храбростта не напускала никога". Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, "превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим". Войводата присъединил нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти, една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя по времето на цар Иван Александър и води самостоятелна политика. Във войската му се служило без заплащане, а за чест. Впечатлението и споменът за държавата на Момчил е толкова силен, че столетия по-късно столичният град е наричан от местните българи дори когото вече са част от тях потурчени не Ксанти, а Царево.

През май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк от името на императрицата Анна Савойска търси съюз с Момчил.

През юни 1344 г. защитавайки владенията си от турските набези Момчил напада и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като запалва турския флот - изгаря 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд, позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с Умур бег и византийският му съюзник императорът Кантакузин.

През май 1345 г. предводителят на селджукските турци емира на Айдън - Умур бег пристига от Мала Азия на Балканския полуостров повикан от Йоан VI Кантакузин и след голяма подготовка войските им се отправят срещу Момчиловото царство. Този път силите им са още по-многобройни само турците са 20 000 меча, срещу тях Момчил може да противопостави свиканите свои 5000 български конници. Той разчита на яката крепост Боруград (Перитор) недалеч от Бяло море и от столицата му Царево (Ксанти), но гърците в нея извършват предателство и отказват да го пуснат, приемат само съпругата му ескортирана от братовчед му Райко с 50 български войника.

На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите, разрушават стената и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Омур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но числено противникът превъзхожда българите, които твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете "Деянията на Умур паша" на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Войните му са сломени. Дори врагът му императорът споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.

Съществуват легенди и за потомци на севастократор Момчил. Като такива се сочат българските революционери Стефан Караджа, легендарният последен владетел на Добруджа - Вълко Добруджански и Бинбеловия род, от който е близкият на Карл ХІІ Шведски Маринчо Страшния.