Прилагаме текста на статията и в Либерален преглед под наслов:Проблемът за достоверността на някои домашни извори трйно залегнали в българската историография

Като конкретен повод за експозето, което ви представям днес, ми послужи нашумелият напоследък игрален филм „Време разделно“, чието реализиране и разпространение в настоящия момент, без да се спирам на незадоволителните му художествени качества, според мен е резултат от политическата аморфност и съмнителната етическа позиция на неговите създатели. Отново българският народ бе принуден, бе му натрапено да погледне на своята история като страдалец, като мъченик – убиван, инквизиран, насилван, а не като съзидателен или пълноправен участник в своята историческа съдба, колкото и трудна да се била тя. На българското гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтично-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжаление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен. И най-сетне на българите трябваше да им се посочат конкретни виновници и изворите за тяхното принизено самочувствие, както и да бъдат защитени едни авантюристични и неоправдани политически действия в съвременността.

Впрочем кинотворците, както и литераторите, са черпили материал от историческите изследвания, затова да се обърнем към тях. Ще спра вниманието ви на въпроса за достоверността на някои домашни извори, които са станали причина за това в нашата историческа наука и в нашия културен живот да се установят по моему предубедени тези за разпространението на исляма в Родопите. Имам по-конкретно предвид трите известни летописа: на поп Методи Драгинов, летописът от село Голямо Белово и Баткунинският летописен разказ, които засягат едни и същи събития и имат очевидно обща първооснова.

Споменатите три летописа за помохамеданчването на родопските българи се въвеждат и интерпретират в българската историография и в краеведческите изследвания още от края на миналия век. Като се започне от публикациите на Стефан Захариев, Хр. Попконстантинов, Г. Димитров, Ст. Шишков, Р. Чолаков и други и се стигне до днес, когато върху основата на летописа на поп Методи Драгинов проф. П. Петров в многобройни монографични и други публикации укрепи окончателно тезата за разорението на Родопите през 1669 г. (Чепински – през 1666 г.) по време на венециано-османската война за остров Крит и за насилственото ислямизиране на родопските българи.[1]Съществува още една хроника на тези събития, т. нар. „Исторически бележник“ за потурчването на родопските българи. Този извор от публикуването му през 1931 г. винаги се е използвал със съмнение и множество уговорки от специалистите, докато през 1977 г. П. Маринов в статията си „Истини и заблуди“ аргументирано отхвърли възможността „Бележника“ да се използва като достоверен исторически документ.[2]

Накратко ще ви запозная докъде са стигнали в настоящия момент изследванията върху трите летописа:

Беловският летопис е познат най-напред от публикацията на Н. Начов от 1898 г.[3] и неговият ръкописен оригинал се съхранява в Научния архив на БАН. През 1969 г. той отново бе описан и публикуван от Хр. Кодов, който отстрани някои неточности и доказа, че документът не е съвременен на събитията, а се отнася към първата половина на ХІХ в.[4]

Вторият вариант на Беловския летописен разказ е публикуван от П. Мутафчиев през 1915 г.[5], но за съжаление в този случай оригиналът липсва. Така или иначе, двата варианта са извънредно сходни помежду си, а от друга страна се забелязва голяма близост между летописа на поп Методи Драгинов и вторият вариант на Беловския летопис.

Баткунинският летописен разказ е публикуван най-напред от Хр. Попконстантинов през 1893 г.[6] като оригиналът на този ръкопис също не е запазен. По съдържание този текст е най-близък до първия вариант на Беловския летопис и вероятно, ако би бил запазен, според специалистите той би могъл да се окаже първоосновата на Беловския и другите летописи.

Летописният разказ на поп Методи Драгинов е стигнал до нас единствено в публикацията на Стефан Захариев „Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза“ (Виена, 1870). След като първо бе предатиран и несъмнено бе доказано, че е създаден през ХІХ, а не през ХVІІ век, в едно обширно и компетентно изследване на Илия Тодоров от 1984 г., този летопис бе подложен на основен анализ, който недвусмислено показа, че летописният разказ на поп Методи Драгинов не е нищо друго, освен една литературна обработка, направена от Ст. Захариев върху основата на реално съществуващия Беловски летопис от ХІХ век.[7] Впрочем, в същата статия авторът доказва, че Ст. Захариев, воден от патриотични подбуди и идеали, е прибягвал в този период и към множество други исторически мистификации.

И така, ако обобщим резултатите от проучванията върху домашните извори за помохамеданчването на българите в Родопите, ще установим, че от съществуващите три (с „Исторически бележник“ – четири) извора в оригинален ръкопис съществува само един – Беловския и то създаден през ХІХ в., а не съвременен на събитията.

Защо са били нужни през ХІХ в. подобни мистификации? Отговорът на този въпрос е потърсен също в изследването на И. Тодоров: той трябва да се търси в особеностите на епохата – епоха на необикновено силни увлечения в условията на разгорещена борба за църковна и политическа независимост на българската нация, за утвърждаване на законното право на съществуване като народ, епоха на романтично отношение към историческото минало.[8] Всъщност това романтично отношение към историята през ХІХ в. е свойствено далеч не само на българската интелигенция. Не случайно именно през ХІХ в. в Европа процъфтяват литературните мистификации. В една страна като Франция прочутият мистификатор Врен-Люк си позволява да мистифицира не само реално съществуващи исторически личности и събития, но и митични лица и т. н.[9]

Впрочем в случая с българските мистификации въпросът е далеч по- сложен. Води се неравна и тежка борба за културна и политическа еманципация и българският народ се нуждаел от незабавен отговор на някои въпроси, свързани с неговото далечно и по-близко минало. Едни от тези въпроси били разбира се, защо ислямът се е разпространил в българските земи, трябва ли да се считат сънародниците, преминали към мохамеданството за ренегати, предатели и отстъпници или са мъченици, понесли изстъпленията на религиозния фанатизъм? Кои са преките виновници за това – само турските султани или и висшите гръцки духовници, които предателски са посочвали изкупителните жертви? И други подобни въпроси, отговорът на които е трябвало да мобилизира и насочи народните сили за съпротива и борба за национална и политическа самостоятелност. Поради това именно, както Ст. Захариев, така и създателите на „Исторически бележник“ (написан от активните родопски възрожденски деятели Рада Казалиева и синът ѝ Христак поп Панделиев под претекст, че се възстановява по памет оригинална хроника), вероятно и авторите на Беловския и Баткунинския летопис, са действали с пълното съзнание за необходимост, патриотичен дълг и благородство на крайната цел.

Каква беше необходимостта отново да се връщаме към опровергаване на летописите като достоверен исторически извор след добре и компетентно извършената работа на езиковедите и краеведите? Защото като поставиха под съмнение автентичността на летописа, те съвсем оправдано не пожелаха да навлизат в територията на историците и заключиха, че е възможно този мит за помохамеданчването на родопските българи да е създаден върху реални исторически факти.

Като имам предвид казаното до тук, предлагам следната аргументация, която подлага на съмнение историческата достоверност на споменатите летописни разкази за провеждането на организирана кампания за масово насилствено налагане на исляма в Родопите през 1669 г. (за Чепинското корито – 1666 г.):

1. Най-напред следваше да се направи опит да бъде открито потвърждение на описваните събития в други извори. Още от пръв поглед, а и след задълбочено проучване на историографията и източниците за ХVІІ в. впечатление прави отсъствието на каквито и да е бележки за подобен факт.

Ще започна с турския пътешественик Евлия Челеби, който е оставил едни от най-подробните описания на балканските провинции на Османската империя, като е отразявал без да спестява нищо всички свои впечатления, както и събитията от онова време. През 60-те години на ХVІІ в. при своята дългогодишна обиколка на цялата империя, той прекосява и Западните Родопи през Неврокоп-Доспат-Смолян до Асеновград, без дори мимоходом да спомене за някакви специални завоевания на исляма в тази област. През 1965 г. проф. Стр. Димитров в публикация за проникването на исляма в Западните Родопи обръща внимание на факта, „че такъв словоохотлив пътешественик като Евлия Челеби се е въздържал да спомене и дума за помохамеданчване на населението и за събитията в този край“.[10] За съжаление авторът навярно не имал възможността да допусне друго, освен умишлено премълчаване на събитията от срам. Това обаче е съвсем неубедително заключение и трябва да го подложим на съмнение. Разпространението на исляма сред „неверниците“ е било религиозен дълг на всеки мюсюлманин и благочестиво дело, с което се гордеел всеки правоверен. Ето как характеризира това добрият познавач на Ориента и съвременник на събитията Пол Рико: „Сред тях (турците) е разпространено мнението, че създаването на последователи на вярата им е похвално дело. Ето защо, който има пари колкото да купи един роб, почти никога не пропуска случая да се снабди с някой младеж, поддаващ се на влияние, когото да обърне в своята вяра и да спечели уважението на съседите си, защото е прибавил още един към броя на правоверните“.[11]

Османските хронисти и биографите на султана не са пропускали и най-малките завоевания на исляма в близки и далечни краища, за да ги отразят с най-приповдигнат тон и пищен стил в летописите си за слава на Аллаха и за пример на поколенията. Така че правоверният мюсюлманин Евлия Челеби едва ли ще премълчи такова събитие, ако е било реален факт.

ХVІІ в. е период на активни дипломатически контакти между Запада и Империята. Многобройни специални мисии, пътешественици и наблюдатели прекосяват земите на османците и през втората половина на столетието. В голямата си част опитни наблюдатели, ерудити, преизпълнени със съчувствие към робското положение на християните в европейските владения на Империята, тези дипломати и пътешественици, следвайки и задачите, с които били натоварени, внимателно и подробно отразяват всичко видяно и чуто. Особено се интересуват от несправедливостите на османския режим, от беззаконията, от тежката данъчна система, от случаите на насилия над християнските поданици, упадъка в стопанството и икономиката на плодородните балкански области. С някои изключения, техният път преминавал обикновено през района на Родопите. Срещат се великолепни описания на планините, горите, бита, историята и прочие на родопския край и нито един от тях не споменава и дума за съсредоточаване на редовни военни части там, за насилия, палежи и масово, кърваво разпространение на мохамеданството. Ще спомена само една малка част от пътешествениците, които са минали с мисии през Родопите от 1650 г. до края на века: Джон Бърбъри (1664-1666), Едуард Браун (1669), Джон Ковъл (1675-1676), Конрад Хилтебранд (1657-1658), Християн фон Валсдорф (1660-1663), Паул Тафернер (1665-1666), Йохан Христоф фон Киндсперг (1672-1674), Ханс Хьонце (1673-1674), Луиджи Марсили (1680), Джовани Бенали (1682-1683), Давид Рожнай (1665), Пал Шандор (1687) и много други.[12]

Ще обърна внимание на един детайл, който ще ни е нужен малко по-нататък. Някои пътешественици, когато описват пътя си през Родопите, изрично обръщат внимание на факта, че там, например около Татарпазарджишката каза, се намират любимите ловни места на султана и че той често се застоява за дълго там заедно със своя двор: „Тук има чудесен ловен район, хубави студени реки, твърде богати с чудесната риба, главно пъстърва. Ето защо султанът на друго сърце използува тази именно област за почивка, особено високите шумнати планини и скали, където трябва да прекарват специални пътища по стръмнините. Миналото лято (1670 г. – А. Ж.) той спрял с всичките си придворни поради това, че се чувствувал добре…“. (Анонимно описание на немски език от 1671 г.)[13]. Същите ловни зони и големият лов на султана през тази година се споменават и от Йохан Кристоф фон Киндсперг. Джовани Бенали пък описва друга султанска ловна зона около Харманли: „… място в една долина, което по време на лов служи за отсядане на султана. Затова беше забранено на всички да гонят дивеча с пушки, за да си правят удоволствие, но този владетел хваща твърде много лов и прекарва приятно времето си“.[14]

Тук искам да добавя, че основното проучване на историографията за ХVІІ в. също не даде нищо в полза на тезата за насилствената акция за разпространяване на исляма през втората половина на ХVІІ в. Една от най-подробните и компетентни истории на Османската империя принадлежи на турския историк Исмаил Хаккъ Узунчаршълъ. На ХVІІ в. са посветени два тома от по 700 страници. Подробно са описани всички външно- и вътрешнополитически събития около голямата венециано-османска война за остров Крит, но съобщения за организирана акция, предвождана от Мехмед Паша за ислямизация на Родопите няма.[15]

Още по-очебиещо е отсъствието на данни за подобно събитие м многотомната история на османските въоръжени сили, издадена от председателството за военноисторически и стратегически проучвания при Генералния щаб, отпечатана в Анкара през 70-те години. В това изследване всяка битка е описана с най-големи подробности – организация и численост на войските, разположение, бойни действия, морално и физически състояние на бойците, релеф, движения, дислокация и прочие.[16] За отделянето на сравнително големи бойни отряди за някакви акции в Родопите не се споменава, а все пак в летописите се твърди, че насилственото изтурчване на родопските българи е продължило от Гергьовден (май) до Богородица (август), т. е. невъзможно е в периода на толкова тежка за Империята война да не бъде отбелязано предислоцирането на войскови части на отиване или на връщане от Крит за такъв дълъг период от няколко месеца.

2. Особеният статут на населението в Родопите също хвърля дълбоко съмнение върху достоверността на летописните бележки, както и на историческите съчинения, изградени върху тях. В. Мутафчиева в статия от 1965 г. за статута на чепинското население постави вън от съмнение факта, че населението от много Родопски области, включително и това от Чепинско, за което е дума във въпросните летописи, е притежавало вакъфски статут. И то не какъв да е вакъфски статут, а е принадлежало към вакъфите, които били собственост лично на Падишаха. „Към средата на ХVІ в. султан Сюлейман І завършил постройката на голямата джамия Сюлеймание в Цариград – всъщност цял комплекс от джамия, медресе, имарет и пр. по подобие на богатите религиозно-благотворителни фондации, учредявани от всички османски султани до това време. За издръжката на този комплекс Сюлейман завещал феодалните приходи от редица селища в Румелия, които следвало да бъдат изразходвани за поддържане и ремонт на сградите, за изплащане на заплати на многобройните служители, за раздаване на милостиня и пр.[17]

По непълни данни вакъфът на Сюлейман І имал села в следните кази: Одрин, Димотика, Стара Загора, Пловдив, Ипсала, Елхово, Татар Пазарджик и Самоков. Тази грамадна фондация притежавала само в Пловдивско 44 села и мезри с общ приход 440 138 акчета.[18]

За настоящата тема от особена важност са данните за вакъфа на Сюлейман І в Татарпазарджишката каза. Тук спадали селата от Чепинско, които се споменават в летописа на поп Методи Драгинов: Дорково, Костандово, Каменица, Корова, Ракитово, Баня, Лъджене. Според записаните в регистрите приходи от селата, касае се за извънредно големи и богати за онова време селища. По-сетне един друг документ от 1658 г., а именно худутнаме, т. е. граничен акт за уточняване на границите на вакъфа, отново потвърждава факта, че чепинските села продължавали да бъдат султански вакъф. Те са запазили този си статут до ХІХ в. Впрочем, както твърди В. Мутафчиева – най-компетентен изследовател на вакъфите в Османската империя – това била разпространена форма на феодално земевладение в поробените Родопи като цяло.[19]

Както е известно, в редица вакъфски села – особено в султанските вакъфи – феодалът прибирал освен съставките на феодалната рента, присвоявана от ленниците, и част от полагащата се по принцип на фиска, а именно поголовния данък джизие.

Този факт сам по себе си вече подлага на съмнение възможността султан Мехмед ІV сам да организира или пък да допусне разорението на собствените си владения и изтурчването на подвластните селяни, което чувствително би се отразило не само на държавната, но и на неговата лична хазна. При това, ще напомним, че Империята се намирала в състояние на война, а според османските източници Южните и Източните Родопи, и въобще цялата тази област били основни производители на селскостопанска продукция и обезпечавали постоянни доставки за армията и държавата. Родопската област и принадлежащите ѝ на юг и югозапад земи били сигурен и важен източник на задължителните доставки – най-вече на зърнени храни, брашно, дървен материал, овце, желязо и пр.[20] Така че, безпокойство сред населението, разстройването на стопанския живот и размириците биха били груба, необмислена, неоправдана политическа грешка с крайно тежки последици за държавата и за хода на войната.

Вакъфският статут на предпазвал родопското население от тежката експлоатация, нито от безкрайните данъци и тегоби. При все това населението особено в султанските вакъфи ползвало известни предимства. Едно от тях било да се намира в лична зависимост и респективно под личното покровителство на султана. Това го предпазвало от насилие и някакви ексцесии от страна на преминаващите войскови части, както и от местните власти. Още повече тук трябва да имаме предвид, че става дума за излюблените ловни територии на султана, в чиито развлечения активно били ангажирани и подвластните му раи. (Според данни на Хамер, по време на лов в Родопите с гонитба на дивеча и други дейности се занимавали около 10-15 хиляди души от местните жители).

Разпространението на исляма сред родопските българи е факт. Ако се пристъпи към него непредубедено, без съобразяване с конюнктурни и предвзети тези, след внимателно вглеждане в изворите и книжнината, може да се очертае следната концепция за помохамеданчването на населението в Родопите: Разпространението на исляма в Родопите е започнало с единични проявления още през ХVІ в. Процесът се развивал постепенно през целия ХVІІ в. като през втората му половина се забелязва известна интензивност, увеличават се значително домакинствата, изповядващи исляма. Помохамеданчването на родопското население продължава и през ХVІІІ в. Разпространението на исляма в Родопите се е извършило не чрез пряко насилие и масови акции, организирани от султана, а по икономически причини, по личен избор на отделния индивид, на семейството или цялото село и, особено ще се касае до населението от вакъфските села, с личното разрешение и с височайшата милост на султана.

Тази констатация, до която стигнах след детайлно проучване на изворите и литературата не е мое откритие. Тя отдавна е направена от най-уважаваните историци от края на миналия и началото на настоящия век. За съжаление съвременните изследовател на този проблем, както и дейците на културата, които го отразяват, очевидно не желаят да се връщат към тъй стари изследвания, които не са съобразени с днешните декретирани тези. Ще си позволя да цитирам авторитетния труд на проф. П. Ников „Възраждане на българския народ…“: „Обаче българският народ преживя мъчнотиите и излезе цял и невредим из горнилото на теглото и вековните страдания. За него бе едно щастие, че както турската робска власт, така и чуждата църковна власт, които насила и против неговата воля му бяха наложили, нямали асимилаторски цели и задачи и се движели не от идейни съображения, а главно от материални подбуди. В държавно-икономическата политика на Турция едно важно начало е било винаги съхраняването на християнската рая като работна сила; потурчването е лежало изобщо извън и дори против целите на турската държавна система“.[21]

И ако това все пак звучи някому малко крайно, или пък доста обобщаващо, то К. Иречек оставя в нашата историография нещо съвсем конкретно: „Г-н П. Р. Славейков ми разказваше, че в Бачковския манастир при Станимака преди много години се е пазил един поменик, от който се виждало в гоя година кое от сегашните помашки села в близкия Рупчос престанало да дохожда в манастира; следователно това потурчване е ставало постепенно. Самите помаци имат за това събитие само тъмни понятия. Те разказват, че приемането на исляма не е станало навсякъде в едно и също време…“[22] К. Иречек в същите бележки за Родопите изказва за първи път и съмнение относно автентичността на летописа на поп Методи Драгинов, предаден от Ст. Захариев.

В цитираната статия на проф. Стр. Димитров от 1965 г. макар да не са изказани някакви конкретни съмнения в автентичността на летописите за родопската ислямизация, след много задълбочена и прецизна интерпретация на богат изворов османски материал, авторът стига до аналогично заключени: „Документите дават основание да се заключи, че налагането на исляма над българското население в никакъв случай не може да се смята като резултат на една акция, на една масова кампания. То било плод на продължителна, неколковековна дейност. Системните единични примамвания и помохамеданчвания се съчетавали с периоди на масово крушение на християнската маса, докато в край на краищата ислямът бил наложен над почти целия Чеч, Доспат, над час от селата в Неврокопското поле и Разлога“.[23]

Каква е ролята на султан Мехмед ІV, царувал от 1648 до 1687 г., за разпространението на исляма в Родопите? Всички хронисти, биографи и историци са единодушни в оценките си за султан Мехмед ІV, като благочестив и дълбоко уважаващ религията мюсюлманин и като страстен ловец. Той обичал да дискутира по религиозни въпроси със своите приближени и с духовниците, дори в края на 60-те години провел цяла теологична конференция. И все пак най-голямата му страст били ловните развлечения: „В най-критичните и опасни времена, пренебрегвайки държавните работи, той тичаше подир дивеча, въпреки идващите от фронтовете бедствени новини – съобщава за него И. Узунчаршълъ. Мехмед ІV, който не можеше да се откаже от този навик, поради тази си страст беше назован Авджъ (Ловец)“.[24]

През втората половина на ХVІІ в. султанът почти ежегодно организирал ловни експедиции в Румелия, главно в Родопите, които пряко могат да се свържат със засилването на динамиката на ислямизационния процес тук. Като благочестив мюсюлманин, Мехмед ІV виждал смисъл в това да разпространява своята вяра не чрез насилие и кръв, а да печели доброволни прозелити, за чието приобщаване е организирал специални тържества като отпускал и средства за богати дарения. Запазени са османски документи, които свидетелстват, че по време на големия лов през 1679 г. към исляма преминали близо 379 души, които получили дарения в размер близо по 2000 акчета. Документите за освобождаване от данъка джизие и за изплащане на даренията носели резолюции от заместника на башдефтердаря, който придружавал султана и специално е отбелязано, че са издадени в ловния лагер.[25]Подобни наблюдения е направил и К. Иречек, вероятно по местни предания: „След това ислямът се разпространявал по Родопите още в ХVІІ в., когато Мехмед ІV дохождал на лов в „Деспотяайласъ“, и оставал там със своя двор по-дълго време“.[26]

Очевидно и по време на големия лов от 1670 г. в Татарпазарджишко, който е отразен и от Хамер, и от някои пътешественици, били организирани подобни тържества, когато цели села от чепинските вакъфи на султана са решили веднъж завинаги да облекчат своето положение.

Тази традиция за печелене на прозелити султанът спазвал и в Константинопол. Английският пътешественик Джон Ковъл (бакалавър, после магистър в Кеймбридж, а от 1688 г. вицеканцлер на Кеймбриджкия университет), описва едно от най-пищните тържества в Османската империя, на което е бил свидетел – обрязването на султанския син принц Мустафа около 1675-6 г. Тържествата, които траели 13 дни, били съпътствани с обрязването на стотици младежи, другари на принца, както и на стотици ренегати, желаещи да се потурчат и да получат богато възнаграждение: „В 13-те дена – пише Ковъл – имаше поне 200 прозелити. Това е за наш срам, защото мисля, че цяла Европа не е спечелила за нас толкова много турци за тези 200 години“. „Една вечер – разказва английският учен – срещнахме млад юноша, който ни попита за пътя към везира. Тъй като беше селянче, ние го попитахме какво ще прави при него. Той ни каза, че брат му се бил потурчил и той отива да го открие и да се обреже също. След два дни той спази думата си“.[27]

И накрая следва да изтъкна още едно обстоятелство. ХVІІ век се характеризира с интензивна ислямизация на подвластното население във всички балкански провинции на Империята. В това отношение Родопите не са някакво изключение, а район, където този процес се развивал едновременно и така, както в Албания, Босна, Македония и други области, засегнати от ислямизацията. Причините се коренят в общия упадък на Империята, в опитите на Кьопрюлиите да възстановят с най-крути мерки здравия централизиран ред и да напълнят хазната. Това е период на непрекъснати войни на Империята: в 1606 г. с мирен договор в Ситваторок приключва поредната война с австрийските Хабсбурги с огромни загуби за османците. Войната с Венеция от 1645 до 1669 г., която през 1656 г. донася извънредни загуби за османския флот около Дарданелите. Войни с Полша и Русия. Походи за усмиряване на бунтуващите се Дунавски княжества. През 1681 г. се подписва Бахчисарайският мир, с който османците признавали присъединяването на значителни части от Украина с Киев към Русия. Голямата война на Свещената лига срещу османците от 1683-1699 г., която завършва с Карловацкия мир – Империята губи Морея от венецианците, Азов от Русия и значителни територии от Австрия и Полша. Естествено е, че в този период в османската държава се чувствала обща стагнация, която най-напред и най-тежко засегнала податната рая. Извършват се реформи в системата на данъчното облагане, които имат за цел да увеличат многократно постъпленията, необходими за войните. Докато през първата половина на ХVІІ в. държавата събирала от населението на Румелия и Анадола под формата само на извънредни данъци 30 млн. акчета годишно, по данни за 1660 година тази сума нараснала близо до 82 млн., т. е. повече от 2,5 пъти.[28] Стремително се увеличила сумата на поголовния данък. През първата половина на века джизието нараства до 5-7 пъти сравнено с ХV и ХVІ в., а през края на столетието имало ново рязко увеличение, което на места достигало 10-12 пъти по-високи суми. При това положение населението в балканските провинции търсело път за облекчаване на своето положение чрез приобщаване към господстващата религия. Както в Родопите, така и в Албания през втората половина на ХVІІ в. са отбелязани случаи на масово преминаване към мохамеданството на селските жители, понякога дори цели села едновременно.

Погледнато обективно, помохамеданчването на българите в Родопите не е явление уникално, нито пък резултат от някакви предумишлено организирани асимилаторски планове на Високата Порта. То било следствие от сериозни и разнообразни политико-икономически фактори, които засегнали всички европейски провинции и не дава основание в нашата историография да му бъде поставян по-особен, по-драматичен акцент, отколкото в историята на другите балкански народи. Още повече като се има предвид, че българите мохамедани в Родопите, подобно на албанските мюсюлмани, запазват своя език и народностната си принадлежност.

Юни, 1988 г.

Приморско – VІІІ Национална школа на младите историци на тема:
„Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“

(Докладът е публикуван за пръв път в нигата „Две“, изд. Гутенберг, 2005)

[1] Захариев, Ст. Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза, С., 1973; Попконстантинов, Хр. Чепино (Едно българско краище в северозападните разклонения на Родопските планини). В: СбНУ, 15, 1898; Димитров, Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение, Пловдив, 1894; Чолаков, Р. Поп Методиевий летописен разказ за потурчването на чепинските българи. – Духовна култура, 1925, № 24-25; Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност, С., 1977; същият, По следите на насилието, С., 1972 и други.

[2] Маринов, П. Истини и заблуди, сп. Родопи, № 11, 1977.

[3] Начов, Н. Лист от хроника, намерен в с. Голямо Белово. – Български преглед, 5, 1898, № 2.

[4] Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в Библиотеката на Българска академия на науките, С., 1969.

[5] Мутафчиев, П. Избрани произведения, т. І, С., 1973, с. 366-367.

[6] Попконстантинов, Х. Писма от Родопите. – в. Свобода, VІІ, 7.ІV.1893.

[7] Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов. – Старобългарска литература, 16, 19841 с. 62.

[8] Пак там, с. 75.

[9] Пак там, с. 75.

[10] Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и долината на Места през ХV-ХVІІ в. – В: Родопски сб., 1, 1965, с. 103.

[11] Рико, П. Сегашното състояние на Османската империя. Превод и коментар М. Киселинчева (Ръкопис).

[12] Виж цялата поредица „Чужди пътеписи за Балканите“ и други пътеписи и дипломатически хроники в оригинален текст.

[13] Немски и австрийски пътеписи за Балканите ХVІІ-ХVІІІ в., С., 1986, с. 123.

[14] Пак там, с. 178.

[15] Uzunçarşili, Ì. H. Osmanli Tarihi, C. ІІІ, 1, 1973; c. ІІІ, 2, Ankara, 1977.

[16] Tűrk Silâhli Kuvvetleri Tarihi, Ankara, 1978-1979.

[17] Мутафчиева, В. Към въпроса за статута на българското население в Чепинско под османска власт. – В: Родопски сб., 1, 1965, с. 118.

[18] Пак там, с. 118.

[19] Пак там, с. 125.

[20] Цветкова, Б. За стопанския облик и за феодалните задължения на някои селища в Родопите и прилежащите райони през ХІ-ХVІІ в. – В: Родопски сб., 1, 1965, с. 46.

[21] Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971, с. 46.

[22] Иречек, К. Пътувания по България, С., 1974, с. 466.

[23] Димитров, Стр. Цит. пр., с. 109.

[24] Uzunçarşili, Ì. H. Ibid., s. 598 – c. ІІІ, 2.

[25] Турски извори за българската история (ръкопис).

[26] Иречек, К. Пак там, с. 467.

[27] Английски пътеписи за Балканите края на ХVІ в. – 30-те години на ХІХ век, С., 1987, с. 217-218.

[28] Inalcik, H. Military and fiscal transformation in the Ottoman Empire 1600-1700. – Archivium Ottomanicum, 6, 1980, p. 315.

АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА

[Антонина Желязкова]

Антонина Желязкова е историк, специалист по османска история и по проблемите на Балканите и на малцинствата. В момента е председател на Управителния съвет на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. От началото на 90-те години ръководи екипи от социолози, политолози, антрополози, етнолози и историци, които провеждат теренни изследвания в балканските страни и в смесените региони в България.

ДРУГИ СТАТИИ ОТ ТОЗИ АВТОР

Връща ли се българското „време разделно“?

Покрай Пазарджишкия процес сред мюсюлманите в България отново се задейства...

Психология на изборната активност

Избори 2009 г. бяха не толкова...

·         Призракът на етническия конфликт >

Коментари (6)

Добавяне на нов

14-06-2015 | Radomir Parpulov

Докладът на г-жа Желязкова, макар и изнесен още през 1988 г., за голямо съжаление не променя целенасоченото насаждане на една заблуда - "насилственото" ислямизиране в Родопите. Нещо повече - насърчава се със всички средства нейното пропагандиране. Случаят с филма "Време разделно" е последното доказателство за това. Очевидно е - причината за това е политическа. Кои политически кръгове имат интерес от нея? Може да звучи парадоксално, но според мене това са ръководителите на ДпС*. Използвайки различията в религиозните практики на част от българите (защото всички, които сме родени на територията на България сме такива) те формират своя електорат. В момента, когато религиозната практиката се превърне просто в личен въпрос, както е в Албания (защото какво значение има къде се молиш на Бога - в църква или джамия !), тази партия не може повече да разчита на влияние върху българите, практикуващи Исляма. Подозирам, че изборът на този вредно-пропаганден филм, поръчан от ЦК на БКП за да оправдае една наистина насилствена и престъпна кампания, бе организиран и финансиран от ДпС. Парпулов * Изписването на ДпС по този начин не е печатна грешка.

0  Цитат

14-06-2015 | Гагауз

Има нещо непълно, недостатъчно в разсъжденията на Желязкова!
Питам се защо ние, гагаузите, говорейки турски, си останахме православи християни? А помаците, говорейки български, се потурчват. Същото става и на други места в Балканския полуостров, най-вече в Босна, където се появяват сърбоговорящи-мюсюлмани.
Помаците приемат мюсюлманството, защото са били богомили, във всеки случай православието не им е било първа грижа.
Историята на Босна, с царете-богомили, на босненската църква и на богомилите показва как това е ставало с примери и документи. Достатъчно е да прочетете няколко статии от Википедия, за да се убедите (тук не е нужно специално образование!).
Ако Желязкова иска да се смята за историк, не трябва да мълчи за подобна версия. Постепенното помохамеданчване на населението в Родопите не изключва предварителното влияние на богомилството и подобните му ереси.

0  Цитат

14-06-2015 | Антосн Гицов

Ето един друг писмен исторически извор, убягвал от вниманието на А. Желязкова:
От: Жития на светиите. Ред. † Левкийски епископ Партений, архим. д-р Атанасий (Бончев). Синодално издателство, София, 1991 г.
Св. Злата Мъгленска живяла във втората половина на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господ била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.
Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът заедно с други турци я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и подпомогнат от другите, я отвел у дома си.
Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мюсюлманка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.
Девицата призовала на помощ Господ Иисус Христос и отговорила:
- Аз вярвам и се покланям само на Господ Иисус. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета.
В продължение на три месеца всеки ден я биели с тояги. След това изрязвали от гърба й ремъци и ги спускали пред очите й. Потоци кръв се леели от нея. С нажежена желязна пръчка проболи главата й от едното ухо до другото.
Така, като злато прочистена в огъня на страданията, света великомъченица Злата Мъгленска предала душата си па Бога на 18 октомври 1795 година

Ето и историята на трима български светци с името Георги Софийски, убити заради отказа им да приемат турска вяра

Свети Георги Софийски СТАРИ , 1407-1437

- Свети Георги Софийски СТАРИ. Родил се в София през 1407 г., едва 25 лета след героичната защита от османските орди.. На 30-годишна възраст дългът го проводил в гарнизона на град Одрин.. Похулили го, станал спор за добродетелите и Свети Георги СТАРИ горещо защитил вярата си.
Хванали го, придумвали го да я изостави, жестоко го измъчвали. Изгорили го на клада. Това се случило на 26 март 1437 г. в Одрин.

Георги Нови Софийски

Житието на свети Георги Нови Софийски, изгорен на клада на 11 февруари 1515 г. от турците в София заради отказа си да приеме мюсюлманската вяра


Свети Георги Софийски НАЙ-НОВИ , 1505-1530
Горен и обесен вече мъртъв на 26 май 1530

И още от народното творчество:

Народна песен от Самоковско

Анка е затворена „в темни темници”, защото не иска да се потурчи и майка и я уговаря да го направи, да се освободи, а Анка отговаря:

”- Мале ле, мила майчице,
Девет години сам лежала,
Още ке девет да лежим
Па си верата не меньим”

Народна песен от Гоцеделчевско

Не ма терай бре, Смаиле,
не мо ма наруквай
на чешмата, на Йодата,
на път не ми спирай.
Я ти казаф бре, Смаиле,
ханъма не ставам,
за шалваре, за фередже
вяра си не давам

Е стихотворението „Даваш ли даваш балканджи Йово” е написано от Пенчо Славейков, но неговият първообраз е народна песен от Просеник, Серско.Песента е лазарска и за първи път е представена на широката общественост от Стефан Веркович в изданието му "Народни песни на македонските българи" ( „Народне песме македонски бугара“) издадена в Белград през 1860г. като христоматийна песен номер 199 и има следното съдържание:

- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Та му отсекоха едната ръка,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Отсекоха му и другата ръка,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море, глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Море, отсекоха му едната нога,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море, глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Море, отсекоха му и другата нога,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хуава Яна на турцка вера?
- Море, глава си давам, войвода,
Яна си не давам на турцка вера.
Те му искараха едното око,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море глава си давам, войвода,
Яна си не дам на турцка вера.
Та му искараха и другото око,
море та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Та го юзеха хубава Яна,
та го качиха на ройна коня.
Море, Яна му вели, вели, говори:
- Остани сбогом, брат ми Никола!
- Айде сос здравие, хубава Яно!
Ноге си немам, да те испрата,
ръке си немам, да те пригърна,
очи си немам, яз да те вида.
- - Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Та му отсекоха едната ръка,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Отсекоха му и другата ръка,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море, глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Море, отсекоха му едната нога,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море, глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Море, отсекоха му и другата нога,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хуава Яна на турцка вера?
- Море, глава си давам, войвода,
Яна си не давам на турцка вера.
Те му искараха едното око,
море, та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Море глава си давам, войвода,
Яна си не дам на турцка вера.
Та му искараха и другото око,
море та па го питат и го распитат:
- Море, даваш, Никола,
хубава Яна на турцка вера?
- Глава си давам, войвода,
Яна не давам на турцка вера.
Та го юзеха хубава Яна,
та го качиха на ройна коня.
Море, Яна му вели, вели, говори:
- Остани сбогом, брат ми Никола!
- Айде сос здравие, хубава Яно!
Ноге си немам, да те испрата,
ръке си немам, да те пригърна,
очи си немам, яз да те вида.

С една дума освен авторските писмени извори има и такива, като народната памет, описала насилственото ислямизиране в народни песни.
Антон Гицов

0  Цитат

14-06-2015 | Хр.Димитров, PhD

Лично съм слушал този доклад на колегата Желязкова в Приморско и още тогава повечето участници се съгласихме с нейните професионални доводи. Искам само да подчертая, че по принцип приемането на исляма е трябвало да бъде доброволно, но разбира се е имало и единични случаи на насилие, особено по отношение на млади и красиви християнки, които богати турци са желаели за съпруги... Всъщност, на същата конференция в Приморско, някои колеги-османисти цитираха документи показващи, че някои българи са приемали исляма дори за "един кат нови дрехи"... Масова насилствена ислямизция на цели села и региони обаче, е много малко вероятна... Що се отнася до влиянието на богомилството върху родопското население, както в Босна - според мен, през 17 век това е малко вероятно, но разбира се, не трябва да се изключва напълно...

0  Цитат

14-06-2015 | Златко

Ква стана тя ся, господин Гицов? Напредничави българи сме, за Европата сме, за преосмисляне на миналото (както ни го насаждаше в главите комунизма) сме, за това сме, за онова сме...

Но само докато...

Ще си цитираме сега „Балканджи Йово“, в сто куплета, за да се убеждаваме в правото си да бъдем жертви (че и отмъстители!).

Язък ви за убостта, господин Гицов...

0  Цитат

14-06-2015 | брат за брата

Добре де, за да не цитираме "Балканджи Йово", ще цитираме само някои неща, на които и самата Антонина Желязкова се позовава - и ще видим до какви изводи стигаме.
Този материал по-горе е писан още през 1988 г. - вероятно днес авторката и сама има какво да коригира в него. Но щом тя досега не е направила това, значи е оставила на нас, читателите, да свършим тази работа.
Първо да започнем със заглавието: проблем с "достоверността". Такъв проблем имат абсолютно всички исторически извори. Всеки един документ, независимо дали е съставен от селски поп, или от високопоставен османски чиновник, има този проблем.
(И всеки от нас има възможност и сам да прецени дали първия, или втория, има по-голям интерес, да излъже - и кой би постигнал повече чрез лъжата си).

Авторката говори за "проблем с достоверността" - и в същото време си служи с аргумента, че щом пътешественикът Евлия Челеби не бил споменал нищо за дадено събитие, значи то ... не се е случвало. Само че самият Евлия Челеби също има свой, отдавна установен, проблем с достоверността. Неговият пътепис включва на места такива фрапиращи преувеличения (когато това изнася на пъте-пишещия), че не е никак чудно, че днес написаното от него се възприема по-скоро като едно занимателно четиво (а най-вероятно това е бил и авторовият замисъл на самия Евлия).

Но да оставим Евлия Челеби, и да видим какви други, този път европейски, пъте-пишещи автори използва Антонина Желязкова в своя подкрепа:
""Ще спомена само една малка част от пътешествениците, които са минали с мисии през Родопите от 1650 г. до края на века: Джон Бърбъри (1664-1666), Едуард Браун (1669), Джон Ковъл (1675-1676), Конрад Хилтебранд (1657-1658), Християн фон Валсдорф (1660-1663), Паул Тафернер (1665-1666), Йохан Христоф фон Киндсперг (1672-1674), Ханс Хьонце (1673-1674), Луиджи Марсили (1680), Джовани Бенали (1682-1683), Давид Рожнай (1665), Пал Шандор (1687)""

Проблемът с тези пътешественици е, че почти всички те прекосяват земите ни, както лесно можем и сами да се досетим, не с цел да посетят местното население из планинските села и да опишат как то се чувства - а с далеч по-практичната за тях цел: да се срещнат с османски чиновници в Истанбул и изобщо в градовете.
Да вземем първият от изброените: Джон Бърбъри. Този човек действително преминава през нашите земи през годините 1664-1666 - като член на една огромна дипломатическа мисия, състояща се от представители на немски, френски, английски, италиански, шотландски, холандски благородници, всеки с по няколко души прислуга, т.е. една значителна маса от хора, които пътуват заедно из империята и които дори и да биха пожелали, просто няма как да се отклонят от основните пътища, и да забият нейде из Родопите... Но въпреки това този автор е оставил някои много категорични свои съждения за естеството на отношенията вътре в Империята. Минавайки през Белград, Джон Бърбъри описва краткото си гостуване в дома на един християнин, и чудесните си впечатления от него. Когато изразява своето удивление от "несъответствието между бедната му къща и богатството на ума и имота му", Джон Бърбъри получава и отговор на какво се дължи това:
"ако той, или някой друг християнин, дори само започне да изглежда, че по някакъв начин увеличава имот и величие, веднага ще бъде притиснат, обложен с повече данъци, и съответно обран без никакви обяснения и възможност за облекчение".
Сега сравнете горното свидетелство на Джон Бърбъри с миловидното описание на Антонина Желязкова за това как селата Дорково, Костандово, Каменица, Корова, Ракитово, Баня, Лъджене, "според записаните в регистрите приходи от селата", всъщност били едни "извънредно големи и богати за онова време селища"...
Да, били са. Богати. И може би точно това е предопределило съдбата им.
Като трябва да имаме предвид също, че по онова време богатство се трупа не само в домакинствата - но и в черквите и манастирите, на съответната територия.
Като заговорихме за "богатство", това неизбежно ни насочва и към някои "икономически" мотиви в материала на Антонина Желязкова. Тя изтъква, че султан Мехмед ІV не би направил нещо, което "чувствително би се отразило не само на държавната, но и на неговата лична хазна."
И авторката като че ли забравя, че този султан, освен да ходи на лов, все пак води и войни.
Самата авторка на едно място в текста си все пак споменава, че говорим за "периода на толкова тежка за Империята война".
Е, как мислите: по време на война, в главата на един владетел единствено фискалните (бюджетните) ли съображения могат да вземат надмощие - или все пак и някакви военни съображения могат да му минат през акъла? В онези времена за успех във война все още голямо значение са имали не само парите, не само оръжията, но и най-простата сила: "живата сила". Ако си в тежка война, и не ти достигат войници, от къде ще ги вземеш? Ако си империя като Османската, ти не взимаш войници от християните - само мюсюлманите могат да ти бъдат войници.
Е, след вече доста години война, когато настава нужда от допълнителни, нови войници, те откъде могат да дойдат? Ами, в такава империя, няма откъде другаде: нужни са допълнителни, нови мюсюлмани. И то бързо: военните действия не чакат.
Сега, ще кажете: ама не е ли малко неразумно едни доскорошни християни, новообърнати на мюсюлмани, и то насилствено, да бъдат взимани за войници? Ще бъдат ли те достатъчно лоялни като войници? Зависи - от това срещу кого ще ги пратиш да воюват. Ако водиш война с Русия, и твоите нови мюсюлмани видят, че отстреща "противникът" и по вяра, и по език, е почти като тях - нещата могат да отидат и на зле (за ловуващия султан). Но по това време султанът води война със западни християни - с които новите мюсюлмани и в предишното си битие на източни християни също не са били в добри отношения. Така че всичко се подрежда: през септември 1669 г. венецианската дотогава крепост Кандия на о. Крит най-сетне бива завладяна от османците (които обаче в дългогодишната обсада дават немалко жертви: 70 000. Ако венецианците тогава бяха по-рано проумяли, че те сами, при отсъствието на ефективна помощ от останалите европейци, на практика нямат шансове да задържат тази крепост, вероятно днес щеше да има по-малко ислямизирани села в Родопа.).