През 1941 – 1944 г. пътят Маказа – Гюмюрджина става важна транспортна и съобщителна артерия, подпомагаща и обслужваща усилията и стремежа на България за траен излаз на Бяло море.

     В хода на разгръщането на военните действия през Втората световна война на Балканите в началото на 1941 г. в българската преса започва обсъждане на значимостта на пътищата, водещи от вътрешността на България за Бяло море. Така например, във в-к „Зора“ от 2 февруари е поместена статия „Пътищата през Родопа за Бяло море“, написана от директора на Дирекцията по пътищата в Министерството на пътищата, благоустройството и държавните имоти, в която той се опитва да докаже, че през Родопа „не се отваря голям път за сношение на България с Беломорския бряг“. Изказва мнение, че само по Струма и течението и се открива „големия път за Белморието”, удобен било за железопътна линия, било за коли. В статията се прави опит да се омаловажат пътищата през Родопите и Тракия за Бяло море, а се надценява значимостта и ролята на тези през Македония. В отговор на това виждане в сп. Родопа, в броя му от 1 април 1941 г. Ст. Чакъров се произнася категорично, че който и родопски път да вземем за Беломорието ще се убедим, че той е по-пряк, по-къс, по-годен и по-удобен от стопанска, стратегическа и държавническа гледна точка, отколкото който и да е друг такъв през Македония. И допълва: „Може би някои от тия родопски пътища да не се достатъчно пригодени, изцяло или отчасти, за да са идеално годни за целта, но вината за това лежи другаде. За тридесетте години, откакто са в границата на България много малко е направено за подобряването на пътищата в Родопите. За много по-маловажни нужди са прокарвани пътища и железници в различни кътове на страната, а се изоставяни родопските покрайнини и нужди, та заради това по това време настоятелно се твърди, че те са неудобни.”

     В резултат на бързо приключилите военни действия между германските и гръцки войски и сключените междудържавни договори на 20 април 1941 г. българските военни власти навлизат в Западна Тракия и тя отново влиза  в пределите на България. Само три дни по-късно, на 23 април, Мара Михайлова прдприема пътуване с група офицери от Щаба на армията от Момчилград към Гюмюрджина. Потеглят от Момчилград в пет часа сутринта с две леки коли. След дълги лъкатушения и изкачвания по височините на пътя, те стигат до първият пост на Маказа, където доскоро е била границата. Спират пред два пресни гроба с дървени кръстове и каски върху тях на първите паднали на 6 и 8 април 1941 г. в боевете за Беломорието двама германски войника, където полагат цветя. (За да почете паметта им по-късно Втора трудова рота от българската армия построява войнишки паметник, открит тържествено на 25 октомври 1942 г.) При слизането им по-надолу към Беломорието, вниманието им е привлечено от останките на укрепената линия „Метаксас“ на гръцката армия, по която има остатъци от танкови препятствия и телени мрежи. На много места шосето е взривено, но това не пречи на движението по него, тъй като разрушените мостове са възстановени.

     На 2 май 1941 г. към Беломорето се отправя и Цар Борис III, който също се придвижва на отиване и връщане по пътя през Маказа. На 2 – ри май той посещава градовете Гюмюрджина и Дедеагач, а на 3-ти – Ксанти и Кавала. Скоро след неговото посещение е създадена и т.н Беломорска административна област, а споровете кои пътища да я свързват с вътрешността на България са изоставени и се пристъпва към конкретни действия. През м. юли 1941 г. в бр. 6-7 на сп. Родопа се оповестява, че предстои да бъдат установени пътните съобщения за Беломорието, и че ще бъдат поправени шосетата през Маказа и Гюмюрджина и през Елидже за Ксанти, по които се очаква „скоро да бликне усилено движение“. Започва се и уреждането на автомобилни съобщения до беломорските градове, за което са подписани първите договори с частни превозвачи. На първо време е било най-необходимо обаче, да бъдат поправени нанесените от военните действия и от изтеглящата се гръцка армия повреди на мостове и участъци от шосетата и железопътните линии.

     При новите военно-временни условия значението на пътя Маказа – Гюмюрджина силно нараства. По него започва усилено движение на военни формирования от Родопите към Беломорието. По този път тръгват и представителите на българската административна власт, културни и просветни дейци. Много са и българските бежански семейства, които по призива на българските власти поемат през Маказа обратно за Беломорието към напуснатите неотдавна родни огнища. Същевременно държавата полага големи грижи за цялостното възстановяване, ремонтиране и модернизиране на пътя. Във в-к “Ардинска дума” от 10 ноември 1942 г., в дописка за състоянието на пътя край Маказа четем: “До тази пролет частта от шосето за Гюмюрджина между с. Чорбаджийско и бившата Държавна граница беше в едно окаяно състояние и приличаше на разорана нива, из която се клатушкаха моторни и обикновени коли. Това обстоятелство извънредно много затрудняваше съобщенията и даже ги заплашваше от пълно прекъсване.

     Благодарение на усилията и трудът на трудовите войски, същото това притежание днес представлява едно разширено и напълно годно трасе. Работите започнаха на 23 май 1942 г. и до сега са окончателно построени 24 км. Остава още малка част от пътя, оттатък Маказа да се поправи, за да се осъществи един непрекъснат удобен път от Момчилград до Гюмюрджина.

     Делото на трудоваците буди възхищение. Ние му отдаваме почит. Отдаваме почит и на трудовите началници в лицето на полк. Мумджиев, командир на 14-та трудова дружина, който със своята енергия и предприемчивост оползотвори така успешно трудът на своите подчинени”.

     Въпросът за редовните пътнически и товарни превози по линията Момчилград – Маказа – Гюмюрджина вълнува не само българските бежанци, завърнали се в Беломорието, но и ръководните държавни органи. На 15 октомври 1942 г. в Гюмюрджина пристигат на посещение министърът на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски и народните представители Таско Стоилков и Георги Чалбуров. На устроената пресконференция министърът заявява, че скоро ще бъдат пуснати 4-5 рейсови коли, които ще имат задача да обслужват пътниците между Момчилград и Гюмюрджина, а така също, че ще бъде пуснат и държавен камионен превоз, с който ще се  улесни населението. Отчетено е и че се полагат грижи за прокарване в Беломорието и на други шосета и железопътни линии. Министърът и придружаващите го лица се отправят към София, преминавайки отново по пътя през Маказа.

     От поместена на 21 окт. 1942 г. във в-к Тракия статия става ясно защо с такова нетърпение се очаква пущането на държавния рейс от Гюмюрджина до Момчилград: „Очаква се, че уреждането на редовни съобщения ще внесе едно успокоение всред пътниците. Ще се пътува удобно и без риск. Няма да се виждат пътници в Момчилград, които чакат с дни место. И как се чака? При липса на хотели, на храна и каквито и да било удобства. А често се случва пътниците да бъдт натоварвани на открити камионетки един до друг прави и в Гюмюрджина пристигат посипани с педя прах, ако и за това местене да са заплатили толкова, колкото от Момчилград до София.“ Изразено е недоволство и от техническата поддръжка на частните превозни средства. Напомня се „Колко пъти се разваля рейсовата кола, колко пъти камионите спират? Какво става с пътниците? – пеша, стигат в Гюмюрджина. Ето на 9 т.м натоварените пътници в една камионетка тръгват за Гюмюрджина и точно на „Бункерите“ колата се поврежда. Часът е 9 вечерта. Какво да се прави? Потеглят пеша хората и едва в 12 часа през нощта пристигат в Гюмюрджина изморени и останали без подслон, след като са напривли едно пътуване от 15 километра.„

     Трудностите на пътуването до Беломорието и обратно, свързани с по-неблагоприятните природо-географски и климатични условия и дадености в планинските части на пътя Маказа – Гюмюрджина са също коментирани в пресата. В статия във в-к „Тракия” от края на 1942 г. четем: „Въпреки че в равнината денят е слънчев и топъл „като във свежа ранна пролет“, на 30 км над Гюмюрджина вече всичко е побеляло от сняг. Колите затъват и се развалят, а самото пътуване през Маказа често трае през зимата около 8 часа. И това става често не по вина на шофьорите, а поради липсата на една или две снегочистачки, необходими за да се разчиства редовно този единствен прав и бърз възел, чрез който се свързва вътрешността на страната с Беломорието.”

     На 30 май 1943 г. е устновена редовна държавна автомобилна връзка чрез автобуси и камиони за багажни товари между Момчилград и Гюмюрджина. Освещаването и е извършено на 30 май от Негово високопреосвещенство митрополит Софроний Търновски,  родом от с. Еникьой, Дедеагачко, където е бил по същото време на посещение.

     Улесненията от използването на редовна държавна автомобилна връзка обаче, не са дълготрайни. Обратът, настъпил в хода на Втората световна война довежда до наложилото се изтегляне на българските военни власти, администрация и заселници в Западна Тракия обратно в България. В Беломорието остават неприбрани реколтите и цели вагони и камиони с изкупени тютюни, стоки и стада. Заселниците в Беломорието се завръщат обратно в България по пътя през Маказа още веднъж като бежанци, още по-бедни и по-угнетени, отколкото при заселването си… 

С откриването на новия път за Комотини през прохода Маказа през 2013 г. са сбъднаха дългоочакваните надежди и се постави началото на удовлетворяването на големите нужди на населението, обществата и стопанствата от двете страни на границата от възстановяването на пътя Маказа – Гюмюрджина /днес  Комотини/. С това се създадоха и по-добри условия, възможности и предпоставки за тяхното по-успешно общо развитие и интегриране в рамките на Европейския съюз./Край/

Едно изследване на Вълчо Златилов,директор на Държавен архив-Кърджали