На границата с Гърция ни държаха дълго. Пътувахме заедно за българо-гръцката среща на държавно равнище за откриване на новите гранични пунктове. Димчо, тогава заместник-министър на регионалното развитие, взе от министерството служебен автомобил. Сложи в багажника подаръци – картина, плакети, българско вино. На Кулата показа дипломатическия си паспорт. Мислехме, че ще ни пуснат бързо, а гърците ни отбиха в страничната лента. Чакахме близо час и едва когато се появи мръсно бял „Опел” със солунска регистрация, граничният полицай ни върна документите и ни махна да минаваме. „Опел”-ът се залепи на стотина метра зад нас и не ни остави през целия ден. Така и не разбрах какви бяха.
В Солун Димчо го посрещнаха в централата на „Игнатия Одос” – държавната фирма, която се занимаваше със строителството на инфраструктурни проекти. Гръцката делегация беше от десетина души, българската – Димчо и консулът ни в Солун. Гърците разпънаха чертежи и тогава Димчо се почувства в свои води. Засипа гърците с цифри, срокове, цитира изисквания на Европейската комисия, говори за европейски източници на финансиране.

На картата бяха четирите пункта: Драма – Гоце Делчев, Ксанти – Рудозем, Ксанти – Златоград и Маказа. Гърците сочеха вече готовия Гоце Делчев – Драма, Димчо –Маказа. Гърците обясняваха нещо за пристанището и железопътната линия в Александруполис, Димчо пак сочеше Маказа. Стиснаха си ръцете. Две години. Обещаха след две години техният път от Комотини до Маказа да е готов. Случи се, но след шест.
В Ксанти гърците упорито се дърпаха. Поставиха въпроса за пластмасовите кофички и найлонови торбички, които носят Струма и Места. Трябвало сме да решим проблема, пък те щели да помислят за новите гранични пунктове с България. Димчо хвана под ръка Георгиус Павлидис, тогава областен управител на Ксанти, и говори дълго с него.После се качихме на един джип и тръгнахме към границата. „Рудозем – Ксанти” няма скоро да стане, гърците нямат пари. Златоград обаче ще го отворим – Павлидис обеща да мине като регионален проект”, обясни Димчо. Пътят след Термес приличаше на козя пътека. Тогава не си и представях, че само след три години ще пътувам по него на път за Бяло море.
В Комотини Димчо поиска да види дали се прави нещо по пътя за Маказа. Гърците пак се дърпаха, накрая се съгласиха, но при условия, че ще отиде само българският заместник-министър. Димчо се върна ядосан – „Нищо не са направили!”

В Александруполис той посочи Ивайловград. Гърците пак обясняваха нещо за пристанището, искаха железопътна линия до Бургас. Димчо пак посочи Ивайловград.
После, в България, натисна строителството на пътя от наша страна да започне. И осигури средства.
Чета биографията му. Роден на 24 октомври 1965 година в Кърджали. Завършил „Промишлено и гражданско строителство” в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Магистър по политически мениджмънт от Нов български университет.Заместник-кмет на община Кърджали през 2000 – 2003 година. Заместник-министър на регионалното развитие в 86-то правителство на България. Народен представител в 41-то Народно събрание от Смолян. Народен представител в 42-то Народно събрание от Бургас. Женен, с две деца. Починал на 18 февруари 2014 година. Да, това е Димчо. И не е.
Връщаше се в Кърджали при всяка възможност. Събота сутрин идваше в „На всеки километър”. Носеше кутия бонбони и цял наръч вестници. Димчо разказваше за Народното събрание, за проблемите в страната, за европейските програми и ползата, която можем да имаме от тях. Забавляваше се искрено от сблъсъците си с Бойко Борисов. Сегашният премиер го наричаше Михайлевски, но бързо научи името му, защото Михалевски го подложи на картечен обстрел. После статистиката показа – бил е сред тримата най-активни депутати в 41-то Народно събрание.
Понякога с него идваше малкият Димчо. Държеше се като мъжкар. Димо много се гордееше с момчето. Петя, дъщеря му, беше голямата му слабост. Съпругата му, Наталия – голямата му любов. Още от гимназията. Обичаше семейството си и гледаше винаги, когато може, да избяга някъде с тях. В един папарашки сайт публикуваха снимка – Михалевски с любовница на плажа в Кавала. Наталия се смя с глас – на снимката до Димчо беше тя.
Рядко говореше като политик. Кръвта му беше на строител. Интересуваше се от проектите, строителството на пътища, водоснабдяването. Смяташе невероятно бързо, разполагаше с блестяща памет и огромна информация. Търсеха го и обикновени хора, споделяха проблемите си, искаха помощ – кой за потъналата в дупки улица, кой за безкрайните аварии на водопровода, кой останал без работа. Димо слушаше внимателно, опитваше се да помогне. Не върна никого. Още се чудя как издържаше.
Виждах го на Ардинския мост. Седеше сам, вятърът го брулеше, а той гледаше багерите, които дълбаеха речното корито, кофража и бетоновозите. „Водното огледало” беше мечтата му. Приемаше го и като предизвикателство. Веднъж ми разказа как се е случило. Тогава още нямаше икономическа криза, в бюджета имаше излишъци и строителният министър Асен Гагаузов поискал всички готови проекти, за да реши кои да бъдат финансирани. Димчо му подал папката с „Водното огледало”. Министърът я погледнал и бутнал настрана. Насочили пари за пречиствателни станции, за обходни пътища, за водоснабдяване. Оставали още средства, а вече нямало подготвени от общините проекти. Димчо отново подбутнал папката с „Водното огледало”. Гагаузов пак я върнал. Преровили отново всеки проект, готов строителството да започне незабавно. Димчо пак леко побутнал отпред „Водното огледало”. „Добре де, разбрах!”, казал Гагаузов. Министърът не беше на откриването на хидротехническото съоръжение. Лентата преряза Стефан Данаилов. Димчо разби бутилката с шампанско.
Искаше да направи „Трансродопска магистрала” – да разшири и ремонтира пътищата от Гоце Делчев до Ивайловград. Искаше да се споразумее с гърците и стадата от Родопите отново да зимуват край Бяло море. Мечтаеше за инвестиции в целия район.Искаше да направи „млечен борд” за Родопите и обясняваше как с малка промяна в закона дори хората с по две – три крави ще могат да вземат субсидии от Европейския съюз. Интересуваше се непрекъснато от тютюна и притискаше депутатите и Министерството на земеделието да решават проблемите в сектора и да работят за неговото възраждане. Обясняваше, че от това зависи хлябът на хиляди хора в планината, и че вместо да чакат на социални помощи или да бягат в чужбина, те могат да донесат приходи от стотици милиони лева в държавния бюджет. 

Беше противник на концесиите, искаше държавата сама да разработва богатствата в земните недра. Имаше много приятели в Гърция. Кметовете и областните управители там го посрещаха на крака.
Веднъж се връщахме от Кавала. Минахме през Гоце Делчев. По пътя до Кърджали спря на шест – седем места. Посрещаха го нашите кметове. Говореха за работа. Само в Доспат си позволи едно кафе и кратка почивка. Къде на шега, къде на истина го наричаха „Димчо Родопски”. Беше обходил цялата планина. Рибарите в Бургас пък го обявиха за „морски вълк” като тях. Опита се да им помогне за Ченгене скеле. Времето не му стигна.
Когато откриваха Маказа, донесе от Златоград родопски чанове. Тогава бешепредседател на Парламентарната комисия по регионално развитие. Димчо ги подари на областния управител на Комотини Аристидис Янакидис и пожела чановете да огласят отново планината от двете страни на границата. След 70 години първите леки коли от Кърджали преминаха Маказа. Това беше сбъдната мечта.
Февруари е, а денят сякаш е откраднат от март. Синът ми кара колело в парка и храбро избира най-големите локви. Спирам до Розариума и чета табелката„Възстановен с гражданската инициатива на инженер Димчо Михалевски и доброволния труд на младежите….”. Казват, че това е най-нежният паметник на Кърджали. Паметникът на първата целувка. Спомням си как на откриването Димчо пя заедно с Тони Димитрова „За тебе хората говорят”. Спомням си как на 14 февруари младежите идваха и се целуваха тук…. Малкият ме дърпа за ръката. Още нямам сили, но все ще ги събера и ще му разкажа за Димчо Михалевски. Хора като него трябва да се помнят.

Красимир АНГЕЛОВ