Развитието на ситуацията в Сирия и Ирак поставя турските позиции пред ново изпитание, което засяга отношенията й с нейните досегашни съюзници от средите на сирийската опозиция. Напоследък на световния политически хоризонт се появи новото понятие ИДИЛ, заменено много скоро от неговите автори с друго понятие – Ислямски халифат, пише в обширен анализ известният наш арабист Киряк Цонев във "Фрогнюз". Какво означава първото съкращение. Оказва се, че то е твърде свободен чисто български превод на английското название на новосъздадената твърде изкуствено от крайни ислямисти т.нар. Ислямска държава на Ирак и Леванта. Понятието Левант е непознато за българския читател. То се появява в началото на ХХ в. след разпада на Османската империя. Въобще на френски Levant означава „утринно, изгряващо слънце”, „изток” - такова е било общото европейско название на страните на изток от Средиземно море, където след Първата световна война възникват държавите Сирия, Ливан, Йордания, Израел и автономната за сега формация Палестина, като първите две са френски протекторати, а другите – британски. Арабите обаче използват думата Шам за същите тези територии, което е древното им обобщаващо арамейско название, то впоследствие се прехвърля само върху Сирия, а днес се използва предимно като древно название на Дамаск. (И сега съществува турска пословица, в която, като се иска да се каже, че две точки са много отдалечени една от друга, се казва „Къде е Шам, а къде е Багдад?” – „Нерде Шам, нерде Багдад?”, която е алюзия на нашенското „Нерде Ямбол – нерде Стамбул?” Впрочем това название е известно у нас и от прословутия „Шам-фастък” и по-древното „Уарда Шамия” – „Дамаска роза”, пренесена през ХVІІІ в. на българска територия в Задбалканските полета и даваща прословутото розово масло.)
Терминът ИДИЛ просъществува сравнително кратко време. Сега неговите създатели създадоха ново-старо понятие „халифат”. Тази дума произхожда от арабската дума „халиф”, означаваща „наместник” и това е било уникална титла на лице, което „замествало” мюсюлманския пророк Мохамед след неговата смърт. Цялата територия, върху която се простирала неговата власт е именно „халифат”, а тази власт е не само териториална, но и личностна – на халифа са били подчинени всички вярващи мюсюлмани по земното кълбо. За отбелязване е, че последният, Османският халифат, с център Истанбул, е ликвидиран с административни методи от Кемал Ататюрк през 1924 г. – за него е било ясно, че в тази насока „демократичните” методи не само че са безполезни, а дори са вредни. Очевидно халифат, поне теоретически, включва територии, излизащи зад пределите на чисто арабската или чисто ислямската държава. Този извод може да се направи като се види картата, публикувана напоследък (най-напред в македонския албански печат!), която обхваща предполагаемата територия на този нов халифат. Той е една ретроспекция на Багдадския средновековен халифат в разширения му османски вариант, още повече, че самообявилия се за нов халиф лидер на ислямистките сили носи символичната фамилия Багдади.
Наред със страните от арабския свят и традиционно мюсюлманските земи тази територия обхваща практически целия Балкански полуостров, вкл. България, Мала Азия, Задкавказието, Средна Азия и достига до Хърватска и централна Европа на запад и Китай на изток. ИДИЛ възникна върху част от северна Сирия в началото с помоща на опозиционни на сирийския режим политически групи, пръснати в различни краища на страната и света и действащи повече спонтанно, отколкото организирано срещу него, които по този начин се стремяха да създадат „свободни” от управляващия режим територии, подобно на някои партизански движения през Втората световна война. Турция от една страна бе между най-активните фактори за възникването на сирийската опозиция, а впоследствие – за възникването на тези своеобразни анклави на сирийска територия. Опитите да се създаде някакво единно командване на тези групи (в които немалка роля изигра твърде късогледата политика вероятно по американска подсказка на българския външен министър Младенов) се провалиха. Сепаратистките тенденции и съперничеството между отделните нищожни по своя престиж и дейност лидери на тази съпротива и надделяването в техните идеологически възгледи на религиозната страна на въпроса (президентът Асад е алауит, което е клон на шиитите, а те в Сирия са малцинство) доведоха до резултат, при който и сблъсъкът излезе от традиционните рамки на противопоставяне на политически сили. Това в значителна степен ослаби съпротивата на опозицията и даде възможност на външни религиозни фанатици да вкарат чужди за Сирия добре въоръжени и опитни терористични групи, които да изземат в свои ръце ролята на опозицията. Дори от тяхна страна започна и физическото унищожение на отделни светски опозиционни лидери, с които доскоро влизаха в съюз. Те изведнъж се оказаха техни ненужни опоненти и съперници.
За огромния брой на сирийските бежанци в Турция, Йордания и Ливан, а и в други държави, вкл. България, вина имат не само боевете между разнопосочните сили на опозицията и правителствените сили, но и екстремистките действия на лидерите на „халифата” срещу населението в районите, които те покоряват и където въвеждат брутално нормите на един шариат, пречупен през екстремистките им становища и твърде далечен от ,твърдините от векове ислямски принципи. Докато боевете се водеха на сирийска територия само срещу правителствената войска резултатът от битките бе ту на едната, ту на другата страна. Постепенно на преден план излязоха значителните амбиции на чуждите религиозни фанатици, които станаха водеща сила сред опозицията в Сирия, възпитани идеологически и подготвени военно предимно в лагерите на Бен Ладен и някои лагери на сунитската опозиция в Ирак, а също в Либия, Йемен и Алжир. Неочаквано боевете излязоха извън рамките на Сирия и обхванаха бързо съседния северен Ирак. Новите ислямистки лидери не криеха амбициите си да завладеят цял Ирак с неговите петролни и газови находища. Те започнаха от района на Мосул след като вече са завладели подобни находища в Сирия. Това спря износа на петрол и газ през сирийските пристанища.
Пред панически отстъпващата неподготвена за подобна офанзива иракска армия се появи новата държавна формация, където пък се роди прословутата фантастична засега карта на бъдещия халифат, обхващаща всички държави, където ислямът е основна религия, вкл. и такива земи като Балканите, повечето от които са си чисто християнски с отделни мюсюлмански анклави в тях. За външна граница е очертана досегашната западна граница на държавите, наследили Югославия. Сред тях правят впечатление такива държавици като Босна и Косово – ислямски анклави в сърцето на Европа, възникнали с изключително активното съдействие на Турция и нейното сътрудничество с мюсюлманските фанатици в този регион, а тяхна опора се оказаха Албания и западна Македония. Засега водеща роля в тях играе Турция, но не е далеч деня, когато по обективни причини, най-главни от които ще са икономическите, те няма да бъдат привързани и зависими от нея до степента, в която са сега, а постепенно ще се отдалечават от турската орбита и ще се сближават с екстремистките ислямистки кръгове. При това те ще са в много по-добро икономическо положение, отколкото са сега, тъй като ще се ползват с помощта на богатите арабски държави – производителки на петрол, някои от които, като Саудитска Арабия например, също претендират за водещо място в ислямския свят именно поради наличието на тези огромни резерви от петродолари, далеч надвишаващи и най-скъпоструващите капризи на отделни принцове. В крайна сметка подобно съперничество не може да бъде спечелено от Турция, въпреки сегашния й немалък икономически потенциал и тя ще бъде принудена да се съобразява с тези държави, а също и с другия си съперник в региона - Иран.
Експанзионистичните стремежи на вече господстващите в ИДИЛ ислямистски фанатици се сблъскват обективно с неоосманистките амбиции на Турция, където се налагат възгледите на външния министър Давутоглу. Той развива идеята за завладяване на територии не чрез война, а с влияние, използвайки икономически лостове и това може да бъдат не какви да е, а именно земи, върху които се е разпростирала османската власт, чрез което Турция да се превърне не само във важен регионален, но и в световен фактор. Обаче лидерите на ИДИЛ не крият амбицията си да вкарат и Турция, която претендира да е водеща ислямска държава, в рамките на своя халифат. Тогава идеите на неоосманизма, вече господстваща турска идеология, се заличават. На тяхно място идват идеите на крайния религиозен фанатизъм, който започва да се проявява, напр. в кланетата на цели християнски села в северен Ирак, с безпримерните кланета на обикновени сирийски войници, със задължителното обрязване на жените и с връщане към времето на многоженството – неща, за които прословутата вездесъща западна, а и турска, пропаганда мълчи. Турция е поставена пред дилема. Тя или трябва да продължи помощта си за сирийската опозиция, с което фактически ще укрепва позициите на екстремистките ислямистки сили, надделяващи все по-определено във вътрешната борба между опозиционерите в региона и представляващи опасност за самата нея, или да се обърне срещу тях и да премине постепенно на коренно противоположни позиции в подкрепа на сирийското правителство. Това за Ердоган и неговото обкръжение е твърде труден преход, който противоречи изцяло на досешашната официална антисирийска турска пропаганда, подкрепяна непрекъснато от САЩ и някои европейски държави. Едва ли Турция ще се съгласи току-така да се включи в пределите на халифата, което би я ликвидирало като държава – колкото и нереалистична да изглежда в наше време подобна тенденция. На миналото вече принадлежат идеите на някои честни младежки арабски кръгове, изказани по време на „арабската пролет”. Безспорно е влиянието на Турция върху нея и надеждите, които тя свързваше с нея. Хаосът, който настъпи в редица държави, връщането към военните диктатури и т.н. доведе до преразглеждане на турските позиции.
И на Запад, пък и в самата Турция, подцениха факта, че арабските общества са създали традиция на дълговечни диктатури още от времето на появата на исляма, повечето военни и полицейски, водещи едва ли не до доживотна власт на основните лидери (а това бе тенденция и в досегашните социалистически държави). Същевременно тази власт се използва за налагане от страна на управляващата върхушка на корупционни методи на управление, достигащи най-високи равнища – нещо, от което страда и Турция и, защо да отричаме, и България! Това до голяма степен пречи при опитите за въвеждане на наистина демократични форми на управление. Подобна пречка е и еднопартийната система, съществуваща доскоро в почти всички арабски държави. Тя пречи на една евентуална опозиция да се противопостави на авторитарните власти с демократични методи. Нещо повече – армията незабавно мачка всякакъв опит за контестация. В случай на политически действия заплашващи властта, тя бърза да се намеси в полза на последната. Не бива да се забравя и кюрдският фактор. Той трябва да се разглежда в светлината на неприкрития американския план за нов Близък изток, предполагащ създаването на голяма кюрдска държава. Проблемът е общ за няколко държави в региона – Турция, Ирак, Иран и Сирия, дори малки точки на Азербайджан и Армения, но най-големи територии трябва да отстъпи Турция. Ислямистките претенции включват в своя халифат и тази все още съществуваща само в перспектива държава. Турция ще бъде принудена да търси и сътрудничество с нея, колкото и недълготрайно да е то, за да се противопостави на настъпващите и на нейна територия ислямисти. Това означава коренно преразглеждане на турската външна политика, при което неминуемо ще бъдат засегнати турско-американските отношения и може да се преобърне цялото турско обществено мнение, което, в резултат на такива промени, носещи нестабилност, да възприеме много от постулатите на фанатичния ислям, за което има предпоставки. В този свят трябва да се има предвид, че ислямската религия е дълбоко вкоренена в ежедневието на ислямското общество, че тя е част от неговия ежедневен живот, при това в много по-дълбоки и понякога фанатични форми, отколкото която и да е друга съвременна религия. Ислямът, чийто идеи са подклаждани и раздувани дори извън рамките, определени от Корана, са дълбоко вкоренени в бита, обичаите и т.н. както на обикновените хора, така и на елитната интелигенция, и за някаква промяна, насилствена или не, в него не може за сега да се говори. Нека напомним, че дори промените, внесени от Ататюрк с цел превръщането на Турция в светска държава, все още са проникнали като трайни идеи само в ограничена част на турската интелигенция, но че днешните събития показват доколко са те дълбоко вкоренени в обикновеното провинциално общество, където Ердоган бере своите сили и те са твърде далече от идеите на кемализма.
Турция държи в ръцете си ключа за собственото си бъдеще, но той трябва да й отвори вратите към новия свят, а не да я върне в дебрите на Средновековието. При определени условия тези събития може да засегнат и България. Процесът в Пазарджик с жалките му страхливи последици, процесите в други наши градове срещу крайни ислямисти (защитавани за съжаление от някои съвременни антипатриотични организации за „правата на човека”) показват, че те вече са тук, че те вече действат, че подготвят разцепление на религиозна основа на България! Струва ми се, че нашите правителства, леви или десни, все едно, не проумяват, подценяват тази опасност, която вече виси като Дамоклев меч над нашите глави.
Киряк Цонев,
дипломат, арабист
