Николай Костадинов Величков - отец Николай. Роден е в Асеновград през 1979 година. Бивш национален състезател по кану-каяк. Завършва Духовната академия, бакалавър е по богословие. През 2009 г. е ръкоположен за дякон от Плов¬дивския митрополит Николай. Поставен за служение при храма на средновековния манастир „Свети Йоан Предтеча“ в Кърджали през 2011 г. Успява да превърне историческия паметник в истински действащ православен храм и да създаде най-голямото в Родопите неделно училище за деца. Архиерейски наместник на Ивайловградската духовна околия.

-Отче, държавата и обществото, всички сме в криза, а ти си избягал от суетата и света и служиш в църква, строена преди 1400 години, живееш в крепостна кула на над 1000 години. Това ли е спасението за душата?

- Живея в една стая заедно с четиричленното си семейство. И благодаря на Бога за това, защото искаме или не, ние в тази стая сме много сплотени. В днешно време изгубихме истинския дух на семейството. Имаме тристайни и четиристайни апартаменти, всяка стая оборудвана с телевизор, с интернет, с компютър. И когато се прибираме след тежкия и изморителен ден, всеки влиза в своята стая и се разпръсва, губи се сплотението. А това е ценността на семейството - да сме заедно.

- Исках да те питам как се живее сред толкова много история?

- Историята трябва да се използва не за да се вайкаме, а за поука. За мен по-важното е, че вече в този древен манастир има пак истински християнски начин на живот. Ние сме създадени да живеем в това време, цветята са създадени, за да благоухаят сега и трябва да се възползваме от дните, които са ни отредени, за да спасим душите си. Благодарен съм, че ме поставиха в тази стародавна обител, облъхана с молитви, и съм радостен, че християните отново намериха пътя към нея.

- Как се стигна до основаването на неделното училище при храма?

- Преди да дойда в Кърджали, до Пловдивския митрополит имаше хиляди писма, че хората тук имат нужда от църква и свещеник. И много хора дойдоха с това искане. Дядо Николай е мъдър човек, той ме взе от председател на митрополитския храм „Света Марина“ в Пловдив и ме постави тук за голямо служение. И изпитание. Беше в края на август. Отворихме храма, а той запустял, оставен без грижи. Тръбите спукани, няма ток, няма нищо. Имаше моменти, в които съм топял сняг в голямата тенджера, за да пия вода. Няколко месеца спяхме отвън, на поляната, но не затворихме храма. Постепенно започнаха да идват хора. Като видях тяхното желание, в неделята на Митаря и Фарисея обявих, че ще направим неделно училище. На следващата неделя дойдоха десетина деца. После станаха петнадесетина, после двайсет и сега вече са над шейсет деца. Постоянно идват нови.

- Какво правите в него?

- То няма нищо общо със светското училище. Децата идват в неделя за два часа в храма и по този начин хем да се поучат, хем да изпълнят една от Божите заповеди - „Шест дни работи и върши всичката си работа, а седмият ден е на Бога“. Но като се учат децата, учат се и техните родители. Като седнат децата в храма, зад тях е пълно с родители. И те слушат, защото са били години, когато християнската вяра се е преследвала и малко се знае за нея от възрастните.

- Какво учат децата?

- Каквото те пожелаят. Във всяко неделно училище имам какво да им кажа - за Цветница, за Великден, за Страстната седмица и за Възкресението. Говорили сме за динозаврите - на децата им е интересно, говорили сме за магьосниците, за врачките и за баячките. Но всичко през призмата на православието.

- Децата отиват там, където ги насочат родителите. Отвори ли се душата на българина към християнството?

- Такава мяра няма. Да измерваме вярата си. Много хора се опитват да измерват вярата според числеността на населението. Истинската вяра е в душата на човека и тя е истинското мерило. Ще има грешни хора, ще има вярващи, ще има и лицемери, които се правят на вярващи. Ще има, които търсят, ще има и които хулят.

- Сега църквите са пълни и с млади хора. Това знак за какво е?

- Хубаво е, когато хората намират упование в Бога още от млада възраст. Каква полза е, когато ние ще се лутаме 30 или 40 години и когато Бог ни посети чрез изпитание, чрез болест или катастрофа, чрез оставане без работа или друга тегота, ние тогава да тръгнем да се молим и да палим свещи в храма. Защо да премине животът ни в лутане, както евреите 40 години се лутаха в египетската пустиня, преди да стигнат Обетованата земя.
Аз виждам, че и при нас, в манастира „Свети Йоан Предтеча“, вече много млади семейства идват и търсят спасението. И насочват и децата си към него. Нека не забравяме, че първите, които са посрещнали Христос при влизането му в Йерусалим и са викали „Осанна“ - „Хвалете Господа, благословен да бъде!“ - са били децата. Християнството е религия, която е начин на живот. За разлика от много други религии. Християнин си, когато отидеш на училище, християнин си, когато стоиш на спирката, когато се качиш в таксито, когато напуснеш родния си град и семейството. Навсякъде си християнин и тази вяра ти дава сили. Докато ти не го изживееш, докато не го приемеш в душата си, не можеш да го оцениш. Ако си спортист и имаш свой човек в журито, той може да направи така, че да вземеш медал. И ти ще си го отнесеш у дома, но цял живот ще знаеш, че той не е бил за теб. А ако си го спечелил с истинска борба, с труд и с мъки - този медал цял живот ще ти е в сърцето. Някой може да ти се подиграе - там някаква тенекийка ти дали. Но ти и само ти ще знаеш колко струва той. Така и е с вярата.

- Какво обичаш да казваш на децата?

- Обичам, когато им преподавам нещо, накрая да оставя половин час за въпроси. Тогава е най-интересно. Ние, родителите, сме много лоши. Ние не обръщаме внимание на нашите деца, залисани от тегобите и ежедневните грижи. А те са толкова мили и любознателни. Детето иска да знае, то иска вниманието на родителя си. Затова не трябва да му се караме, а с любов да му отговорим.

- Кой е най-странният въпрос, който са ти задавали децата?

- „Като свърши светът, какво ще стане?“ Децата питат - ами тогава нашите къщи къде ще отидат, ще има ли интернет, компютрите ще спрат ли да работят - всичко искат да знаят.

- На теб какво ти дава това занимание?

- Всеки човек е различен и всеки свещеник е различен. На един му е дадено да строи храмове, на друг да изнася добри проповеди, на трети да помага на изпадналите в нужда. Аз чувствам, че на мен ми е дадено да работя с децата. За мен най-важно е семейството и затова карам децата да се молят за своите родители, да има сплотение в семейството и просто да бъдат добри деца.

Постоянно правим лагери, ето, няколко пъти сме ходили с тях в Кукленския манастир, за да се потопят в живота на монахините, помагат, живеят с вярата и се учат да бъдат доб­ри.

- Все още продължава спорът трябва ли да има вероучение в училище. Неделните училища към църквите не са ли по-ценни?

- По-ценно и от неделното училище е училището в семейството. Нищо общо няма между училището, неделното училище и училището в семейството. Но трябва да ги има и трите. Трябва да имаш и знанията, но трябва да имаш и вярата. И ако това е от ранна възраст, ти ще знаеш и няма да похулиш. Ето, и Христос го хулеха и плюеха, биеха, ритаха го, смееха му се. Какво направиха? Христос ли погубиха, или сами се погубиха?

- Построихте нова сграда, децата непрекъснато се увеличават. Докога ще останете в манастира?

- Докато има съзнание у родителите. Често се оправдаваме, че църквата не правела това, не правела друго. Това са само оправдания пред душите ни, пред съвестта ни. Ето, храмът е отворен, свещеникът е тука, за родителя остава да доведе детето да се научи на благочестие. Някои хора казват - имам една неделя да се наспя. Да, но тази неделя е дадена на Бога. Свещеникът не може да повлияе на родителя, но родителят трябва да знае, че е негова отговорността в този ден да доведе детето си в храма.

- А имат ли тази отговорност българите? Обръща ли се душата им към доброто?

- Българинът обича децата си, но сякаш се опитва да прехвърли отговорността за тях на други - на училището, на църквата. Отговорността за възпитанието на децата е на самия родител. Другите могат да помогнат, но не и да заместят родителя и семейството. А дали обръща душата си към доброто? За един е добро да помага на хората, за друг добро е да продава оръжие, за трети - да продава наркотици. Човек не трябва да съди добро и зло, а да отвори душата си за вярата и да спазва стародавните църковни традиции. В годините на демокрация животът на много българи се промени. Мнозина бяха оставени сами да се справят с тегобите на живота, мнозина бяха отчаяни и намериха упование в Бога. Но трябва да знаем и да го търсим не само когато ни сполети мъка и беда. А да укрепваме християнската си вяра всеки ден, който ни е отреден.

- Как национален състезател по кану избра пътя на вярата?

- Когато започнах да уча богословие, се вслушах в думите от Светото Евангелие. Имах чувството, че всички се отнасят за мен, за моя живот. Сякаш ме изобличаваше за греховете. Благодаря на Бога, че ми даде възможност да осъзная какъв е пътят още в млада възраст, а не цял живот да се лутам. И така - с много голямо усърдие се потопих изцяло във вярата. Доста дълго време работех в петролния бизнес. Когато Пловдивският митрополит Николай ме повика, оставих всичко. Учих с голямо усърдие, даже съм вземал две години за една. 

Красимир Ангелов