Премиерът Пламен Орешарски се радва на вниманието на сурвакари от училище "Свети Паисий Хилендарски", Върбица, Шуменско. снимка МС

Питате се, защо българите реагират толкова неадекватно на възкръсналия руски империализъм? Аз не се питам, защото вече знам отговора. Ето го. Опитвам се да фокусирам вниманието на свои начинаещи студенти (доскоро – ученици) върху украинската криза. Давам пример: "Да речем, че група руснаци се съберат в зала Универсиада в София, обявят се за представители на потиснатото руско малцинство в България и поискат Путин да прати войски, за да ги пази от зверствата на българите. Как ще реагирате?"Отговорът е втрещяващ: "Няма да се съгласим, но няма и да пречим..."След като си поемам въздух, питам: "На кого няма да пречите?" "На руските войски..." "Които," продължавам, "се намират на българска територия?" "Ми да, те са ни братя и едва ли ще дойдат да ни направят нещо лошо..." Половината от групата е на това мнение. Другата не е съгласна, но спори на терена на това, дали руснаците, като дойдат, ще се отнасят добре с нас. Никому не хрумва да пита, по силата на кои закони и договори руснаците биха могли да дойдат тук; а ако не идват по силата на закон – какви закони и договори погазват, намирайки се у нас. Пробвам инак: "Да речем, че група турци от Разград повикат турската армия да ги пази от българите и тук дойде турският аскер. Как ще реагирате?" "А, това не може..." е отговорът. итам – защо и чувам: "Турците са вековните поробители и ще ни потискат..." Нека ви го преведа на езика на политологията. Всички, изказали се по така зададените случки, както съгласните (с хипотетичното руско нахлуване), така и несъгласните, обмисляха ситуацията като зависими, крепостни хора .Не подлагаха под съмнение легитимността на появата на господар отвън. И възлагаха всичките си надежди този нов господар да се отнася добре с тях (в случая с руснаците). Страховете им идваха от подозрението, че този нов господар може да се отнесе лошо с тях (в случая с турците). Никому не хрумна да мисли като европейски гражданин – че не бива да допуска появата на господар. Че да няма господари – това е самата сърцевина на съвременната европейска цивилизация. По което тя се отличава от "евразийската", например, където има само господари и крепостни. Никому не хрумна да каже нещо за суверенитет, международни договори, национална държава, легитимност (на хипотетичната покана към външни армии), законност (на тяхното навлизане). Единствената тревога беше, дали новите ще са добри или лоши господари. "Няма ли да се биете за отечеството си срещу агресорите?" питах. Няма. Защото от България нищо не зависи. Всичко решават големите. Положението, приятели, е Франция през 1940 година. Никой не иска да застане на пътя на нахлуващите германски войски, защото всеки се надява да се договори някак с новите господари. Единствено шепа писатели, играещи летци-доброволци, се опитват да се бият, както и млад танков командир на име дьо Гол. Летците-писатели загиват, а дьо Гол е осъден на смърт от собственото си правителство. Не знам, какъв е бил тогава проблемът на французите. Но знам, какъв е днес проблемът на младите българи, напускащи училище. На европейци приличат само по повърхностни признаци – знаят езици, боравят с интернет, ходили са "на Запад". Структурата на съзнанието им обаче е "евразийска" Те не осъзнават себе си като свободни граждани, снабдени с права, намиращи се в основата на обществената и държавна структура. Защото се чувстват жертви, неспособни самостоятелно на никакви постижения. Това са изцяло зависими индивиди, чийто единствен въпрос към битието е: "Ще случа ли на господар?". Ако случат – няма да ги бие и ще им "дава". Ако не – ще ги бие и ще им взима. И, разбира се, проектират своята зависимост и безпомощност върху държавата си. България, както тях, е малка. България, както тях, е безпомощна. Затова и България, както тях, няма да отстоява независимостта си. Защото и за нея решава не тя, а някой господар. И – каквото каже шефът... Поне от десетилетие е ясно, че българското училище не произвежда съвременни граждани, а – жертви. Роби, годни предимно да прислугват. Това само по себе си е скандал. Но от гореописаната случка с жертви на българското училище аз вадя по-зловещ извод: отговорните за продъжаващия провал на българското училище не само убиват бъдните поколения. Те – отговорните – вече създават непосредствена заплаха за националната сигурност. Защото онова, което правят с децата,
е държавна измяна Продължавам, всяка есен, да питам новопостъпилите студенти (довчерашни ученици), какво знаят за: човешки права; разделение на властите; българската Конституция; ЕС; НАТО; върховенство на закона. И всяка есен отговорът е, общо взето – нищо. Чували са, но така им е преподавано, че са останали с убеждението, че това са някакви "книжни" неща, нямащи връзка с реалността. А в нея, в реалността, няма права, свободи, конституция, закон, разделение на властите. В нея всичко се решава от големите (големите играчи, големите пари, големите държави). Те, вчерашните ученици, са малки и нищо не зависи от тях. България също е малка и нищо не зависи от нея. Те правят, каквото им се заповяда – и се надяват да попаднат на грижовен господар. И България прави, каквото й се каже – и се надява евентуалните руски окупатори да са по-грижовни от евентуалните турски такива. Надяват се... Чакат... Идеята да отстояват себе си им е напълно чужда и неразбираема – както е идеята България да се отбранява при евентуална агресия. Никой нищо не може да направи. Всеки е зависим от големите... След като изяснявам тези неща, винаги питам:"Ама даскалиците са ви обяснявали за България на три морета?" "Даааа!" – отвръщат гордо, най-сетне знаят нещо. "Кои", питам, "са трите морета?" Мълчание. Следват опити за налучкване (по цветове – Черно, Бяло и... Червено?). Нито веднъж – НИТО ВЕДНЪЖ – нито един довчерашен ученик не е успял да ми каже, кои са трите морета... Щом в училищата така преподават любимата си вечна тема – за трите морета – какво остава за останалото? И да питам ли изобщо за онова, което в Европа наричат "гражданско образование"? Е, ще питам. Къде е? В областта на училищното образование има малко повече от 260 нормативни документа. Къде е гражданското образование? Крие се, оказва се, под рубрики като "Свят и личност". Защо? Кое му е страшното на "гражданско образование"? Страшното е, че ако трябва да се преподава такова нещо, ще трябва цялото образование да се обърне наопаки – от състояние "нагоре с краката", както е сега, да стане "нагоре с главата". Затова засега темата "гражданско образование" се мимикрира – тя е боядисана като нещо обичайно за образованието такова, каквото си е. Според МОН, "гражданско образование" има, пръснато между всички изучавани предмети, и затова на "изхода" от ученика се очаква (цитирам документ на министерството) да: "демонстрира знания за международните икономически организации /ЕС, Световна банка, МВФ и др./; прави заключения за съвременните тенденции в световната икономика...; обяснява влиянието на основните религии върху общественото развитие; обяснява социалните аспекти на трудовите взимоотношения /трудово законодателство и трудова заетост/; демонстрира знания за избирателното право и избирателната система в България... разбира мястото на България в глобалното развитие " и т.н. Умението да отстояваш правата си, да живееш с останалите, да отстояваш себе си – и страната си – е сведено до обичайното: до рецитиране, на принципа на добре обучения папагал, на неразбрани от теб неща. Нещо повече – на неща, които никой не очаква от теб да си разбрал. Както от поколения никой не разбира нищо по отношение на баба Илийца, Белчо и Сивушка или въпросните три морета. Просто рецитираш, за да угодиш на... господарите си, на онези, които управляват образованието. Защото си убеден, че всичко, което се преподава, е някакъв блъф – някакво надлъгване, което няма нищо общо с реалността. И излизаш роб – неспособен за каквото и да е самостоятелно или колективно действие. Защото за теб реалността е всичко друго, но не и онова, което го пише в книгите. Реалността ти се обяснява от медиите, улицата и от баба ти – че важното е да си намериш покровител. Господар... Да не говорим, че при "побългаряването" на гражданското образование – т.е. при усилието до да стане безопасно, т.е. да не пречи на производството на роби – е покварена самата философия на предмета. Вижте, какво е гражданско образование според лидера на профсъюза на учителите – т.е. на онези, които би трябвало да преподават това: "Гражданското образование осигурява приемственост и възпроизводство на социалната памет и опит на поколенията, на тяхното историческо съзнание." Моля? Вместо да се занимаваме с превръщането на уплашено, безпомощно дете в самостоятелен гражданин, свеждаме и гражданското образование до обичайното – България на три морета. Следват разсъждения по темата: "задълженията и зависимото положение на личността от държавата". Не ви лъжа. Според шефката на даскалиците, гражданско образование – това е да викаш "България на три морета!"
и да си знаеш задълженията към държавата (не – на нея към теб, например). Всички анализи на учебното съдържание, претендиращо да е "гражданско образование", стигат до този извод: вместо децата да бъдат научавани на права, свободи и самостоятелност, те в крайна сметка отново биват потапяни в тюрлю-гювеча на "национален дух", "национална същност", "национална ценност", "национална традиция" и пр. Крайния резултат е, че децата нямат ни най-малка представа, че ако средището на този "национален дух" – Отечеството – бъде нападнато от чужди войски, то ние ще трябва да го пазим от тях. Напротив, първата им мисъл е да се надяват, че нахлулите с войска нови господари няма много да ги бият...Да произвеждаш не независими граждани, а роби – това вече е национално предателство. Да произвеждаш обаче младежи, които нямат ни най-малката представа, че трябва да пазят независимостта на Отечеството си – това е държавна измяна.Ето докъде го добутахте, уважаеми училищни образователи, с вашите прословути три морета.И ето защо българите така неадекватно реагират на Путиновата агресия. Остава ни само да се надяваме – както правят българите – че ще ни се размине. Защото ако Путин знаеше, че българите нямат намерението да се отбраняват – вече щеше да е тук.