Владимир Чукич е един от известните български графици с многобройни изложби по целия свят. Носител на десетки международни награди. От години се е откъснал от шума на цивилизацията и живее в почти обезлюденото село Тополчане. Казва, че от изкуство у нас трудно може да се оцелее, затова си вади хляба като дизайнер, но не спира да рисува.

 - Търсите ли светлината?

-Аз съм вярващ християнин. Спазвам основните изисквания на православието и се черкувам при Боян Саръев. Причестявам се редовно. И всеки път, когато взема причастие, се чувствам по-лек, по-светъл.

Нарисувах две малки неща - живописи 10 на 10 сантиметра, които са на тема „Рождество Христово“. И както навремето монасите са рисували средновековните икони - наистина човек трябва да се съсредоточи върху вярата си, върху ценностите, които тази вяра излъчва и на които ни учи. Чисто технически ми отне много време, защото форматът наистина е много малък. Но пък ми се стори, че станаха на един дъх. Когато рисувам икони, задължително паля свещ. И се моля. Има нещо като магия. Аз съм усещал как ръката ми се движи сякаш сама и нещата стават. Това е светлината.

- Това ли е доброто?

- Основата на християнството е, че новото се ражда, за да поеме тъмнината и греховете на човешкия род. Тази идея позволява то да се разпространи в целия свят и хората да го приемат. Идеята за саможертвата. Това е вечна тема. Аз много се дразня, че този чисто християнски празник се превърна в шоу. Всяка сутрин си говоря с моя комшия бай Ахмед - той е вярващ човек, всеки петък ходи в джамията - слиза пеша три километра, качва се на рейса и отива в Кърджали. Правим си кафе и си приказваме за такива неща. Той ми говори за Аллах, аз му говоря за Христос. Те нещата се припокриват. Няма кой знае каква разлика. Вярата, че има някой, който винаги е до теб, който може да ти сбъдне мечтите, сякаш прави човечеството по-добро. Но това не могат да го разберат хората, които не са вярващи. Те са духовно бедни, те са консуматори. Това е все едно да избираш картина според цвета на тапетите в хола. Аз съм имал такива случаи, идват с куфарчета и показват каква е дамаската на спалнята им. И ме питат: „Имаш ли картина за спалня.“

- Да, но парите обикновено отиват при такива хора. Няма ли някаква несправедливост?

- Да, така е. Но за това и Христос е казал, че ни праща изпитания. Не е справедливо, както не е справедливо и че си отидоха толкова свестни хора. Големи личности като Хайтов, Слона, Митьо Киров, Радичков, Георги Трифонов. Всички си отидоха с болка, защото видяха, че това не е България. Че няма нищо българско, всичко се комерсиализира и страната ни се превърна в територия, на която всеки може да прави каквото иска. Аз ги познавах, те бяха много свестни хора и ги болеше за това, което се случва. Но си отидоха. А останаха други, които не заслужават да живеят. Но кой е този, който ще реши кой да живее и кой да умре? Това е изпитанието. Да има трудности, да се мъчим, да се опитваме да направим нещо и да се задържим на повърхността.

- Сред големите не изброихте нито един политик?

- Не се сещам кого да посоча сред тях. Баща ми, който беше политически емигрант от Черна гора, ми е завещал никога да не се занимавам с политика. Защото той така и не можа да се върне в родината си и живя далече от роднини и приятели. Аз спазвам това правило и не само не се занимавам с политика, но и даже не си мисля за нея. Политиците са като листата - духне вятърът и вече ги няма.

- Дали пък това не е цената, която плащат хората с власт и богатство - че след това много бързо ги забравят.

- През 1992 г. бях в Париж, живях шест месеца в „Сите дезар“ и почти всеки ден бяхме заедно с Виктор Пасков. Веднъж той ми се обажда и казва: „Братленце, искаш ли да те водя при колегите?“ И ме води на гробищата - в „Пер Лашез“. А там едни огромни и красиви гробници на банкери, на политици. Много богати хора, гробниците им като мавзолеи, с витражи, със скулптури. Обаче имената им нищо не ми говорят. Като вървяхме по алеите, виждам едно затревено, почти буренясало място. И като разгърнах тревата с ръка, видях надпис - Модилияни - цял свят го знае. После гледам една табелка пет на десет сантиметра - Макс Ернст. Една стена и на нея табелка на мястото, където е зазидана урната с праха му. Няма гробница, но всички хора на изкуството го знаят. А банкерите никой не ги знае. Всичките тези гробници, пари, имоти - те са тленни. Затова обичам да разказвам за онази разходка с Виктор в „Пер Лашез“.

- Има ли кой да те разбере?

- Все по-малко са хората, които разбират. Защото вече го няма морала, няма ги християнските ценности, научихме се да вземаме, а не да даваме. За съжаление в нашата църква са останали двадесетина свещеници, които сега се опитват да работят в полза на народа. А много повече от духовните ни пастири се вълнуват от съвсем други неща. Няма да забравя, когато бях в Полша, имаше протести срещу гей скандали. Католическата църква успя да изкара на улицата стотици хиляди хора. А нашата православна църква дали ще може? Вижте, дори и в политиката ни - та ние нямаме нито една партия, която да изповядва като основа християнските ценности. А точно тези християнски ценности са ни съхранили като народ и са ни помогнали да оцелеем през робството.

- Вероятно защото повечето от българите са атеисти?

- Това е въпрос на домашно възпитание и на морал. Аз помня, бях още четиригодишен, когато баба ми в Хасково ме водеше всяка неделя в черквата. Това е възпитание и аз имам респект към вярата, уважение към нея. А сега у младите няма респект. Той ти говори на „ти“, все едно че е наравно с теб. Една книга не е прочел, обаче кара БМВ, носи ланец и си мисли, че е нещо. Наскоро академик Румен Скорчев ми писа огорчен за една галерия, където се държали арогантно с него. Той е един от малкото останали световноизвестни графици, има безброй международни награди, преподава в Оксфорд и изведнъж едно младо момиче, току-що завършило българска филология, му вдига луд скандал. Защото не си бил донесъл творбите в галерията. А той е вече на възраст. И вместо те да отидат и да вземат творбите от ателието, както се прави в целия свят, онова девойче му прави скандал. Японският график Акира Куросаки, когото също Румен Скорчев докара в България, разказа за един вид ръчна хартия, за която само трима души в Япония знаят как се прави. Рецепта отпреди 500 години. Тези хора са обявени от японското правителство за национално богатство, тях ги возят с държавни автомобили и те изобщо не мислят за бита си. Държавата се грижи за тях, само и само да предадат своите умения на следващото поколение. Това е отношение и възпитание към приемственост. Защото в Япония знаят, че културата е най-важното им наследство.

- А ние?

- Аз ще се върна към моята любима Италия. Ако използвам съвременните термини, значи страхотни арт мениджъри се оказаха тези Медичи. Преди 500-600 години са стимулирали художници и скулптори да работят и са напълнили галерии, музеи, църкви, катедрали със страхотни неща. И от XVII век в Италия има културен туризъм. Никъде другаде в света не можеш да видиш ежедневно и целогодишно опашки от хора, които искат да гледат изкуство. А при нас опашките бяха за банани и цветни телевизори. Ние като народ не сме научени да ценим културата си. А тя е в основата на духа, тя те прави от стадо народ. Ето, всички казват - Рим. Всички казват - италиански дизайн. Дрехи, обувки, автомобили - италиански дизайн. И хората по света плащат по-скъпо за тези стоки, защото в тях е духът на историята и духът на един народ, който може да цени историята си. Всяка събота и неделя италианците излизат на пикник. Не седят пред телевизорите с купа пуканки, а излизат между колоните от старата Римска империя с китарите, с червеното вино. Децата им играят футбол между статуите. Ние си мислим, че това няма значение, но не сме прави.

- Излиза, че нашите деца са обречени, защото в България няма статуи, между които да играят футбол.

- Нашите деца отдавна даже и футбол не играят. Последният път, когато видях деца на улицата да ритат топка, беше в Сърбия, в Крушевац. В България не съм виждал отдавна деца да играят футбол на улицата или между блоковете. Че нашите деца вече забравиха и да си говорят - всеки е забил поглед в таблета или телефона и дотам.

- Нещастен ли е българинът?

- Преди българинът отиваше на ресторант, за да се види с приятели и да му е весело. Сега повечето от младите отиват, за да се напият, да счупят нещо или да се сбият. Ако съдим по това - ставаме все по нещастни.

- Какво сънувате?

- Италия. Там видях на живо всичко онова, което съм учил и в художествената гимназия, и в академията. Това са безсмъртни неща, защото са правени с вяра. Човек с душа на счетоводител няма как да направи една „Тайна вечеря“ или „Пиета“. Те са били големи диванета - и Донатело, и Микеланджело, и Брунелески. Има писмени сведения за тях - келеши големи. Но са имали вяра. Като видях гробницата на Медичите с трите композиции на Микеланджело, ми се схвана гърлото. Защото си личи, че този човек Господ не само го е докоснал, той направо го е носил на ръце. Това са гиганти. Защото са имали вяра.

- Казват, че Господ докосва всекиго от нас?

- Да, но не го разбираме. Защото се иска отношение. А то се възпитава, то се създава. При нас за съжаление вече няма кой да го прави. Даже и църквата, която е призвана за това. Ами ти, като видиш, че свещеникът не слиза от мерцедеса и не излиза от коктейли и приеми, се питаш това ли е смирението, това ли е духовният пастир, който трябва да те поведе? И много хора се отдръпват назад заради нашето духовенство.

- Пак ще попитам - нещастни ли са българите?

- Да. И за съжаление, стават щастливи едва когато напуснат България. Нашата действителност смазва хората. Където и да бръкнеш - здравеопазване, образование, пенсионната сфера - трагедия. Дъщеря ми е в Париж - там се събират българи и французи, веселят се, празнуват. Като си дойде тук, в България, този дух изчезва. Казват ни да сме оптимисти. Оптимисти, обаче вече няма накъде.

- И какво ни остава?

- Остава ни да се замислим. Защото сега всички гонят парите, кариерата, властта. А те са преходни. И идва момент, когато човек си казва - за какво ми беше всичко това. 

Красимир Ангелов