Световноизвестният кларнетист не се вижда край белия роял до парламента, за музиката трябвало отворено сърце, а не душа изпълнена с омраза

Интервю на Христо Христов

Иво Папазов-Ибряма /Ибрям Хафъзов/ е роден на 16 февруари 1952 в Кърджали в семейство на потомствени музиканти. За пръв път излиза на сценатата ненавършил 7 години.

На 13 години получава първата си заплата като кларнетист в кърджалийския ресторант „Москва”.Когато през 1974-а основава оркестъра си „Тракия” мераклии за жива музика от цяла България идвали на тълпи да го слушат.Никога няма да забрави как на една сватба, след 12-часова свирня домакинът отказал да плати, щото не чул любимата си песен.За международната музикална общественост го открива Джо Бойд.През 2005-а става носител на наградата на публиката на Би Би Си (BBC - Radio 3 World Music Audience Award 2005).В репортаж за церемонията , публикуван в британския вестник „Индипендънт” го наричат "свръхестествен гений на кларинета".

От четвърт век живее в съседното на Стара Загора село Богомилово, където с двете си ръце е вдигнал трикатна къща.За себе си и Мария Карафезиева, жената която го е дарила с две деца Иво и Христо. И без която не си представя живота .

- Уморен ли сте, Маестро или жегата не Ви понася, че сте намръщен?

- Напоследък нямам особени поводи да съм усмихнат. Може би защото остарявам. Колкото до жегата – август е, хората искат да им е жежко на плажа.

- А Вие защо не сте на плажа? Ангажименти или ...

- Щеше да е добре да има повече ангажименти, но годините сега са други. На пръстите на едната ръка се броят концертите в България, за сватбите да не говорим. Пък и честно да кажа-недолюбвам празното изтягане по пясъка. Ходих за един ден до Бургас, прескочих и до Несебър, правихме един концерт в Етнографския комплекс – Айтос. Побързах да си се прибера тук, в Богомилово. В къщата, при двата дакела, сред градината на Мария...

- И при ловната карабина...

- А, за нея от сума време не съм се сещал. Чак ме срам да кажа че съм ловец. Един излет нямам тоя сезон, да не говорим за нещо отстреляно.

- Но пък Ви предстои нещо интересно - балканско надсвирване през октомври в зала 1 на НДК. Как се стигна до тая идея да кръстосате инструменти с оркестъра на Бобан и Марко Маркович и духачите от "Фанфаре Чиочарлия”?

- Как да ти отговоря като и аз не зная? Идеята я подхвърли сина на скулптура Георги Чапкънов-Чапа, режисьорът Тодор Чапкънов. Обадиха ми се през май, първоначално трябваше да стане на 26 юни, но след това се оказа че има някакви проблеми от техническо естество. Надявам се да стане нещо хубаво. Иначе със сърбите се знаем от години, свирили сме заедно. С румънците също сме си пресичали пътеките. Всички свирим родна, балканска музика. Ние обаче познаваме по-добре тяхната, сръбска и румънска, докато те нашата само се опитват да имитират.

- Участвали сте във филм с музикантите на Марко Маркович, от там ли тръгна приятелството ви?

- О, филмът беше много отдавна, през 2003-а. Снимаха го в Будапеща и Сърбия, трябваше да има снимки и в България, но нещо се обърка. Направихме общ оркестър, акомпанирахме на рускинята Ива Битова. С мен беше и Петър Ралчев. Покани ни режисьорът Алън Сийгъл. Много професионално се работеше. Една седмица почти не излязохме от залата. За жалост така и не съм го видял завършен. Казаха ми, че всичко било перфектно, може и да е вярно. Не съм аз човекът който ще дава оценките.

- В началото на годината подсказахте, че предстои да излезе нов диск на пазара. До къде стигна?

-Да си призная ли или да го ...осуквам? До кривата круша. Спряхме подготовката, изчакваме да се отвори дупка в програмата на китариста от САЩ Стив Райс. Уверяват ме, че това ще стане през септември.

- Казвал сте , че издаването на диск в България е като да преливаш от пусто в празно. Все още ли е така?

- Няма да се уморя да го повтарям. Плащат ти за едно, а продават десет пъти повече. Друг е въпросът къде и как ги продават, защото ако речеш да минеш по музикалните магазини – няма да откриеш нищо от оркестър „Тракия”. Може много лоши неща да си говорим за България отпреди промените, но ако не друго – ред имаше по отношение на авторските права. Всъщност защо ли да го говорим това - няма кой да ги чуе. До гуша ми е дошло да слушам сладки и медени обещания. Това ще направим, онова ще променим. Докато някой захапе кокала.

- Доскорошният министър на културата Вежди Рашидов Ви е приятел. Той поне не чу като му говорехте, че е срамота музикантите на България да не могат да се пенсионират защото нямат документи?

- Казваше, че ме е чул, но не видях да ме е разбрал. Никакво промяна няма в ситуацията. Ето, след две години ще трябва да се пенсионирам а нямам как да докажа стаж. А съм започнал да работя от хлапак на сцената. Получавахме някакви хонорари от Концертна дирекция, но нито стаж ни е вървял, нито осигуровки са ни правени. Нищо чудно един ден да се спомина като последен бедняк. Няма да съм нито първият, нито последният. Да не изброявам имена, че сигурно ще пропусна някого.

- Не сте ли правил опит да кажете това дето ти тежи на душата? Вие сте човек със световна известност, думата Ви при всички случаи тежи.

- Правил съм, кимат уж разбиращо и в следващия миг са забравили. Това са хора, които нямат отношение, гледат те да са добре.

- Хората от улицата протестират, искат оставки, настояват за промени. Ибряма къде е?

- Нямам работа на улицата. Кой съм аз че да искам оставки? Какво им разбирам аз от работата на тези дето управляват? Както те не могат да ми кажат как да свиря, така и аз не мога да им давам акъл.

Затова не се виждам край онзи прословут бял роял, дето са го извадили пред народното събрание. За да те радва музиката трябва душата ти да е отворена за нея.

Сърце, затиснато от омразата няма как да се отвори за музиката.

Колкото до протестите – вероятно всеки от участващите в тях си има своя лична причина. Време е нещо да се случи, да се отпушат нещата, да спрем да говорим само за кризата. Убеден съм, че хората не искат много – работа и достойно заплащане. И да направим така, че децата да си останат в България. Ето, двамата ни синове, Иво и Христо се дипломират тази година, но няма какво да работят. Здрави, прави, умни, интелигентни. Засега не бързат да си стягат куфарите за гурбетчилък, но ако нищо не се промени – как да ги спра?!

- Ако трябва в едно изречение да съберете онова, дето Ви е накипяло и да го изпратите като послание към държавниците ни, как ще изглежда то?

- Не ме бива по посланията, каквото имам да го казвам – правя го с инструмента си. Да дойдат някой ден на концерт и да слушат. Може и да не разбират от музика, ама все нещо ще им трепне когато чуят Криво Садовско хоро с неговите 33/16 такта. Това го измисли Милчо Левиев и направи революция. На човек като него свалям шапката си. Щото аз обикновено шапка свалям само на себе си. Другият като него е Йълдъз Ибрахимова, велика е. Простичко е за казване – повече внимание преживе, а не като си отиде някой от белия свят. Ама изглежда е трудно за разбиране.

- Не можете да се оплачете от липса на внимание – носител сте на всевъзможни отличия. Последното беше орден „Кирил и Методий”

- Ордени и медали не отварят душата, особено ако не са дошли навреме. Тъжното е, когато у дома те откриват едва след като навън са те оценили.

- Липсват ли Ви някогашните тридневни сватби. Разказвал сте че сте свирили часове наред без да слезете от сцената.

- Те бяха невероятна школа. Там се научихме да свирим, да импровизираме. Сега хората трудно могат да си позволят подобно веселие. Да не говорим пък за жива музика. Предпочитат да си пуснат нещо на запис-по евтино излиза. Пробвахме на няколко пъти да възстановим фестивалите на сватбарските оркестри, но все нещо ни спъва.

- Кога за последно бяхте на сватба?

- Тази зима беше. В Плевен. Бяхме 4 оркестъра, гостите бяха над 500, започнахме по обяд и завършихме на другата заран. Хората станаха прави да ни аплодират, все едно че бяхме кумовете на младоженците. За средата на август имаме покана отново да свирим. В София, на млади хора, българи – имигранти в Англия. Не ги познавам, възможно е да са идвали ня някой от концертите ни. Потърсиха ни чрез мениджъра ни Виктор Лилов.

- Участвате в кампанията на Бургас да стане европейска столица на културата. Кой ви покани и смятате ли че български град има потенциал да домакинства на подобно събитие?

- Поканата дойде от кмета Димитър Николов. Млад мъж, амбициозен. Приех от половин дума. Защо да нямаме потенциал? Имаме културно наследство, имаме какво да покажем, да представим. Преди броени дни бяхме с оркестър „Тракия” в италианското градче Чита̀ Сант`Анджело, взехме участие в голям концерт на открито. До там стигнахме с високопроходим джип защото пътищата са като за диви кози. Знаеш ли колко много народ дойде, от цял свят. Няма малки и големи държави, има мислещи и немислещи управници.

- Успя ли Ибряма да открие наследника си за сцената?

- Не и да си кажа - спрях да го търся. Ако го има - той сам ще се покаже. Засега чувам само имитатори. На техника го докарват, но им липсва мисленето. Няма защо да следват онова, което аз правя. Трябва сами да си измислят път и цел. Сторят ли го-публиката ще ти припознае.

- Задължително ли е да си излязъл от семейство на музиканти, за да станеш добър професионалист?

-Нямам еднозначен отговор на този въпрос. При мен е така, дядо ми беше зурнаджия, татко също свиреше, братята ми бяха много добри на саксофон и ударни.

Като деца в Чамдере, сегашния кърджалийски квартал „Боровец“, си бяхме спретнали биг бенд, много харесвах още оттогава джаза, кумир ми беше Вили Казасян. Баща ми Мехмед, не даваше да пипам кларинета му-Слаби ми били дробовете за тоя инструмент. Вардеше ме и затова ми купи акордеон и с него няколко години ходих да свиря в читалищната школа. Тайно обаче се научих да свиря на зурна, дядовия инструмент. Трябва да съм бил 7-8-годишен, когато татко разбра за мерака ми и махна с ръка - каквото ми било писано.

Всеки знае себе си, важното е да имаш мерак, тръпка да ти е музиката.И може би най-важното – да не спираш да работиш. Винаги има поне още едно стъпало, което можеш да изкачиш.

-Когато Ви връчиха наградата на Би Би Си в „Индепендентънт” написаха „ "свръхестествен гений на кларинета”, как го възприехе?

- Не разбирам от сложни думи. Винаги съм се възприемал като обикновен човек, дето Господ му е дал слух и пръсти. Благодаря на Бога че случих на хора като Мария и музикантите от оркестър „Тракия”. Като Нешко Нешков, Салиф Али, Васил Денев, Матьо Добрев и Атешхан Юсеинов. От 16 години промени не сме правили. Гърбом да седим знаем какво мислим и какво можем да направим.

-Повечето Ваши колеги – музиканти имат ритуали преди да излязат на сцената. Суеверен ли сте?

- Не бих се нарекъл суеверен. Спазвам, доколкото мога общите човешки правила, вкъщи честваме и мюсюлманските, и християнските празници. Имам икона, до нея стои една ръчно направена керамика – шарж. Подари ми я човек на центъра на Стара Загора преди повече от 25 години. Изработил я без да ме познава лично, развълнувала го музиката ми. Когато се прибера от път я поглеждам и някак си се чуствам по-леко.Иначе по-специални ритуали нямам. Стъпя ли на сцената, усетя ли я под краката си – нещата се случват от само себе си.

-И на финала – големият мерак на музиканта Иво Папазов?

-Да видя на концерт в България толкова хора, колкото съм виждал в чужбина, където яйце да хвърлиш в залата, на човек ще падне. Само че това само с мерак не става. Иска се много работа , години наред от управниците. Дано да съм жив да се изпълни